През 1997 г. направихме един превъзходен Закон за горите

Константин Икономов е роден на 5 октомври 1939 г. в Банско. Завършва лесотехническо образование, от ранна младост се занимава с туризъм и алпинизъм, запален скиор е. Дълбоко свързан е с природата. Години наред работи в областта на образованието и опазването на околната среда.

В началото на 1980 г. в Банско се открива първата у нас дирекция на защитена територия - Националният парк "Пирин", който е обявен по-рано, но сега върху 40 000 хектара трябва да се прави всичко необходимо според световния опит (първият НП - Йелоустоун в САЩ, е основан през 1872 г.!).

К. Икономов кандидатства и е назначен за директор. След идването на Жан-Виденовото правителство на власт бива уволнен набързо през есента на 1995 г. чрез преименуването на Дирекцията на НП в Управление на НП, като няколко месеца преди това къщата му е полуразрушена от бомба със значимо количество тротил и като по чудо няма убити членове на семейството му.

К. Икономов при промените от 1989 г. е един от активистите на СДС и след изборите през 1991 е избран за председател на Общинския съвет в Банско - до 1995 г. През пролетта на 1997 г. поема поста председател на Комитета по горите в служебното правителство на Стефан Софиянски.

След парламентарните избори от април 1997 г. е назначен за заместник-министър в Министерството на земеделието, горите и аграрната реформа към новото правителство на Иван Костов и престоява там до края на годината.

В края на 1999 г. К. Икономов по покана на правителството на Република Македония е назначен за съветник на министъра на земеделието, горите и водното стопанство в Скопие и следващите 3 години, до края на 2002 г., работи по модернизацията на управлението на горите и създаването на ново горско законодателство и нормативна уредба във връзка с бъдещата европейска интеграция на Македония.

Въпреки значителните си успехи и в двете поприща се сблъсква с безразличието на хората към екологичните проблеми. В последните 5 години представя в Банско три изложби от изделия, направени от природни материали (клони, корени, камъни, кристали, глина, прежда, текстил и какво ли още не), които той нарича "глиптики" (скулптури). До момента е издал 3 книги: стихосбирката "Високосна година" (2009), съдържаща 366 скъсени (десетредови) сонета; албума "Роден дом" (2009) - луксозно издание в голям формат, което съдържа образи от историята на рода, от оригиналния авторски мебелен интериор на този роден дом и най-вече от множеството му "глиптики", "илюстрирани" със стихове на автора; и "Добросфера" (2011) - съдържаща 23 поеми в бели стихове на философски теми. Издал е в превод 3 книги на македонски интелектуалци. Има три дъщери и трима внуци.

- Г-н Икономов, Вие сте от рода на свещеноиконом Константин Чучулаин. Какво означава фамилното Ви име?

- Навремето с баща ми много сме се ровили в историята на рода, проучвали сме етимологията на фамилните имена, проучвали сме и топонимията на Банско и Пирин. Той почина преди 15 години на 90-годишна възраст в много добро физическо и ментално здраве, въпреки че след "победата" на 9 септември е прекарал близо две години в концлагера "Куциян" и след това е уволнен завинаги "от всички училища на царството". Беше човек с изключително широка култура.

В кръга на приятелите и познатите му често разказваше за срещите си с историка проф. Йордан Иванов, с художника Константин Щъркелов, с Димитър Талев... Та с него стигнахме до извода, че името ни произхожда от думата "чучула" (качулка, ямурлук, кабаница), създала прякора "Чучулата". Впоследствие най-големите от седемте ми чичовци са започнали да се подписват Икономови - на званието, което дядо ми е получил като дългогодишен и заслужил обществен, просветен и църковен деятел - свещеноиконом.

- В автобиографията си казвате, че сте случили и на родно място, и на род, и на родители.

- В духовен смисъл ние сме наследници на Византийската империя, а в битов - на Османската. Това съчетание, облагородено с трако-славо-български гени, е дало днешния българин, който е една чудесна смеска.

Дядо ми е роден 1861 г. При всяка буна, за да се обезглави българското население, е забъркван елитът. Като част от елита и комитски човек дядо ми е задържан, тормозен и пак пускан. Бил е разнебитен: при всеки инцидент до 1912 г. - хайде в Разлог, в конака, хайде бой; два пъти в Еди куле в Солун е каран?

