Подготовката за сватбата ми отне три месеца, семейният ми живот приключи ден след медения месец

Племенникът на бележития дупнишки художник Патрики Сандев - 46-годишният Георги, започна да отглежда кози и ги кръсти с имената на героини от турските сериали - Гала, Пала и т. н. Работи и като бодигард, охранявал е и екстрасенса Атина.

В Дупница стана страшно, няма никъде работа, хората напускат града. Сестра ми е ядрен физик, и тя вече е в армията на безработните след тотални съкращения в АЕЦ "Козлодуй". Отглеждаме козичките в личния си двор за задоволяване на потребностите на семейството. Майка ми е ветеринарен лекар, баща ми, който почина, беше фелдшер от спасителната служба на "Мини Бобов дол", разказа Георги Сандев.

Майка му Мария го отменя понякога по ливадите в местността Дренски рид, където пасе козичките заедно с внука си. Всяка дава на вечер по литър и половина мляко. За една буца сирене в кутия от маргарин са необходими 6 литра. Млякото от козичките на Георги Сандев го търсят и съседи с малки деца, тъй като е екологично чисто и най-близко до майчиното. За превратностите на съдбата разговаряме с Георги.

- Георги, ти си от рода на бележития художник Патрик Сандев, рисуваш ли?

- Не, близките възлагаха надежди на мен, но не рисувам. Много обичам да гледам как рисуват хората, обичам да подреждам изложби, помагал съм в това отношение. Особено на съседката си, чудесната художничка от Дупница Цветелина Христова. С нея сме връстници, имаме прекрасно детство. Родителите ни бяха семейни приятели. Цвети беше студентка в Художествената академия, когато трябваше да подреди първата си изложба. Аз взех дейно участие. Цвети живееше на квартира при една баба. Бабата живееше в една разкошна спалня. Имаше Библия и ни караше да я четем. Беше немска възпитаничка, висока, кокалеста, дъщеря й изкуствоведка, немския говореше перфектно, племенничка на Владимир Димитров-Майстора. Името й е Паприкова. Та аз и мой приятел трябваше да пренощуваме у нея заради Цветето, която имаше изложба в института. Спах на пода, но бях много благодарен. Тя беше много строга жена, но справедлива, виждаше се, че е човек от оня свят. Нямаше легла. Спомням си, бях войник, взех си отпуска и си дойдох. Цеци имаше кола "Лада" и 5 дни пътувахме къде ли не. Запознахме се с един страхотен художник, името му е Симеон Спиридонов от Дрен. Съпругата му също е художник, те са от Бургас, но са се заселили в Дрен. