Последните 40 г. са ми подарък, бях сред оцелелите в самолетна катастрофа

Ани Цокова е родена във великотърновското село Стражица, но е израснала в София. През януари 1974 година започва работа като професионална танцьорка в ансамбъл "Пирин". Цели двайсет години сцената е била нейната най-голяма възможност да изрази себе си.

След пенсионирането й маестро Кирил Стефанов, творческият директор на ансамбъла, й предложил неочакваната за нея възможност да започне работа като гардеробиер. Приела, защото можела да шие и познавала спецификата на сценичния гардероб.

Четвърта година тя е "майчето" на певците и танцьорите, за чиито костюми трябва да се грижи постоянно. Макар "офисът" й да е в мазето на сградата, където репетира ансамбълът, Ани си харесва "царството", тъй като в него се чувства като царица.

- Ани, вярваш ли в случайните неща, които често обръщат посоката на житейската ни пътека?

- Разбира се! Само моите най-близки приятели и колеги знаят, че изминалите последни 40 години от живота ми са подарък. На 21 декември 1971 година със самолета ИЛ-18 , който катастрофира на аерогара София , трябваше да пътувам за Алжир и аз заедно с колегите си от софийския фолклорен ансамбъл "Аура". От 73-мата пътници в него 32-ма загинаха. Сред тях беше и известната по онова време естрадна певица Паша Христова. За мой късмет аз се оказах сред оцелелите.

Кариерата ми на професионален танцьор в ансамбъл "Пирин" започна случайно, защото нямах намерение да напускам София и да идвам в Благоевград. Но Кирил Дженев, тогавашният хореограф на ансамбъла, настоя за това и аз се качих на влака. След като се пенсионирах, късметът за трети път застана на моя страна. Този път неочаквано за мен проф. Кирил Стефанов ми предложи временно да помагам на тогавашните гардеробиери Димитър Панев и Благой Руйчев. Така "временно" се изтърколиха тези девет години, през които работя като гардеробиерка.

- Какво всъщност правиш като гардеробиер на ансамбъл "Пирин"?

- Всичко, което трябва да се свърши по костюмите - подшивам, потягам, подреждам ги, проверявам дали са окомплектовани, често пътувам заедно с танцьорите и солистите за спектаклите в страната. Намират ми доста работа.

- Колко костюма минават през ръцете ти за един спектакъл?

- Различно, но средно между 100 и 150. Моята грижа е всеки да бъде огледан внимателно.

- Жена като теб как се справя сама с толкова много и различни костюми, някои от които тежат по 7-8 килограма?

- Трудно ми е, но и самите танцьори и певици ми помагат много при пренасянето и подреждането на сценичния гардероб.

- С колко сценични костюма разполага гардеробът на ансамбъла?

- Със сигурност някъде към хиляда. Имаме костюми от всички етнографски области на страната, но най-много са от Югозападна България - някъде към 25-26 различни вида - мъжки, женски, летни, зимни, делнични и празнични.

- От цялата тази сценична колекция коя стилистика ти харесва най-много на теб?

- Най-богата е македонската. Аз продължавам да се впечатлявам от творческата фантазия на българката, както и от нейното търпение, за да избродира една толкова сложна за изработка женска носия. Виждала съм уникални неща и винаги съм си задавала въпроса - как е било възможно една обикновена жена да избере и нареди така цветовете, че носията да изглежда прекрасно.

Много съм впечатлена и от красотата на родопските женски носии от района на Сатовча, Гърмен, Хаджидимово, Якоруда.

- Как си обясняваш това търпение, довело до уникалността им?

- Единствено с факта, че всяка от жените е искала да има най-хубавата дреха и това ги е карало да търсят различното, непознатото и същевременно красивото. Това са носии, в които са вложени много любов, фантазия и чувство за красота при изработката им, т.е. всяка от тези жени е била нещо като професионален моделиер или дизайнер. Това е впечатляващо.

- Кой шие костюмите на ансамбъл "Пирин”?

- Преди години се шиеха в тогавашното софийско предприятие "Българско везмо”. Стилисти им бяха хора като художничката Нева Тузсузова. През средата на миналия век тя успя да създаде великолепни костюми за сцената към постановките на ансамблите "Филип Кутев" в София и "Пирин" в Благоевград. За сценографските костюми на нашия ансамбъл са работили още Снежина Тиленчева и Васил Докев, който е автор и на голяма част от сценичния декор на повечето спектакли, поставени на сцената по онова време. От няколко години самата изработка се прави от местна благоевградска фирма.

- Има ли костюми от преди двайсет години, да речем, които все още влизат в употреба?

- Разбира се. Отделно от тях ние пазим скиците на всички костюми, с които ансамбълът се е представял в различни танцови спектакли у нас и по света. Благодарение на тях днес ансамбълът може да възстанови сценичните костюми за всеки спектакъл, който е бил поставян някога на сцената. За мен това е интересна колекция от моделиерски скици.

- Как при толкова много костюми се ориентираш кой за кого от танцьорите и певците е?

- Костюмите са с осреднени размери, т.е. не се шият специално за танцьора "х" или певицата "у", а за определен спектакъл. Доцент Георги Гаров, който е фолклорист към ансамбъла, определя какъв трябва да бъде всеки елемент на съответния костюм и дали съответства на автентичния, след това се правят детайлните цветни скици и в шивалнята започват изработката му.

- От там нататък?

- От там нататък всеки от танцьорите и певците взима "своя" костюм за предстоящия спектакъл и започва да се грижи за него - чистене, пране, гладене. Когато приключи спектакълът, костюмите се връщат обратно в гардероба на ансамбъла, където пък аз имам грижата да ги огледам и "потегна”, за да са готови за следващия път. Пипкава работа е, но не е толкова сложно.

- Като гардеробиер на ансамбъл "Пирин" имаш ли ангажименти към преобличането на танцьорите и певците по време на спектакъла?

- О, не. Всеки сам излиза на сцената с костюмите си и сам ги сменя, когато са повече.

- Как разпознаваш кой костюм за кой спектакъл е?

- Преди 3 години, когато станах "шеф" на гардероба, доста се страхувах дали ще мога сама да се справя. Женският гардероб ми беше абсолютно ясен и нямах никакви притеснения за него. С мъжкия обаче беше доста по-различно. С помощта обаче на колегите Борислав Илиев, Лилиян Данчев, Тодор Бекирски и Кирил Апостолов успях да се справя. И то не лошо. Искам да им благодаря още веднъж за това.

- Сигурно е излишно да питам, но все пак мъжкият или женският костюм се е развивал по-динамично през изминалите сто години?

- Женският, разбира се. Той е много по-богат на орнаменти, много по-нагизден и много по-шарен. И, разбира се, по-красив. Хваща окото, както се казва. Мъжкият костюм също се е развивал, но по-слабо и по-незабележимо. И в днешни дни е същото.

- Ако ти предложат участие във фотосесия, която трябва да рекламира красотата на една народна носия, ти коя би избрала за снимките?

- Обличала съм всички костюми, с които разполага ансамбълът, но тъй като съм израснала в София, ще избера шопския, за който имам усещането, че ми е някак по-близък от другите, макар да не е толкова гиздав като пиринския и родопския.

Преди години имах участие в танцовата постановка "Биляна" на покойния вече Кирил Харалампиев, с която той искаше да покаже красотата на българската жена от времето на Възраждането. Много се харесвах в носията от този край, която е изключително красива .

- Ти си дете на народна певица. Оттам ли иде маята ти към фолклора?

- Склонна съм да вярвам, че е така. Майка ми днес е на 82 години, но колкото и да не е за вярване, продължава да води активен сценичен живот, за което й се възхищавам искрено. Тя беше човекът, който ме запали към танцовото изкуство още в детска възраст и страшно се зарадва, когато разбра, че Кирил Дженев, тогавашният главен хореограф на ансамбъл "Пирин”, ме е поканил да започна работа като професионална танцьорка в ансамбъла.

- Каква е разликата в усещането да участваш професионално в един спектакъл и да го гледаш, професионално, но зад сцената?

- Разликата е огромна. На сцената изживяването е невероятно, не може да се предаде с думи. Там се чувстваш като част от нещо, което се ражда пред очите ти, усещаш като чувствителен барометър настроението на публиката и даваш всичко от себе си.

Няма да забравя например турнетата, които ансамбълът правеше в чужбина. След всяко наше изпълнение, за изживяването и за емоцията, която им бяхме доставили с танците, с песните и, разбира се, с феерията от цветове, вградена в костюмите ни, пет-шест хиляди души в залата ставаха на крака и ни аплодираха с "Браво "Пирин"!

Сега, когато съм зад сцената, аз съм "майчето" за всичко и за всеки от колегите отпред, но е по-спокойно.

- Липсват ли ти овациите на публиката?

- Разбира се, макар че след толкова години "зад кадър" би трябвало да съм претръпнала, както се казва. Сега следя спектакъла само музикално, защото гледам да не се случи нещо с костюмите - я копче да се скъса, я връзка на цървул да се развърже, я китката на някоя от певиците или танцьорките да падне, пафта накриво да не застанала. А за беля - все нещо се случва. И трябва да реагирам - хем бързо, хем така, че публиката да не разбере какво е станало на сцената.

- Кога най-често ти се случва да те "свие" сърцето?

- Винаги преди премиера. Така беше и при "Старо имане", най-новият спектакъл на ансамбъл "Пирин".

