През 1955 г. първа и сред мъжете в селото подкарах мотор

Стоянка Николова Груйчева от Долна Градешница, община Кресна, през далечната 1955 година първа в селото подкара мотор не само сред жените, но и сред мъжете. Тя прави носиите на читалищния хор в селото, и то във вид, какъвто са носили някога жените от Хаджибеглик, Демирхисарско, откъдето са прогонени. Родена е през 1922 година в Хаджибеглик, това вече е гръцко селище. Била е на година, когато родителите й хващат по тъжния друм на бежанците, за да се заселят в новосъздаващото се селище Долна Градешница. Мъжът й е починал преди 18 години, има трима синове, а от тях се редят внучета, че вече и правнучета. Повече от половин век Стоянка Груйчева е самодейка към местното читалище.

- Г-жо Груйчева, житейският Ви път се е покатерил вече доста високо по човешките съдбини. На почтена възраст сте, така че товарът на 88 лазарника не понатежава ли?

- Каквото и да кажа, товар са си. Животът всъщност си е едно постоянно изкачване и колкото по-високо се стига, толкова е по-добре. Но да се върви към високото не е никак лесно, че и години натежават, че и болежки се случват. Каквото обаче дойде - назад да отива. Вървя и се успокоявам с майка ми. Тя се казваше Мария. Издръжлива женица се оказа - устиска до 107, така че ако трябва да се меря житейски с нея, то ми остават още 19 години... Ами що Бог рекъл...

- Била сте само на една година, когато родителите Ви са се преселили в Долна Градешница. Защо са напуснали родното си село Хаджибеглик?

- Какво е било село Хаджибеглик преди моите 88 години - не знам. Ходих там някъде към 1945 година и от това, което знаех от мама и тате, не открих почти нищо. Първо, то се беше малко попреместило и вече си беше гръцко. Намира се срещу Петрич, но от другата страна на Беласица.

А защо са ни прогонили? Ами политиката е била такава. Властите взели да гонят всеки, който не иска да се погърчее. А нашите били сред тези, които не поискали. Станало така, че щом не искаш да се пишеш грък, то оставяй къща и покъщнина, взимай челядта си и бягай, че останеш ли, може и да се простиш с живота си - така е било през 1922 година, когато сме хванали по тъжния бежански път на север от Рупел по долината на Струма. Пък и баща ми Никола е бил малко луда глава, непокорен. Работил е като пандурин и все е бил с оръжие, пък нещо се е занимавал и с комитски дела, та ако е искал да остане, нямало да му простят. Така нашето семейство и, кажи речи, цялото село, тръгнали да търсят другаде земя за къщи и земя за оран. Ние сме стигнали Долна Градешница, като тук тогава село не е имало. Бежанците го нарекли Долна Градешница, за да се различава от другото, което пък се е казвало Горна Градешница. Тук сме били оземлени. Навсякъде било пущинак - драки, шафар край Струма, комари, малария. Първоначално и нашите, както и другите преселници, заживели в колиби, направени от дървения и шафар. Това тухлени къщи, бетон и всичко друго в селото взе да се появява след 50-те години на миналия век, като и ние не останахме по-назад, та си направихме хубава къща.

- Стана дума, че са ви прогонили насилствено. Толкова ли са били жестоки гръцките власти?

- Няма да се разпростирам надълго. Ще кажа само, че тате имал в Хаджибеглик сестра, Фикия се е казвала. Убили мъжа й Георги, а нея пък прогонили с четиримата й синове и две дъщери чак в Сърбия. Преди години ходих и се видях с що имаше останали живи от онова време, пък и с новородили се. Някои сега живеят в Тито Велес, други са в Чехия. Съдби!

- Виждам, че имате добра колекция от грамоти и медали. Как дойдоха?

- Имам. Поне половин век съм се занимавала с читалищни дейности. Пеех. Някои са от съборите “Пирин пее”, други - от съборите на народното творчество в Копривщица. Има от различни прегледи и фестивали в Кресна, Сандански, Благоевград.

- Тачат ли Ви в читалището?

