Преживях културен шок в Холандия, колегите ми казват “бате”, дразня се, че в България няма общество, имитира се работа, нещата се оправят по втория начин

- Петър, хората на Вашата възраст обикновено вече имат кариера, защо Вие чак сега решихте да кандидатствате и да се запишете за студент?

- Това не е първото ми следване, между 2001 и 2003 г. бях студент в Холандия, но така и не завърших. Сега реших да довърша образованието си, но не съм спирал да рисувам и да се интересувам от изкуство през изминалите години и затова не ми бе трудно.

- Семеен ли сте?

- Не.

- Дали щяхте да следвате редовно, ако имахте семейство?

- Сигурно не.

- Заради таксите ли?

- Таксите едва ли биха били проблем, по-скоро ангажиментите щяха да са ми съвсем други и нямаше да имам време всеки ден да ходя на училище. Тук е нужно присъствие, всеки ден трябва да си на училище, да рисуваш в ателиетата. Засега лекциите не са ни много, но практическите занятия са ежедневни и не върви да отсъстваш.

- Какво се случи през изминалите 18 г. от завършването на НХГ, че чак сега сядате на студентската скамейка?

- Като завърших НХГ, кандидатствах в академията, но не ме приеха. После отидох в Холандия, където се записах за студент в Академия по изкуствата в гр. Еншхеде, но по най-тривиалната причина - липса на пари, трябваше да напусна.

- Сам ли се издържахте?

- Да, и беше много трудно, защото аз бях в Холандия в един период, в който на нас, българите, не ни даваха право да работим легално. Академията, в която учех, бе много добра като материална база.

- Колко Ви струваше обучението?

- Беше около 1600 евро на година и сравнени с таксите за обучение в други държави, например в Англия или Щатите, бе сигурно десеторно по-евтино. В онзи момент аз можех да си позволя да си плащам такса в холандски ВУЗ, реших да пробвам и не съжалявам въобще. Това е съвсем друга култура, всичко е различно от България. Друг свят е и хората мислят по различен начин.

- Вие какво спечелихте за себе си?

- Придобих различен тип култура, плурализъм на постмодерното, характерен за оная епоха, в която ние още не сме стигнали. Там се приема всичко и аз, особено в началото, бях шокиран, много ми бе трудно да приема едно изкуство, което най-малкото не си разбирал и ти е противно. Начинът им на живот е доста по-свободен, макар че са много по-ограничени от нас. Там всеки си знае мястото, пластовете са наместени, а не е като тук - никой не си знае мястото. Изживях културен шок, което бе неизбежно. Аз не съм от хората, които имитират, не мога лесно да се нагласявам и да се подчинявам, без да мога да кажа мнението си или да направя нещото по начин, по който смятам за правилен. Затова и не можах да се впиша и да приема образователната им система. Преподавателите там изискваха просто да изпълниш задачата, която ти поставят, по начина, по който ти казват. Обучението ми бе на английски, така усъвършенствах езика, лекциите обаче ни преподаваха на холандски и трябваше да го уча, доста добре го разбирах, но сега вече съм го забравил, тъй като не го практикувам.

- Сигурно Ви е било доста трудно?

- Определено. Холандия беше първата чужда страна, в която живеех, при това с коренно различен манталитет и начин на живот. Да не говорим, че българите няма как да стигнем холандците, то е като геометрична прогресия. Те имат основа, която ние нямаме. Имам предвид устройството на обществото, дисциплина и отговорности - неща, които ни липсват и ни пречат на развитието. В България повечето хора се ограничават в рамките на собственото си семейство, а там мислят и за обществото и се развиват. Навсякъде в Европа гражданите бранят правата си. В България това го няма.

- Казахте, че в III курс сте се отказали, в България ли се прибрахте?

- Не, отидох в Италия с идея да продължа образованието си в Болоня. Не стана заради документите, оказа се, че в Италия не ми признават дипломата за средното образование и за да можеш да кандидатстваш, трябва да приравнят българската диплома на италианската. За да стане това обаче, трябва да си учил 12 години, а аз съм от випуските, които завършвахме средно образование в 11-и клас. Така влязох в омагьосан кръг и вместо да уча, започнах работа.

- Къде?

- Където намерех, не се избира. Най-вече в строителството. В Болоня изкарах 1 година, после за още няколко месеца бях в Милано. Обичам Италия и си мисля пак да се върна там след време. Междувременно през годините ходих и в Испания да работя, занимавах се със земеделие, но си контузих коляното и бях принуден да се върна в България. Хубавото е, че научих италиански и се справям с испанския.

- Явно никъде не сте се задържали за повече време, не смятате ли, че сте изгубили тези 18 години?

- В какъв смисъл изгубени? Ако имате предвид образование във вид на складирани дипломи, не смятам, че това трябва да е целта на живота. Аз съм натрупал опит и знания, каквито много малко хора имат и изобщо, и специално с сферата на изкуството, в която не съм престанал да се развивам.

- Все пак на 36 години човек би трябвало поне да се е установил някъде, не смятате ли?