През 1881 г. като учител прави последния препис на Паисиевата история от един бански препис, направен от "Царственика" (първото печатно издание, което излиза в Будапеща 1844 г.). Той не е имал за цел да разпространява Паисиевата история, защото е късно - кой в 1881 г. се занимава с разпространение искрите на народната свяст?! Просто е нямало учебни помагала, а той е бил учител. Сега всеки свещеник на по 35-40 години е иконом, но тогава малко попове са получавали най-високата степен "иконом".

Дядо ми умира 1941 г., когато съм двегодишен. А баба попадия умря, когато бях в IV отделение. Едва тогава разбрах, че се казва Катерина. Всички деца й викаха "баба попадия" и аз си мислех, че така се казва. Та на некролога, не стига че името й Катерина беше новост, ами отпред имаше изписано и едно "презвитера" (официалното звание на попадията).

Родителите ми бяха двойка за пример. Цял живот разправям една случка. Баща ми седи на миндера, а майка ми до печката нещо готви. Аз съм влязъл и съм приседнал до баща ми, а майка ми малко недочуваше и не беше разбрала, че съм вътре. Аз я наблюдавам: взима от едно бурканче лъжица сол, слага в манджата и бърка. И в същия момент пита: "Асене, сега колко сол да туря на тоя фасул?" Солта е сложена, вече е стопена - и тя пита колко сол да сложи. А баща ми й отговаря: "Ти най-добре си знаеш, де!" Има една банска дума "прешаре" (от шаря, шарка). Когато леко се преструваш, в добрия смисъл - да има мир, когато хитруваш дипломатично, послъгваш, казват: "Тая (или той) е много голям майстор на прешарето". Страхотни бяха.

Майка ми умря през пролетта на 1996 от старост, а баща ми - есента, от любов по нея, защото те бяха една превъзходна двойка. Затова съм написал, че съм случил на родители. И в най-смелите си мечти никога не бих могъл да допусна, че бих могъл или някой друг би могъл да живее, както те живееха. Като онази руска фраза: "Душа к душу". Нещо невероятно!

- А на време дали сте случили?

- Ама, разбира се, това е моето време. Да кажа, че искам да живея по времето на Шекспир или когато открият първата колония на Марс, е фантазия. Фантазията в мисълта на човека, пък и в писанията, трябва да бъде малко реална. Един мой читател на "Добросфера" ми казва: "Абе, ти си изцяло в научната фантастика." Напротив, аз съм си изцяло на земята. Няма по-хубаво от моето време.

- Създали сте много неща като специалист и общественик, сега пишете книги. Кой период от живота си оценявате като най-интересен и плодотворен?

- Това е доста дълъг период и обхваща някъде последните 70 години, хайде нека да са 69, защото на 3 години детето започва да чувства и да осъзнава. Всяка възраст си има чар.

- На колко години се научихте да четете?

- На четири, покрай домашните на по-голямата ми сестра. Вечно на печката в кухнята имаше нещо, което произвеждаше пара, и понеже вънка е много студено, ставаше конденз отвътре. Та аз на запарените прозорци съм се научил на грамотност.

Най-голямото нещастие на тази къща е, че 1936 г. става голям пожар и заедно с къщата изгаря и огромната библиотека на дядо ми, с маса старопечатни книги. Пожарът започва в жарен, спарен юлски ден, на Петровден, някъде откъм казармата. Тогава Банско е застроено нагъсто - къща до къща, плевник до плевник, обор до обор, колиба до колиба. Предполагам, тръгва от детска игра с кибрит. За един ден се стопяват 150 къщи. Нашата къща изгаря последна.

Майка ми разказваше, че дебели греди от плевнята хвърчали във въздуха като хвърлени факли. Слава Богу, човек няма загинал. И виж какво се е спасило? Толкова символичност има в тая работа: една флейта на баща ми - купил си я бил като студент; една газена лампа с шишето - някъде по градината са я намерили, цяла, несчупена; преписът на Паисиевата история; една Библия от 1874 г.; малък резбован иконостас, изработен от баща ми. Ето тия няколко неща са оцелели, всичко останало изгаря.

На всичко отгоре баща ми го нямало тука. Бил в София като представител на комитета "Отец Паисий" да уточняват предстоящото през следващата 1937 г. честване на 100-годишнината от освещаването на черквата в Банско. В този ден тримата: големият тютюнев търговец и народен представител от Банско Асен Голев, кметът на Банско и баща ми - тогава 30-годишен учител, седели в чакалнята при секретарката на министъра на просветата и чакали да ги покани.

В един момент министърът излиза от кабинета си и казва: "Знаете ли, Банско в момента гори!" Пред тях той говорил по телефона с вътрешния министър, който казал, че пожарът е бил овладян, но после е имало отново някакво възобновяване, възбуждане на огъня и преди малко се е запалила последната къща - на попа. При тая вест баща ми си тръгнал веднага, вечерта бил в Дупница, но се добира в Банско едва на другия ден следобед.

- Каква е съдбата на последния препис на Паисиевата “История славянобългарска”, който дядо Ви е направил?

- Беше разкъсан, само аз колко пъти съм го прелиствал. Даже на последните празни страници има няколко мои шарки с молив от детските ми години.

Майката на Христо и Крум Радонови е сестра на баща ми и дъщеря на свещеника. Та дойде веднъж бай Христо Радонов, май беше зам. началник на Генералния щаб тогава, говорехме нещо за преписа и той предложи: "Дай във Военното издателство да я подвържем". Татко му я даде и той я върна подвързана като тетрадчица. За нещастие не е имал усещането да каже: "Абе, турете нещо да имитира кожа". След това първият секретар на партията Райна Балева напъна баща ми. Получил се от Окръжния комитет някакъв хабер, че кръстосват много скопски "изследователи" - ходят, търсят, изследват, предлагат, купуват. И тогава баща ми като много отворен и модерен човек веднага подари преписа на музея.

Тука са я сложили в една витрина в новата музейна сграда, където е възстановена килията на Отец Паисий, и вече трета година се боря с ръководството на музея. Витрината е страшно осветена, преписът е отворен на първата страница, която е с четири мастила: зелено, червено, оранжево, виолетово. Дядо ми беше калиграф. И от светлината за една година цветовете изчезнаха. Викам им: Снимайте и сложете копие на първата страница! "Да, да..." Минава една година, виждам - същото положение. Питам: Какво става? "Ами не можем да отворим бравата на витрината!" Може така да си е и в момента...

- А какво става с изгорялата Ви къща?

- След пожара моментално се прави един колектив от архитекти и почва бясно проектиране. Пожарът е през юли, строителството започва веднага след разчистването през септември. И есента на следващата година всичките 150 къщи са завършени и безвъзмездно са предадени на собствениците. Само който е искал някакви промени, трябвало да си доплати. Първият етаж на нашата къща е проектиран за дюкян и таванът е по-висок. За тези 60 см допълнителна височина баща ми е доплатил.

- И това е същата къща, в която през 1995 г. избухва взрив?

- Най-малката ми дъщеря Маргарита, тогава ученичка средношколка, спеше в тази стая. Тука са двойни прозорци. Сега всичко е ново. Единствените белези, които има оттогава, са драскотините по библиотеката, които личат, въпреки че са търкани и шлайфани. Първо счупват стъклото: тогава имаше дебели пердета; хвърлят шашката, образно казано, но тя не може да падне в стаята, защото дебелото перде я спира, и тънкото перде пламва. От шума дъщеря ми се събужда, вижда пламъка и тръгва да бяга, иначе за малко щеше да загине. Едната вътрешна стена беше издухана, всичко беше станало на клечки - вратата, шкафът. Пианото беше на парчета. Мен то ме спаси, защото след като мина голямото чистене, първото нещо беше да ремонтирам натрошеното пиано. Сам го разглобих цялото на парчета и го направих от парчета. Един месец работих денонощно. И това ме извади от стреса някак си, то ми беше лекарството.

- Разкри ли се истината за този взрив?

- Аз знам всичко. Благодаря на Бога, че в мен не се загнезди някаква мисъл за отмъщение, защото подобни мисли могат да те съсипят за къс период. Политическата конюнктура беше такава: на 24 януари 1995 г. Жан Виденов полага клетва пред парламента, гласуват кабинета, а на 25-и през нощта в 3 часа и 15 минути става този взрив. А конфликтите ми с разни мутри и т.н. са през цялата 1994 година. След това научих, че мутраджиите са направили сондаж с тогавашното ръководство на БСП в Банско, които не ме обичаха, най-меко казано. Отиват и казват: "Не може повече да се трае! Не може някакъв си там да ни се пречка!" И тогава деянието е благословено от тая инстанция: "Давайте! Правете каквото трябва!" Та, както и да е, слава Богу, дъщеря ми Маргарита оцеля, но това я травмира за години напред. Аз смятам, че не съм съвсем нормален, защото нормалният човек трябва да е малко по-гайрезлия, по-дълго да страда...

- Как минава един Ваш обичаен ден?

- Много не си приличат дните ми. Някой път ми се работи, някой път не ми се работи. Аз съм най-щастлив, като се мушна в старата плевня - направил съм я ателие. Там правя своите глиптики от природни материали, пописвам по малко, по малко навънка с приятели. Не ми се много ходи по планината, защото съм се находил до такава степен, че още ми държи влага. Денят ми минава според настроението, което още е положително. Обвиняват ме, че много ведро гледам на нещата. Оказа се, че във "Високосна година" от 366 стихотворения нямам нито едно, в което да се говори за някакви мрачни неща, да не говорим за смърт... Казват, че звуча като някакъв тийнейджър - ведро и оптимистично.

Всичко правя ръкописно и след това го качвам на компютъра. Защото обичам да си драскам. Но си пазя и ръкописите. Онзи ден съм качил последното стихотворение. Не съм ги броил, защото се плаша колко много са станали - някъде над 1000. Писането ми е най-лесното. Сядам си ей така, даже и без повод, и като премисля нещата, ми хрумне нещо по различен повод: я някаква баналност, я някакво постулатче или нещо изтъркано. Има една фраза "Няма добро ненаказано!" и като я чуя, се дразня, даже съм писал на тая тема. Павел Матев беше написал: "Мене ме измъчва красотата." И аз съм реагирал - как може да те измъчва красотата, това, което те измъчва, е грозотата, а ти не можеш да ги различиш. Нещо от тоя род. Така реагирам и на някоя фраза, дори на някой разговор по телевизията - ако някой каже нещо по-умно или някоя глупост.

- Последната Ви книга "Добросфера" е с богат речник, написана е на изящен книжовен български език и няма нито една дума от уникалния бански диалект. Казвам го със загриженост за отмирането на диалектите.

- Така е навсякъде - и в книжовния български език изчезват думи, пък за диалектите да не говорим. На мен ми се обаждат хора да ме питат какво значи еди-коя си дума.

Баща ми има една тетрадка с бански хумор. Написал я е на кристален литературен език, като само пряката реч е на чист бански, и аз сега я превеждам. Това не е хумор, а истории за конкретни хора. Работното й заглавие е "Бански лонджи". Лонджа е лъжа, лакардия. Има страшни паралели между банския диалект и литературния полски език - и в лексика, а да не говорим за фонетика. Банскалията казва: одих’, спах’, дж’еография; к’юк’юн - тютюн (мекото “к” е смачкано между кътниците).

В студентските години аз се занимавах много с полски език и с него съм много напред, участвал съм като преводач. Това беше много интересна история. Ходех с приятели да гледаме кино в Полския културен център в София - тогава полската вълна в киното беше нещо невиждано. Но по едно време се появи съобщение, че от следващия месец до прожекциите в центъра ще се допускат само курсисти по полски език. Записахме се, приятелите ми отпаднаха, но аз останах. На преподавателките от университета им беше страшно интересно как мога да произнасям специфичните полски звуци - разпитваха ме какво общо имам с Полша. Отговарях им: Нищо, аз съм от Банско и съм живял там до 18-годишна възраст. Ползваха ме като демонстратор на тези звуци, които ги има и в банския говор.

След една година посещение на курса ми се отвори нещо като фуния в главата и в един момент проговорих. Много интересно, не знам как. Бил съм студент 1957-1962 г. - период, в който нищо печатано в чужбина не можеш да си купиш, освен на руски - добре че и това го имаше. Тогава поляците издаваха едно списание "Радар" с информация за рок музика; имаха модни списания; техният Съюз на художниците издаваше списание "Пройект", списание, което и на Запад минаваше за супермодерно! Бяха много отворени поляците. И ха малко поназнайваш езика - тогава четеш като скъсан. И в един момент се оказа, че аз владея полски.

