Преди бяхме бедни, но винаги пеехме, сега пак сме гладни, но песента секна

Руска Стоименова е родена през 1938 г. в благоевградското с. Марулево. Завършила е Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив. През 1954 г. е една от основателките на Ансамбъла за народни песни и танци “Пирин”, който донесе световна известност на страната ни. “Златният глас” на ансамбъла, както наричат Руска, е носител на званието “Заслужил артист”. Тя сама не знае колко песни е записала и изпяла, но знае, че ще пее до сетния си дъх.

През 2004 г. Стоименова издаде книга със спомени “Благословена с песен”, а през 2008 г. с голям концерт в Благоевград отбеляза 70-ата си годишнина. Само преди месец пък с пищен спектакъл, изправил на крака стотиците й почитатели, на 74 години неуморната Руска представи поредния си албум “Имала майка”. В момента готви следващата си книга и разработва собствен проект как да бъде почетена паметта на основателя на ансамбъл “Пирин” проф. Кирил Стефанов, който през 2013 г. щеше да навърши 80 г.

- Руси, какво помни от детството си един пенсионер на 74 години?

- Глада. Бяхме 6 момичета и гладувахме. Помня вкуса на питата от просо и царевица, които мама ни месеше, защото нямаше друго. Бях на 13 години, когато тя почина, и после стана още по-трудно. Но помня и жетвите, седенките, на които по-възрастните баби пееха народните песни, станали по-късно моя съдба.

БЕДНИ БЯХМЕ, НО ВИНАГИ ПЕЕХМЕ. СЕГА ПАК СМЕ БЕДНИ, НО ПЕСЕНТА СЕКНА.

- Никога ли не изневери на народната песен?

- Е, изневерявала съм. В ансамбъла имахме един колега китарист - Борис Фигарото. Беше цар на италианските канцонети. И преди да изляза на сцена, двамата с него подгрявахме, като пеехме ария от “Ловци на бисери”. Ей така - колкото за гласа, толкова и за душата. Луда съм по италианската музика. Обожавам я.

- Обиди ли се, когато преди няколко години общинските съветници отхвърлиха предложението да станеш “Заслужил гражданин на Благоевград”?

НЕ СЪМ СЕ ОБИДИЛА, НО МИ ЗАГОРЧА.

И си направих някои изводи. Не за съветниците, а за културата. И колко различно беше отношението към културата в миналото в сравнение с последните 1-2 десетилетия.

- На спектъкала по представянето на поредния ти албум ти обаче благодари доста горещо на настоящата управа на града за подкрепата?

- Да, и пак ще го направя, защото заместник-кметицата Жикова ме трогна. Прие ме, каза, че ме познава от концертите, и декларира, че застава изцяло зад мен. Не очаквах такава безрезервна подкрепа и това буквално ми даде криле за полет. А и с тази вълшебница Маргарита Братоева, която помолих да направи като режисьор-постановчик спектакъла ми, с тези ангелчета от Центъра по изкуството, които играха за мен, мисля, че промоцията на този албум стана най-силната ми сценична изява.

- Как живее един заслужил артист в 2012 г.?

- Не искам да се самообиждам и да обиждам никого, затова няма да се оплаквам, но жалко...

ЖАЛКО ЗА ПЕНСИОНЕРИТЕ, КОИТО СЕ ЧУВСТВАТ ИЗЛИШНИ, ЖАЛКО ЗА ТАЛАНТИТЕ НА БЪЛГАРИЯ, КОИТО СА ИЗБУТАНИ НЯКЪДЕ В ЪГЪЛА.

Затова ще си позволя да посъветвам всички хора от моята възрастова група - не се предавайте, не се отчайвайте, вършете нещо, каквото и да е, за да се чувствате поне малко полезни. Аз също го правя - продължавам да пиша и да издавам албуми, защото иначе няма да се чувствам жива.

- Само ти ли пееш в семейството си?

- Да. Като малка завиждах на сестрите си за гъстите коси и дебелите плитки, които бяха истинско чудо в сравнение с моите тънички и невзрачни опашчици, но явно за сметка на косата Господ ми е дал глас. Сестрите ми не пееха, и децата ми не пеят. И как ще пропеят, като те сами се отгледаха, мен все ме нямаше, защото бях по турнета. Много пътувахме. Имали сме случай, ПРИБЕРЕМ СЕ У ДОМА ЗА НЯКОЛКО ЧАСА, КОЛКОТО ДА СМЕНИМ КУФАРИТЕ И КОНСЕРВИТЕ С ДРУГИ, И ПАК ПОТЕГЛЯМЕ.

Ансамбълът взе от децата ми, но на мен ми даде толкова много, позволи на целия свят да се всели в мен, обогати до такава степен душата ми, че за една секунда не съм съжалила за избора си.

- Ако не се беше родила в България, къде би предпочела да живееш?

- В България, разбира се, никъде другаде. През 60-те години на миналия век ми предлагаха да остана в Италия, опитваха се да ме съблазнят със сцена, положение, много пари и слава, но изобщо не се замислих, преди да откажа. Написала съм много песни за България и ще напиша още толкова, стига Господ да ми даде време.

- Какво най-много ти харесва в нея, какво възпяваш?

- Човешкото дихание, душите на хората, които ме заобикалят.

ПРИРОДА ИМА НАВСЯКЪДЕ, НО ИСТИНСКИТЕ, ДОБРИТЕ, ОДУХОТВОРЕНИТЕ ХОРА СА САМО ТУК.