- Тачат ме. Поотраснах, задомих се, направихме си хубава къща, в нея отгледахме челяд и нали животът не е само работа, а трябва и сърце, и душа да се поразвеселяват, че трябваше и да се попява. Като моми пеехме, продължихме с дружки да пеем и като невести, и то не само у дома, а и на обществени места, стигнахме до фестивали и прегледи. Най-често съм пяла с дружките Марика, Верка и Велика - и трите от фамилия Чобанови. Още с Цвета Станоева, Цвета Михова, Верка Шемкова. Пея от дете, а и от сърце. Гърлото и на мен, и на дружките ми не се уморяваше от песни, а нозете от хора. Що веселби имаше на седенки и попрелки, на роненки царевица, на празници. Боже, ами като се връщахме вечер от работа по ниви? Застанем на ридинка над селото, па като отворим гърла, па вечерникът като вземе гласовете ни, та ги носи високо-високо из горските потайности на Пирин планина... Друго време беше тогава, сладко, нямаше засеждане пред телевизора, не че имаше телевизори.

- Колко песни можеш да запееш?

- Някога много, но сега понамаляха. Ех, старост пуста! Преди години взех да си правя списък на тези, що помня - към 60 излязоха, ама не от тези, които сега се пеят, а от истинските народни, от тези, които мама и тате ги пееха. Често у дома си правехме нещо като семейни концерти. Легнем вечер на двора на хладина и мама и тате запеят, включим се ние, дечурлигата, а отгоре небето примигва доволно с хиляди трепкащи звездици.

- Ами тези 60 песни, които сте записала, сега пеят ли се?

- Нито една. Е, това ми е тъжно и болно. На нашите песни им викат долнополски, че са от Егейско. Те са друга ритмика. Така е и с долнополските хора. Някак си не пасват на другите жители на Долна Градешница, каквито са придошли от Ощава, Езерец, Влахи и други селища. Жално ми е, че ние, старите, си отиваме, а с нас ще си отидат и песните. Абе, викам си, защо тези от община Кресна не вземат, та поне да ги опишат, докато има кой да ги запее и разкаже? Да, ама не се сещат... Сега като че всяка мисъл е насочена към парата, и то да не се вижда в чужди джоб.

- Много са оригинални носиите на самодейките от Долна Градешница. Разбрах, че Вие сте ги правили?

- Така е. С тях ходиме на прегледи и фестивали. Те са си по вид нашенски, старовремски. Запазени са в цвят, шарки и вид такива, каквито са носили бабите ни в Хаджибеглик.

- И как ги пресъздадохте?

- Беше преди години. Викнаха ме в читалището. Поръчаха ми да направя носии, такива, каквито са били в Беломорско. Седнах на домашния разбой и започнах тъченето на плата. 11 носии направих за дружките, а 12-ата бе за мен, но нея не я тъках, че беше от мама, и послужи за модел. Така се облякохме цялата група. Направих всичко по едновремешному: дълги гащи до коленете, чорапи, вързани за тях... Изтъках саите с конци червен пан и смесици от злато, с червени и черни дантели. Деколтето - широко, за да може да се сложи лъжинката. Лъжинките направих от бела материя и златни ширити. В комплекта носия влизат още шамия, пояс, подпрегач. Мама като ми даваше модела ми викаше: Да ходите, да пеете и да се веселите. Тате пък обичаше да казва: Като умра, да не вземете да ревете. По-добре ми изиграйте на гроба едно хоро. Помина се през 1952 година. Признавам, че не му изпълнихме поръката - поревахме си. Той беше веселяк човек. Като се хванеше хоро в селото, той винаги хващаше децата, за да ги учи.

- На една снимка сте на мотор.

- А, това са младини. Мисля, че беше през 1955 година. Така се случи, че взех да карам мотор и така станах първата жена мотористка в селото, че не знам дали не съм първа и сред мъжете.

- В края на 8-то десетилетие сте. Животът изненада ли Ви с нещо?

- Да, с това, че е хубав и мил. Но иначе всичко си ми е в реда - болежки от шипове, кръвното - поразмърдано, кашлям. Абе това, що се полага на старини, ми е дадено...

- Сега позастоявате ли се пред телевизора?

- Ами често, че си и хортуваме.

- Като се запеят народни песни, включвате ли се?

- Опитвам. Ама повече мънкам. Сърцето ми го иска, ама гърлото не устисква.

- Събирате ли се със старите дружки да си попеете?

- Все по-рядко. А и някои от тях вече ги няма на божия ни свят. Бог да ги прости! А иначе може и да се случи - я на 8 март, я на друг празник. Беше преди година-две. Седнали сме в заведението на Милка Стоева. Всички ядат, пият, а песен никой не подхваща. А имаше и млади невести. Па рипнахме ние, старите. Викат ни - гледайте да не станете за смях. А ние им отвърнахме - нека за това да ни е смехо... Запяхме, заиграхме, та не удържаха и младите, и те се хванаха.