Аз направих и една друга хватка. Четейки много, умишлено се дистанцирах от банската група студенти, които ме укоряваха за това Но го направих, за да попадна в по-стерилна езикова среда, защото на няколко места ме засегнаха на тема произношение, акцент. Впоследствие се оказа, че резултатите са чудесни. Имал съм десетки случаи на тестиране - никой не може да повярва, че аз съм от Банско.

- Какви други езици владеете?

- Учил съм като ученик немски. По едно време купувах граматики, речници и разговорници, имам към 100. Имам дори турско-български речник и покрай турските сериали разправях на моите приятели кое име какво значи. През 1986 г. учих английски една година в Института за чужди езици (ИЧС) в София. Да не говорим за руския език - според едно руско семейство, мои приятели и двамата професори, по-добър от моя руски не са чували. По-нататък, естествено, идва ползването на всички славянски езици.

Един път се наложи в рамките на три месеца да ходя два пъти на Татрите. В Закопане аз говоря на поляците на полски и един ме попита: "Ама ти не си бил поляк?!" Е как ще ме вземеш за поляк? "Ами никой на света освен поляк не може да каже дж’, ч’, ш’!" На другия ден бяхме в Словакия - схващах добре разликите и там говорех на словашки, а те бяха много учудени. А цялата история завърши в Прага - там пък говорех с чехите на чешки. Ама със словашки и чешки не съм се занимавал специално, само каквото съм откраднал слухово.

- Били сте планинар и алпинист, предполагам оттам имате контакти с хора от цял свят.

- О, да. Но след това и като директор на Национален парк "Пирин" - кьорав човек да дойде във ведомството по горите, се водеше тук. Непрекъснато, на тълпи. И аз това използвах, викам: Абе, уредете ми едно ИЧС, всичко живо ми водите тука, аз не мога да се притеснявам, че не мога да контактувам с хората. Аз немски доста знаех, ама немски говорят само немците, никой друг.

Баща ми владееше перфектно френски - писмено и говоримо. Учил го е в гимназия само. И си водеше кореспонденция с едни германци на френски. Ама друго е било обучението някога. Навремето една Солунска гимназия, която е завършил дядо ми, се е смятала за Балканска Сорбонка. Така че други са били критериите. Вярно, по-малко са били грамотните и образованите, но пък които са били - нивото е било високо... Не са се мъчели да те омаловажат, като виждат, че знаеш повечко, а дори са ти се радвали.

- Добри ли са ни законите за горите, били сте председател на Комитета по горите и после заместник-министър при създаването им?

- Всъщност аз затова и отидох, като ме поканиха. Това беше основната ми задача. Започна се първо Законът за връщане на частните гори - като обещание на политиците. Защото по онова време вече приключваше връщането на земеделските земи. Правехме го успоредно със Закона за горите. И вкарахме огромни зависимости от горските власти - ти не можеш едно дръвче да отсечеш от твоята частна гора, която си получил с нотариален акт вече, ако нямаш разрешение от горските власти, ако не е маркирано; не можеш да влезеш в една гора на 42 години, докато не стане на 80 години. Тогава имаше големи бунтуве.

Когато на някой са му взели гората през 1945 г., тя е изсечена и се е самозалесила. И той сега си я получава. А пък на някой гората му е станала сечнозряла по времето на реституцията - и той си получава необходимото извлечение, съвсем навреме е да се сече. Има правило: едно дърво като прескочи дадена възраст, започва да губи от дървесината си, затова трябва да се сече задължително. Като, разбира се, всяко едно сечене е свързано с възобновяване - преди да отсечеш, трябва да направиш възможно, като падат семената, да им се осигуряват места, където да влиза слънчева светлина, за да могат да се хванат. Най-схематично казано.

