Поставих първия си републикански рекорд в зала без нито един витамин

Президентът на лекоатлетически клуб “Джордан” Йордан Янев е роден в Благоевград на 29 юли 1954 г. Многократен държавен шампион на дълъг скок и двукратен рекордьор на България. Върха на активната си състезателна кариера достига на Олимпиадата в Москва през 1980 г., когато влиза във финала в коронната си дисциплина и се класира на 8-о място с резултат 8,02 м. Завършва Пловдивския университет, където получава дипломи за треньор по лека атлетика и право. От 1986 г. започва да се занимава с подготовката на млади кадри. Седем години по-късно основава ЛК “Джордан”, с който продължава да защитава честта на благоевградската лека атлетика.

- Г-н Янев, преди време се самоопределихте като благороден балък, заради тежките условия, при които сте принудени да работите. Какво Ви мотивира да продължите?

- Един човек, който е отдал близо 40 години на леката атлетика плюс две години на плуването и две на футбола, не може с лека ръка да зачеркне всичко. Това е моят живот, спомени, хубави и лоши моменти, контузии. Няма как да се променя. Винаги намирам стимул да продължавам напред. Реших да се занимавам по-професионално с треньорската професия, събрах група подрастващи с цел да отсея най-добрите и да им дам своя опит по пътя към големия спорт.

- Едва ли може да се говори за значителни доходи от треньорската професия в българската атлетика. Как се издържате?

- Когато човек се раздава и дава любов на това, което прави, другите неща остават на заден план. Не отричам, че въпросът с издръжката е важен. Аз съм и музикант между другото, от време на време се прехранвам и с това. А от спорта - дотолкова, доколкото да ме задържи и да ме накара да мечтая и да преследвам набелязаните цели. Радвам се на дребните неща. Не ме блазнят материалните крайности. Аз съм на такава възраст, че щом досега не съм направил пари, тепърва едва ли ще стане. Имал съм и други възможности, но реших да остана в спорта, което ми дава удовлетворение и щастие. А когато имам около себе си и състезатели, тогава щастието е двойно.

- Последният Ви значим успех е бронзовият медал на Елизабет Петкова в тройния скок на Балканиадата за девойки в Турция. Това ли е една от брънките на треньорския стимул?

- Това е етап от най-големия стимул. Следват световното първенство в същата възраст догодина, после европейски шампионати в горната възраст и, дай Боже, Олимпиадата в Лондон.

- Можете ли да ги задържите на възраст мъже и жени, или ще се прибегне до съчетаване на тренировките в други клубове и националния отбор?

- Това е най-големият проблем на българския спорт в момента. Всеки би могъл да задържи състезателите си, докато завършат училище. После обаче става сложно. Преди години държавата намираше начини да подпомага най-добрите мъже и жени спортисти. Сега вече не е така. Аз обаче имам нещо предвид, вярвам, че ще намеря хора, които да помагат, ако достигнем това ниво.

- Повсеместна криза е, а спортните клубове в Благоевград са около 40.

- Получава се така, защото законодателството даде възможност всеки да си направи клуб и да се почувства самостоятелен. Няма я тази шапка, която едно време беше ДФС “Пирин”. Те на брой са много, но около 50 процента от тях са със занижена дейност.

- Работещи или не, всички посягат към 120 000 лева общински пари, които се разпределят за втора година и се оказват ябълка на раздора. Защо недоволните са повече от доволните?

- Не бих се съгласил, що се касае до моето мнение по този въпрос. Финансовото подпомагане на клубовете от общината е най-положителното нещо, което може да им се случи. На тази основа не мога да бъда недоволен. Не че не сме се оправяли и без тези пари от 1993 година насам. Добре е, че ги има, независимо от това, че по много други общини са давани и се дават много повече. Но да не гледаме по чуждите панички. Иначе раздор няма. Просто някои представители на клубове негодуват, в това число и аз, и поех отговорност да има по-голяма прозрачност за какво точно се дават тези средства и въз основа на какви критерии. Не можем да искаме повече, защото положението е тежко. Но това не ни служи за оправдание, защото тъкмо в това време се вижда най-добре кой си е на мястото и дали е способен да оцелява.

- От създаването на “Джордан” делите материалната база в интерната с другите спортисти и често се получават конфликтни ситуации. Как може да се реши този проблем?

- Сблъскал съм се със западната действителност още през 1972 г. в Барселона, а и много пъти по-късно. Няма как да не се дразня, че онези оттакък зад завесата са с по-добре изградена структура във всяко едно отношение. Приравнено към ситуацията в спортния интернат, тук ме дразни повече самото отношение между хората, а не толкова състоянието на базата. Тя е даденост, еднаква е за всички и няма как да се сърдим, предвид тежкото време, в което живеем. Разочароващо е отношението на колеги, които работеха във футбола и вече ги няма. На тях често им казвах, че един ден те ще си отидат, а аз ще остана, защото не знаят как се създава организация, не знаят как се уважава трудът на другите. Дрязгите намаляха значително със затварянето на интерната и вярвам, че съвсем ще изчезнат занапред, защото ние трябва да си помагаме, а не да си пречим.

- Как окачествявате затварянето на футболния интернат?

- Ако съм егоист, ще кажа, че е добре, защото вече не ми се пречи толкова. Но аз съм спортен човек с голям кръгозор и виждам, че не е добре, защото от това страдат спортистите. Те не са виновни, че техните ръководители, треньори и онези, от които зависи, не могат да си направят организацията. Самото запечатване на легловата база обаче беше неминуемо, защото нещата не бяха поставени на правилна основа.

