Приватизаторите на хранително-вкусовата промишленост в Благоевград опразниха цеховете

Каква е съдбата на приватизираните чрез РМД-та и приватизационни фондове бивши предприятия в Благоевград, кои са собствениците им, колко от тях запазиха предмета си на дейност и колко бяха умишлено фалирани - тези въпроси, задавани от различни наши читатели, провокираха настоящата рубрика “20 г. по-късно”.

В настоящия брой ще припомним как се развиха приватизационните процеси в някогашните гиганти на хранително-вкусовата промишленост в областния център на Пиринско “Зърнени храни”, “Пиринплод”, месокомбинат “Родопа” и свинекомплекса край Зелен дол.

Зърненофуражен комбинат, “Зърнени храни”, “Рила С.Т.Х.”- това е все някогашната най-голяма общинска, а сега - най-голяма частна мелница в Югозападна България. Освен това тя е и живо олицетворение на старата максима, че

най-много пари има в хляба и боклука.

Основната дейност на Мелничния комбинат “Рила С.Т.Х.” включва производството на брашна, изкупуване, заготовка на зърнени храни и търговска дейност в страната и чужбина. През социализма комбинатът притежава производствени и административни сгради в Благоевград, както и помощно стопанство в Бистрица, всички разположени на обща площ от 18 824 кв.м. Машините й са въведени в експлоатация през 1967-1999 г., но въпреки че не са последен писък на машиностроенето, мелницата е един от най-апетитните нераздържавени обекти в началото на демокрацията, защото осигурява 100% от насъщния на Пиринско.

За приватизацията й се заговаря още през 90-те години на миналия век, когато управител е Стоян Тодоров. Настъпва гладната зима на 1996, кризата е жестока, Благоевград перманентно остава без хляб, километрични опашки се вият пред хлебарниците, в държавата няма зърно и брашно, започва спекула, а мелницата трупа огромни дългове.

След една не особено похвална за управлението на Тодоров ревизия и някои нелицеприятни констатации, че баш по време на кризата мелницата е изнасяла камиони със зърно в Македония, в “Рила С.Т.Х.” изгрява звездата на Тодор Мицев. В момента същият е собственик на мелницата и един от най-богатите мъже в областта.

По времето, когато започва да се занимава с брашно, Мицев е и директор на “Интерхотел Сандански”. Роден в Лешница, завършил туризъм и с 30 г. стаж в системата на “Балкантурист”, той бързо влиза в зърнения бизнес. През 1998 приватизира Мелничен комбинат “Рила С.Т.Х.”, чийто капитал е 74 550 лв., разпределени в акции с номинал 1 лв. Държавата първоначално си запазва 10% от акциите и пуска за продан 90%, 88,33% от които стават собственост на Мицев. Успоредно с това той придобива и контролния пакет в “Зърноизкупуване-С.Т.Х.”, 91% от чиито капитал са на “Рила С.Т.Х.”. Дружеството не е публично и акциите на “Рила С.Т.Х.” не се търгуват на Българската фондова борса, което е отлична предпоставка малко по-късно Мицев да изкупи и държавните проценти, представляващи 7455 акции.

Оттогава “Рила С.Т.Х.” е изцяло семейна фирма. Сред първите известни финансови удари на фамилия Мицеви е сделката с 2000 т от зърнения резерв на страната, чрез която Мицев само за ден реализира печалба от 100 000 лв.

Тодор Мицев живее в кокетна кооперация до Строителния техникум, а внучките му са английски възпитанички. Дъщеря му Станислава беше изпълнителен директор на мелничния комбинат до 2006 г., който напусна, за да може по-спокойно да изпълнява задълженията си на директор на Регионалната служба по заетостта, където е и до днес. Мелничарският й пост бе поет от сестра й Дарина Мицева-Джорова. Във фирмата работят и съпрузите на двете сестри.

През 2006 Тодор Мицев започна строителство на търговски комплекс с паркинг в Промишлената зона на Благоевград. 2 години по-късно бе единственият купувач на тръжна документация за бившия супермаркет “Вихрен” в Сандански, но въпреки че не подаде документи за участие в търга, явно е имал готовност да извади кеш първоначално обявената цена от 1,7 млн.лв. без ДДС.

През 2008 г. мелничарят бе разсекретен като агент Кирчо на ДС, но това изобщо не го смути и той направи сделката на живота си - продаде за 6 млн. евро на полската фирма “Паркридж” 17 дка в “Зърнени храни”, където поляците обявиха, че ще правят мол с 500 паркоместа. Веднага след това Мицев задели 1,6 млн. евро за хотелски комплекс в гръцкия курорт Аспровалта и още половин милион за микробуси, с които да извозва туристите, с което окончателно сложи кръст на бизнеса със зърно и на някогашната мелница и се върна към старата си слабост -хотелиерството. По същото време се сдоби и с хотелски комплекс в местността Предел. Явно надвил си над бизнес мастрафа, на последните местни избори той дори се пробва за общински съветник от НДСВ.

“Пиринплод”

e държавна фирма, занимаваща се с производство и търговия с оранжерийни продукти. Наследник е на гиганта “Булгарплод” в Пиринско и в съзнанието на по-старото поколение завинаги ще остане с бананите, които пускаше веднъж годишно преди Нова година, и дългите опашки, виещи се за кило от екзотичния по онова време плод. В Благоевград дружеството притежава 25 дка оранжерии с минерална вода в Левуново, 20 магазина в цялата област, двуетажна административна сграда и складова база с хладилни камери.

Пред 1992 г., по времето на кабинета Филип Димитров, начело на “Пиринплод” ЕООД е назначен Никола Паспалев, собственик на Кордопуловата къща. Паспалев поема фирмата с 14 млн. лв. кредити и въпреки че за 4 г. успява да стопи голяма част от задълженията, през 1996 тогавашният областен управител Александър Балабанов го отстранява от поста. Говори се, че уволнението на първия частен хотелиер в Мелник е заради бъдещия шеф на “Хляб и хлебни изделия” Кирил Бърдарски, когото Балабанов искал да прати в “Пиринплод”, но слухът така и не се потвърждава.

Междувременно на власт идва СДС и през януари 1998 сините пращат начело на дружеството за управител струмския си активист Арищир Танев. По негово време то става частно.

Процедурата по приватизацията е открита през 1998 г., след което в битката се впускат две РМД-та. Едното е “Пирински плод”, регистрирано от 19 работници начело с Никола Паспалев, то почти стига до финалната права и дори купува меморандум за участие в приватизацията, но по неогласени причини отказва да внесе оферта в търговското министерство. Така приватизатор става второто РМД - “Пиринплод 99”. То е регистрирано от 34 служители в държавната фирма начело с Арищир Танев, който има 226 дяла и заедно с наскоро назначения Иван Манчев /220 дяла/, държат 2/3 от акциите.

РМД-то купува 70% от държавната фирма срещу сумата от 500 000 долара. Съгласно преференциите, които по онова време ползват всички РМД-та, 10% са платени кеш, а останалите следва да се издължат на държавата за 10 г. “Пиринплод 99” поема и ангажимент да инвестира 230 000 долара.

Всъщност на обещанията се слага кръст още в деня на сключване на сделката. Дни по-късно управлението на дружеството се поема от петричкия милионер и ексмитничар Димитър Манолев и санданския бингобос Костадин Костадинов /застрелян по-късно в София/, които явно са били в основата на ония 50 000 долара, платени като първа вноска. Двамата представляват фирма “Марти мед”, която откупува от Иван Манчев 1/3 от дяловете в РМД-то. Съдружници в “Марти мед” са Костадинов, съпругата на скандалния сандански екссъдия Илия Янев - Юлияна Янева, и синът на ексмитничаря Д. Манолев - Александър. Веднага след сделката работниците са изхвърлени от РМД-то, а заповедите им връчва лично Юлия Янева.

“Марти мед” се оказва собственик на 68% от дяловете на РМД “Пиринплод 99” и посредством бизнес начинанията на Костадинов и Ил. Янев - в една бизнес група с другите им собствености в региона, сред които кината в Югозапада, ДАП, Пресевна, Оранжерии.

Сделката за “Пиринплод” в Благоевград всъщност показва пълната ненаказаност на приватизаторите на съвременна България, които преди 20 г. разграбиха на безценица най-ценните държавни и общински имоти и станаха милионери за сметка на редовите българи. Въпреки че нарушиха всички стандартни клаузи в приватизационните договори, като забрана да сменят предмета на дейност, да съкращават работници и т.н., приватизаторите не понесоха никакви санкции.

Скандалът около “Пиринплод” избухва още през 2000 г., 3 месеца след подписване на сделката. С влизането на “Марти мед” във фирмата разпределението на акциите се променя драстично и 34-мата бивши и настоящи работници остават собственици само на 32% от дяловете в “Пиринплод 99”, което е в нарушение на една от основните клаузи на договора и мотив за разтуряне на сделката. Решението да не се стигне до това е “Пиринплод” до 20 дни да заплати останалите 90% от сумата. Министерството на икономиката възлага проверка, политическите сили се пенят. И нищо.

Вместо да се стреснат, новите собственици на дружеството продължават смело да газят приватизационния договор и започват поголовна разпродажба на базата - за месец са продадени магазините при бившия ресторант “Мелник” в Благоевград, на ул. “В. Коларов”, “Марица”, в жк “Еленово”, в Петрич... Този път държавата дори не се самосезира и запазва дълбоко мълчание.

В момента “Пиринплод” е АД с нищожен за някогашните му габарити капитал от 50 000 лв., разпределени в 5000 поименни акции. Според Търговския регистър негови собственици и управители са “КАИГРУП” ЕООД, “Унисърфейс” ООД и Арищир Тодоров Танев. Бившите държавни плод-зеленчуци са само забавен спомен от миналото с дългите опашки и фиксирани цени на плодовете и зеленчуците.

Месокомбинат

“Родопа” ЕООД

е другата мощна държавна фирма преди 1989 г., осигурявала снабдяването с месо. В Благоевград тя разполага с 33,3 дка земя, машини, сграден фонд, съоръжения, материални запаси, 2 колбасарски цеха и др.

Първоначално фирмата е определена за приватизация, но заради задълженията й я вадят от списъка и я включват в черния списък за ликвидация.

Крахът й започва през 1995 г., когато започват да се трупат лавинообразно дългове, българинът остава без пари, рязко намалява потреблението и цеховете започват да произвеждат по 1 тон колбаси седмично, при капацитет 50 тона салам на ден. Управителят Страхил Двоячки предприема поголовно съкращаване на персонала и обявява, че фирмата загива и до няколко месеца на работа ще останат само 3-4 души, колкото да пазят базата. Комбинатът посреща 1996 г. със 150 000 лв. в банковата сметка, с които по онова време могат да се купят само 15 прасета, и с 250 млн. лв. дългове. Управата на месокомбината пробва и други спасителни мерки - дава под наем свои помещения на “Млечни продукти” и на шивашки фирми, но и това не оправя положението.

През август 1996 г. по искане на “Хебросбанк” Окръжен съд - Благоевград обявява месокомбината в несъстоятелност - задълженията му към 18-те основни кредитори, сред които финансовото министерство и данъчните служби, възлизат на стотици милиони лв. За синдик е назначен Любен Нушев, който през септември 1996 г. окончателно слага катинара на комбината.

През март 1998 месокомбинатът е обявен за публична продан срещу солидната сума от 4 056 974 000 лв. Не се явява кандидат и съдия-изпълнител решава да го разпродава на части. Първа на тезгяха е извадена 4-етажната административна сграда с площ 3500 кв., двор от 2,6 дка и цена от 356 млн. лв. Склад за кожи се предлага за 131 млн. лв. Отново никой не проявява интерес.

1 г. по-късно цената на месокомбината пада на 4 милиарда и в битката за него се впускат 2 радомирски фирми и разложката месопреработвателна фирма “Карол” на Тонка Трайкова, Георги Иванов и Тодор Наков. Последният е бивш технолог в месокомбината, зад когото стои испански капитал. “Карол” представят документи, че са платили всички дългове на месокомбината и са единствени негови кредитори, като гарант зад гърба им застава лично испанският посланик в България и през март 1999 г. разложкото ООД купува благоевградския “Родопи”. Негов официален собственик става българо-испанското дружество “Карол Фернандес Мийт” /КФМ/, чиито собственици са Т. Наков, Т. Трайкова, испанският бизнесмен Е. Фернандес и наследниците на трагично загиналия Георги Иванов.

КФМ работи и до днес, макар и в режим на непрекъснати скандали. През 2002 г. дружеството се опита да скрие 32 000 лв. мита от 22 тона пуешко, внос от Испания, после бе осъдено за внос на пилешки хапки, редовно го глобяваше Областната инспекция по труда за работници без трудови договори, които управителят на месокомбината криеше във фризерите на минус 2 градуса, за да не ги пипнат проверяващите, и т.н. Връх бе арестът на бащата на собственичката Трайкова, който отказа да пусне държавните контролни органи в предприятието. Напоследък нещата в КФМ са се укротили и то е едно от малкото работещи предприятия в града.

Свинекомплексът

край благоевградското с. Зелен дол в най-добрите си времена отглежда 80 000 свине.

Приватизиран е през 1994 г. под името “Кембъроу” ЕООД, преобразувано по-късно в “Кембъроу ММ5”. Негов приватизатор е радомирският зърнен бос Красимир Михайлов, бивш собственик на Добруджанска банка, на пернишкия месокомбинат, фуражен завод и зърнени складове в Радомирско и експрезидент на ФК “Миньор”.

Показателно за бъдещия месар е участието му във фалиралата Добруджанска банка, която с решение на правителството на Андрей Луканов се превърна за една нощ от клон на БНБ в Търговска банка и в края на 1995 г. Михайлов стана собственик на 89% от акциите й.

Още в първите години след приватизацията на месокомбината данъчните погват “Кембъроу” за дълг от 353 млн лв., Регионалната инспекция по околната среда започва да му пише акт след акт заради съоръжението за изливане на отпадъчни продукти в река Струма, Кр. Михайлов е подгонен за източване на средства от държавната хазна, към него потичат искове както на работници за неизплатени заплати, така и на полицията в Благоевград за използване на сигналноохранителна система, без да плаща. Периодът му е каръшки, защото по същото време той е нападнат от засада в радомирското с. Прибой, но се отървава с огнестрелна рана в крака.

Явно обаче финансовите неудачи не го впечатляват особено, защото през 2005 г. Михайлов приватизира и рудник Ораново, а после купува и 40 дка от месокомбинат “Родопа”.

Първият иск за обявяване на свинекомплекса в несъстоятелност датира от 2002 г. - близката до Васил Божков фирма “Йорсет Холдингс” настоява за това заради дълг от 2 467 288 долара. Кр. Михайлов е обявен от НОИ за един от 100-те крупни длъжници към държавата и през март 2004 г. свинекомплексът е обявен за продажба от АДВ на начална цена 2 198 275 лв. Продават се 2 административни сгради с площ 1429 кв. м и още 20 сгради за отглеждане и угояване на прасета, бункери, десетки дка земя, 13 камиона и др. АДВ не крие от потенциалните купувачи и пасивите - заведени от над 180 бивши работници дела за заплати, стотици хиляди лв. дългове към кредитори и т.н.

На първия търг не се явява нито един купувач, на 2-ия цената пада с 10%, на 3-ия - с още 20%, и се срива до 1,5 млн. лв. Не се намира кандидат и започва разпродажба на парче. В началото на септември 2004 г. пернишката “Красен” на Емил Ботев и Димитър Димитров купува 5 дка земя, пречиствателна станция, 5 трафопоста, магазин и кладенци за 200 000 лв. През 2005 г. започва разпродажба на автопарка и 500 прасета заради дългове към хазната и ОББ.

Свинекомплексът в момента едва съществува. За него периодично напомня само някой кредитор. Миналото лято община Благоевград обяви, че завежда дело срещу “Кембъроу ММ5”, които не си били платили 254 000 лв. данък сгради. Както се вика, при всичките дългове на свинекомплекса - бълха ги ухапала с този мижав иск.