Трябва да кажа, че направихме един превъзходен Закон за горите: махнахме стопанската дейност от горските стопанства. Ако трябва да се отсекат 60 кубика - търг! Дърводобивното частно предприятие, което спечели търга, под твоя строг надзор извършва всичко. Свършва работата - накрая се подписват, разплащат и въпросът е приключен. Но при кабинета на царя Меглена Плугчиева за година и нещо на поста зам. министър към Министерството на земеделието и горите направи 50 промени на Закона за горите и го съсипа. Сега приеха нов закон, който под булото за оригиналност върна всичко, което беше махнато от моя закон. Ама тогава ние само законите за горите на Горна Волта и на Куинсленд в Австралия не бяхме прочели. Аз съм пращал хора по Европа да донесат всички закони, работихме една година и стана закон за чудо и приказ.

- Екологичната култура е нова не само за българина, а и за човечеството, и очевидно се нуждае от култивиране.

- След освобождението от турско робство българинът започва да експлоатира околната среда, без да е създал нещо свое: нахлува безплатно в изоставени турски къщи, запълва жилищния си фонд - колкото и примитивен да е бил дори и на турците; настанява се на турските ниви - той и по-рано е бил работник, но сега се настанява като сайбия, собственик. Българинът не е създал нищо от това, което започва да ползва: гори, планини. Защото въпреки че е трудолюбив, когато работиш за мен, ти ме мразиш леко.

Всичко, което започва да се създава - пожарна, горска служба и пр., му идва като от небето. А демокрацията създава ограничения. Една защитена територия, един национален парк, за да го има за бъдещите поколения, създава маса ограничения. Няма защитена територия по света, която да няма конфликт с местното население. Българинът се опитва да убеди не другите, а преди всичко себе си, че не го интересува това, което го ограничава. А не го интересува по две причини: или е некомпетентен да го схване, или няма никаква полза.

- Участвали сте като съветник и в създаването на Закона за горите на Република Македония. Какво е най-общото Ви впечатление оттам?

- Македония е пълна със свестни хора. Познавайки идеално банския диалект, аз нямах езикови проблеми, защото те са изгонили българските думи, но са запазили в изобилие всички турцизми, гърцизми, албанизми, арнаутизми. Да не говорим за западните езици. А пък банският диалект е силен именно защото той има същата лексика старовремска... Преведох две-три книжки там. Имаше спорове да се превежда ли от македонски. В послеслова към публицистиката на Любчо Георгиевски написах: Не може да не се превежда, защото този език е неразбираем. Даже самият Любчо Георгиевски, който е завършил литература, има такъв език. Той има една поема - "Градът", тя е малко хулиганска, защото млад я е писал. Той пише: "Дърпаш патентот и...". На македонски "патент" е "цип".

Е да де, но можеш думата патент да я стабилизираш само върху основното й значение; ципът е наистина едно патентовано изделие, което служи за закопчаване, ама в тая пишеща машина са сигурно 68 патента, а в тоя телевизор има 120 патента! И той като човек интелигентен ми вика: "Аз като съм тръгнал на училище, на тоя език ми е преподавано, в гимназията - на тоя език, в университета - на тоя език. Като правиш сметка, че не съм толкова стар, на какъв език да говоря? Ако почна някакъв архаичен език, тогава ще кажат: "Ти говориш на български!" При тях уравниловката, унификацията е най-важна.

- Пътували ли ли сте по света?

- Успях след 1990 г., когато започнаха разни международни програми. Слава Богу, по това време имаше средства, а и западни финансирания, разни семинари, пътувания - и съм обиколил почти всички защитени територии в Европа. Само в Англия съм ходил 6 пъти в тия години. Те имат невероятна система на националните паркове: организация, администрация, учебни центрове, пропаганда, издаване на агитационни материали - нещо невероятно, въпреки че парковете им нямат повече природни достойнства от напр. Верила или Голо Бърдо, Пернишко. А ние спорим дали има смисъл да се опазва Пирин!!!

- Водили сте доста битки, но сега като че ли сте се оттеглили?

- Да водиш битка, значи да плануваш варианти - или победа, или загуба, или равен. Аз никога не съм тръгнал да водя битка. Моето разбиране е някаква битка, която в крайна сметка се оказва, че няма начало и няма край. Независимо каква е темата, дали ще нададеш вопъл "Господи, защо сме толкова малко свестните" - и това е битка. Дори премислянето на тия проблеми е битка.