През 1963 г. очаровах Т. Живков с курбан чорба, не съм пропуснал мач на “Беласица”, закъснях с 15 минути на 13.III.1962 г. - денят на сватбата ми

Завърших училище “Отец Паисий” в Петрич, днешната Професионална гимназия по икономика и туризъм “Проф. д-р Асен Златаров”. В началото на 1955 година започнах работа като мияч, след това последователно чирак, калфа, помощник-готвач, готвач и главен готвач. Бях малолетен и се криех от профсъюзите. Първото ми работно място бе в ресторант “Парка”, който се намираше на мястото на сегашния “Яворите”, след това съм работил в “9 септември”, “Беласица”, “София”, “Сталинград”, по-късно преименуван на “Струма”.

На 8 септември 1963 година се откри ресторант “Яворите”, емблемата на Петрич, и заедно с Трайчо Бичаков започнах работа там. На 1 януари 1965 година влязох в кухнята на НСБ “Цар Самуил”, където бях в продължение на 26 години, това бе най-дългият ми престой в ресторант. Попаднах на много добър колектив, разбирахме се с две думи. Където и да съм работил, смея да твърдя, че съм оставил добри впечатления.

Тези 55 години в кухнята минаха неусетно. В момента нещата са по-различни. До 1989 година имаше уважение между хората, както и от страна на ръководителите към подчинените. Сега всичко е по-сложно, хората се озлобиха, озвериха и такива като мен като че ли отидоха на заден план. Аз обаче не се сърдя, някой ме е забравил, но повечето не са.

Няма петричанин и гост на града, който да не е опитвал моята кухня. Нямам любимо ястие, важното е да се харесва на клиента. Съжалявам, че през последните години Националната спортна база бе в тежко положение, преди години там се готвеха изтъкнати спортисти и постигаха високи резултати в Европа и света. Но от една година тя е в ръцете на добри стопани в лицето на Георги Георгиев-Валяка и Георги Динев, които инвестират сериозно, и съм убеден, че един ден тази база ще придобие старата си слава. Спомням си, че тук в продължение на 15 години се провеждаше първият в региона и много силен турнир “Петричка пролет”. Преди няколко години неволно унищожих богатия си снимков архив. Имах много автографи, бях се снимал с почти всички известни личности. Един ден отидох в едно заведение в Петрич да го показвам на мои приятели, забравих го на масата. За съжаление валеше дъжд, точно на това място прокапало и всичко бе унищожено.

Има моменти, които никога няма да забравя, твърди Зоро. През 1976 година бях поканен на квалификациите за европейско първенство по лека атлетика във Варшава, Полша. Поканата получих от Димитър Николов, който тогава бе председател на федерацията. Почувствах се истински българин. Пет пъти вдигаха националното знаме на България. Спечелихме призови места благодарение на Иванка Христова, Николина Щерева, Светла Златева и Йорданка Донкова.

На 26 декември 1986 година в НДК присъстваха всички наши европейски, световни и олимпийски първенци, награждаваха ги за принос в спорта. Неочаквано прочетоха името ми и Крум Василев, който ръководеше “Спортни имоти”, ми връчи орден “Георги Димитров”.

През 1963 година готвих за Тодор Живков. Той пристигна в местността Маркови кладенци по покана на Митко Лазаров, председател на ТКЗС - село Първомай. Отидохме заедно с Трайчо Бичаков и сготвихме за Живков курбан чорба, шилешко печено и пъстърва. Сервитьорката, без да иска, изля от супата по костюма на Тодор Живков и се изплаши. Той с усмивка заяви: “Не се притеснявай, не се случва за сефте. Държавата ще купи друг костюм”. От обяда остана възхитен, мина официалната му среща, дойде и лично ми благодари.

В Петрич има футбол от 1919 година. А аз дълги години готвех храната на футболистите. Спортистите не бяха капризни в яденето. Както и клиентите. Готвех това, което препоръчваха техните лекари, всеки отбор си имаше доктори и трябваше в храната да има доста калории. Един от първите отбори носеше името на поета Валомей Весов. През 1955 година Петрич имаше 16 000 души население. Тогава имаше 4 отбора - “Строител”, “Червено знаме”, “Торпедо” и “Спартак”. В “Червено знаме” играеха седем учители, сред които и поетът Евтим Евтимов, той бе вратар. Тогава се играеше истински футбол. По трибуните нямаше охрана и телени мрежи, за разлика от сега.

Зоро ми казват от 1955 година. За първи път го изрече Кирил Златков, който тогава бе секретар на Комсомола, по-късно стана посланик. Търсеше ме по един въпрос, тъкмо тогава минавах покрай него, и ми каза: На зор съм, ти ще ми помогнеш. По същото време вървеше с интерес филмът “Зоро” и тогава Златков ми каза: “Ти си като Зоро”. И започнаха всички да ме наричат така.

Днес хулят всички, дори и тези, които са допринесли за спорта. Костадин Хаджииванов заслужава уважение. В продължение на 12 трудни години той издържаше футбола в Петрич, сега някои го хулят. Не бива да е така. Новите собственици Георги Георгиев-Валяка и Георги Динев ги познавам отдавна. Те милеят за футбола, променят към добро базата и трябва да им се помага. Не политиците правят популярна България и Петрич, а спортистите.

Досега нямам пропуснат мач на “Беласица”, с изключение на едно 15-минутно закъснение през 1962 година, на 13 март, когато бе сватбата ми. “Беласица” играеше с Бургас.

Възмущавам се, че днес съдиите получават по 1000 лева за 90 минути, а навремето беше ги страх, когато идваха в Петрич да получат подарък една касетка праскови, криеха се, заключи Зоро.