Само тук са двете баби от пловдивското с. Калояново, които се бяха вдигнали от 300 километра, за да дойдат на представянето на албума ми. Аз не ги познавах, те ме знаеха от концертите ми. Пристигнаха с една огромна пита, която омесили през нощта за мен. Разплакаха ме.

- Защо позволихте на чалгага да ви измести от сцената?

- Тя дойде в онова безвремие, когато всички искахме да скъсаме веднъж завинаги със старото - във всичките му аспекти, и зае празното място.

- А къде бяхте вие, народните певци, защо й позволихте да ви избута зад завесата?

- Стояхме стъписани в обърканата държава и не знаехме как да реагираме. Не се усетихме навреме, че младите хора искат нови похвати, ново сценично третиране на фолклора. Те искат да се продължи това, което преди много години го започна проф. Кирил Стефанов. Помня, че преди него художествен ръководител на ансамбъла за кратко беше Златко Коцев. По негово време ПЕЕХМЕ ЗАДЪЛЖИТЕЛНО С РЪЦЕ НА КОРЕМА - ПЪХНАТИ ПАЛЦИ ПОД КОЛАНА И ЗАМРЪЗНАЛИ.

Излизам аз на сцената и изведнъж ръцете ми сами се извадиха изпод колана - исках да подчертая силата на текста, да прегърна публиката, да й се отдам. Още същия ден получих строго мъмрене от Коцев - много съм флиртувала с публиката, въртяла съм си главата, разпервала съм си ръцете, какво всъщност съм си мислела, че правя? Още на следващата репетиция си прибрах обратно ръцете, но беше за кратко. Дойде проф. Стефанов и буквално ни разчупи. Той беше толкова отворен за новаторските неща, че за няколко седмици напълно преобрази ансамбъла. Разби състава на групи от по 2-ма - 3-ма души, разведри цялата сцена... Твореше в крачка, имаше свое виждане.

- Какво е за теб проф. Кирил Стефанов?

- Човек, зареден от съдбата, с колосален талант.

НЯМА НЕЗАМЕНИМИ ХОРА, НО ИМА НЕПОВТОРИМИ, И ПРОФ. СТЕФАНОВ Е ТАКЪВ.

- Кой е най-незабравимият ти спомен с него?

- Те са милиони, но никога няма да забравя как в антрактите свиреше на пиано Шопен. Беше много романтична натура. И въпреки че беше завършил хорово дирижиране, показваше ни как да правим извивките като професионален певец. Проф. Стефанов е един феномен и талантът му трябва да бъде дешифриран.

- Защо певците твърдят, че нямат любими песни от репертоара си и всичките ги пеели с еднакво чувство?

- Не знам, аз имам - преди години написах песен за майка ми. Всъщност голям процент от песните ми са авторски. Първо пиша текста, после музиката, обратното ми е много трудно.

- В последния албум си включила и една емблематична за този край песен - “Назад, моме Калино”, защо си променила текста обаче?

- Не съм аз, това е оригиналният текст на песента, който съм научила през 1954 г. в Петрич. Малко хора са го чували, защото започва с “Дошъл войник отпуска да кара и мома след него”.

- Откъде този оптимизъм и жизненост у теб на тези години?

- Защото ЗНАМ, ЧЕ СТРАНАТА НИ ЩЕ СЕ ОПРАВИ.

Само да се научим пак да обработваме земята и да се отворят работни места, и всичко ще тръгне напред.

- Кой да я работи тази земя - съмнявам се, че дъщерите ти и внуците биха отишли на село да орат и сеят, а и теб нещо не те виждам в тази роля...

- Да, аз не бих отишла, защото вече съм на възраст, но дъщеря ми опита. Преди да замине през 2000 г. за САЩ със зелена карта, тя кандидатства с един проект, свързан със земите на съпруга ми в с. Генерал Тодоров. Искаше да произвежда фъстъчено масло. Да, ама не стана и замина.

- С каква мисъл се събуди тази сутрин?

- С едно музикално мотивче, което ще използвам в някоя следваща песен. Много често се будя посред нощ, музиката е в главата ми, СТАВАМ, ЗАПИСВАМ СИ НОТИТЕ И ПАК ЛЯГАМ.

- А какво си мислеше снощи, преди да заспиш?

- Какъв вълшебен глас има Бочели. Всяка вечер заспивам с последния му албум. Лягам си със слушалките на уокмена на ушите и се разтапям. Преди година ми се наложи да направя лек ремонт на сърцето и в болницата в София това ме спаси от страданието на околните пациенти в реанимацията и от зловещата тишина в отделението. Слушах го денонощно. И така оцелях.

Маргарита Братоева: Да работиш с Руси е мечта

Когато Руси ми предложи да направя спектакъла, страшно много се притесних. 25 години бях танцьорка в ансамбъл “Пирин” и никога до този момент не се бях занимавала с цялостна организация на такова едно сценично събитие. А и с нея дотогава дори не сме били близки - просто колеги от сцената. През цялото време много се страхувах да не се обърка нещо. С децата имахме възможност да направим само 3-4 репетиции, с Руси - последната седмица преди спектакъла, но тя е заредена с толкова доброта, артистизъм и професионализъм, че дори да беше станал някой гаф, публиката едва ли щеше да го усети. Невероятно е да работиш с нея. Това е една моя сбъдната мечта.