- Има ли начин отново да заработи и само за футболисти ли трябва да бъде?

- След като това е общинска собственост, смятам, че може да се превърне, хайде не в спортно училище, но в интернат за професионална подготовка на състезатели. Не за всички спортове, а за онези, по които в Благоевград се работи. Нашият клуб е такъв. Ако се стигне дотам и ми предоставят стаи за лекоатлети, ще мога да привлека няколко кадърни състезатели от областта. Те, естествено, ще бъдат настанени и ще ползват базата по строго определени правила. Така ще е и с останалите представители на работещите спортни клубове.

- Преди време Вашите лекоатлети Петко Костадинов и Чудомир Чокаров-Чудото се пробваха във футбола. Чокаров поигра и на професионално ниво, а сега е кондиционен треньор на футболни тимове зад граница. По стъпките на кондиционния спец поеха още Антон Иванов и Антон Дончев.

- Един лекоатлет, достигнал високо спортно ниво, винаги може да бъде помощник във футбола. Но не всеки атлет може да стане добър футболист.

- Могат ли атлетическите клубове в България да се самоиздържат с трансфери на собствени кадри?

- За трансфери не можем да говорим, защото в нашия спорт няма такава политика. Но нашият клуб е пример как може да се оцелява с парите от държавата и помощи от положително настроени към спорта хора. Никога не съм лишил състезателите си от екипировка и позволена витаминизация.

- Докъде може да се стигне без намесата на сериозни стимуланти?

- Веднага давам пример със себе си. Бил съм 4 години състезател на “Тракия” и още толкова на ЦСКА. Републиканския рекорд в зала - 7,61 метра, го постигнах без нито един витамин. Не говорим за допинг, а за никакво взимане на витамини. Започнах да разбирам нещата едва когато бях втора или трета година при мъжете. Дотогава съм постигнал всичко с личния си труд.

- А по-нагоре?

- Когато това време дойде, си има съответните медицински екипи, с които се прави консултация. На талантливия и изграден спортист му трябва съвсем малко, за да стане още по-добър, няма какво да се заблуждаваме.

- Може би на младите, които искат бързо да постигнат големи резултати, липсва търпение? Какъв е Вашият практичен съвет в тази насока, не само за атлетиката, а и за останалите спортове?

- Преди да предприемат каквото и да било, съветвам ги да потърсят добри треньори. Моята цел, както и на колегите ми, е да слагаме спирачки и да възпитаваме подрастващите, че времето ще си дойде на базата на труда и останалите компоненти, които изграждат успеха.

- Пробвахте се и в политиката като независим кандидат за кмет на Благоевград. Това в миналото ли остава, или ще има някакво продължение?

- Случи се на по-предишните избори. Хората, които ме познават, знаят, че съм дясноориентиран. Та на тогавашните избори ме поканиха на една сбирка на СДС и помолиха, ако може, да не се кандидатирам, понеже мога да дръпна много гласове, а пък и техният кандидат би имал повече шансове. В името на тази кауза аз се оттеглих, но ги предупредих, че кандидатът им е слаб, непознат и няма да се получи нищо, както и стана. Но защо един спортист като мен, с над 75 излизания по света, видял какво ли не и водещ на спортен клуб, да не бъде добър организатор и в политиката? Но съм далеч от мисълта, че ако се случеше, можех да правя едновременно политика и спорт. Това беше някакво мимолетно намерение и понеже обичам политическите събития и имам много виждания как да станат нещата, опитах да обърна внимание през личността ми към спорта. Не се получи, защото ме споходи травма и се стигна до операция. Това провали сценария, който бях подготвил.

- Откъде идва влечението Ви към професията на музикант?

- Майка беше прекрасна певица, а баща ми - гайдар. И двамата, Бог да ги прости, са викани в ансамбъл “Пирин”, но след като съм се родил, нямало кой да ме гледа и те отказали поканата. Явно имам някакви заложби. При престоя ми в Пловдив беше интересно човек да има китара и да забавлява околните, особено женското съсловие. Затова си купих една хубава германска китара от центъра на Москва за 65 рубли. Носех я винаги по лагери и състезания. Така започнах лека-полека, а след това се запалих и по барабаните. Връщайки се в Благоевград, се събрах с други музиканти, свирехме по концерти, рок музика. Тогава не се позволяваше да се изпълнява английска музика. Колко е била английска, аз не претендирам, но след това, пътувайки по чужбина, донасях плочи с текстове и подобрявахме транскрипцията. Това е един хубав период от живота ми. Сега работя сам. Разполагам с огромен репертоар и когато има подходящ случай, се отзовавам. Това ми създава уют. Разтоварвам се, зарежда ме и на другия ден се чувствам отлично при работата в клуба.

- Какво ще препоръчате на управителя на “Спортни имоти” Кирил Ваклинов?

- Знам, че той се занимава изключително с футбол, защото влезе в ръководството на ПФК “Пирин”. При тази ситуация или заместникът му Ивайло Червилов трябва да бъде по-всеотдаен относно проблемите на комплекс “Пирин”, или ако има сили, нека сам Кирил Ваклинов да събира по-често клубовете и да се вслушва в съветите и исканията им и ако е възможно, да откликва. Нека да върви футболът, на който се изредиха да помагат кои ли не, и не го заиграхме по английски, въпреки че направихме английски стадион, но да сме наясно - феновете не правят спорта, а го правят треньорите и техните ръководители.