През февруари и началото на март т.г. направихме близо половинмесечно турне из десетина градове в страната. Точно на 8 март бяхме в Ловеч. Половин час преди началото на концерта в залата имаше някъде около двайсет-трийсет души. Казах си - Господи, днес е празник и сигурно повечето хора ще предпочетат да си останат вкъщи и ще трябва да пеем и танцуваме пред празна зала. В седем часа обаче салонът се препълни. Игла да хвърлиш, както се казва, върху човек щеше да падне.

- Останаха ли хората доволни от видяното и чутото?

- В края, когато започна "Гласът на Пирин" - финалната песен на спектакъла, всички станаха на крака и запяха заедно с нашите момичета на сцената. Ръкоплясканията и скандиранията "браво" сякаш нямаха край. Усетих, че някаква топка застана на гърлото ми. Върнах се назад в годините, когато аз самата бях на сцената, не можах да издържа на вълнението и се разплаках. Плаках от радост.

- Като танцьорка в ансамбъла си работила с доста негови хореографи - Костадин Руйчев, Кирил Дженев, Кирил Харалампиев, Кирил Апостолов, Николай Цветков и Тодор Бекирски. Какво те е впечатлявало у тях?

- Фактът, че не са правили компромиси по отношение качеството на спектакъла. В нашата работа без да си взискателен към себе си, трудно може да бъдеш такъв и към другите и затова се радвам, че са били толкова "педантични”.

- Мислила ли си да се пробваш някога отново като професионален танцьор, дори и в един-единствен спектакъл?

- Не. Слязох от сцената след 20 години професионално присъствие на нея. Пътувала съм къде ли не, видяла съм много красиви неща, радвала съм се на много искрени и трайни приятелства и затова искам да остана с прекрасните си спомени от онова време.

Както казват хората, всяко нещо с времето си. Днес то е за по-младите. Нека и те опитат от сладкото на живота.

- Откриваш ли сред тези, които идват на работа в ансамбъла, хора с призванието да бъдат професионални танцьори?

- Разбира се. Едно професионално око винаги може лесно да разпознае даровития от старателния човек. Добър танцьор не може да станеш само с желанието или амбицията да бъдеш такъв. Трябва да си имаш маята за това - дарба, усет за ритмика, търпеливост, да издържаш на голямото натоварване и чак тогава идва ред на желанието.

- За колко време се разучава един спектакъл, докато бъде поставен на професионална сцена?

- Последният, който носи името "Старо имане", беше направен за три месеца. Случвало се е обаче да се репетира и по-дълго време.

- Доколкото зная, той е май единственият спектакъл, който е изцяло нов от началото до края. Колко пъти през последните 30 години е имало такова нещо в репертоара на "Пирин"?

- Както казах, в ансамбъла работя от 1974 година. През цялото това време всеки от "новите" му спектакли винаги е включвал доста от преди това играни танци и песенни композиции, докато "Старо имане" е изцяло нова музикално-танцова програма. Нови са дори и сценичните костюми.

- И всичко това само за три месеца!

- Да, в които художественият ръководител на ансамбъла г-н Петьо Кръстев доказа, че когато имаш ясна визия за онова, което искаш да направиш, то може да стане. И ето че стана.

- Какво сценично дълголетие "предричаш" на този изцяло нов спектакъл?

- Най-много 2-3 години, тъй като, слушам това от колегите си, ръководството планира да се подготви още една такава изцяло нова продукция в творческия репертоар на ансамбъла.

- Като човек, който е бил на сцената цели 20 години, горе-долу какво време е нужно един спектакъл да "улегне", да се напаснат и синхронизират отделните негови елементи?

- Поне три-четири месеца. Не ме гледай така учудено, защото има стъпки и танцови движения, които се репетират по хиляда пъти, докато всичко си дойде на мястото.

- Мъжете или жените имат по-вярно усещане за ритмика?

- Опитваш се да ме хванеш в крачка, нали? Няма да крия - по мое време жените "носеха" програмата, т.е. имаха повече участия в нея, повече смени на костюмите. Напоследък обаче "ролите" се размениха, но това съвсем не означава, че едните са станали по-добри, а другите по-лоши. Просто хореографията е станала по-различна.

Имам колежки, като например Людмила Александрова, Бистра Бельова, Маргарита Братоева и още една-две като тях, на които им предстои пенсиониране, но честно да ти кажа, не виждам кой от младите може да им излезе насреща. Това са хора с близо 30-годишен сценичен опит, подчертано чувство за пластичност, учудваща за годините им физическа издръжливост и много добро усещане за ритмика. Казано с две думи, те знаят как трябва да "седят" на сцената и затова интуитивно по-младите се опитват да ги копират в много отношения.

- Авторитетна марка ли е днес ансамбъл "Пирин"?

- След като толкова хора идват да гледат спектаклите ни, значи е.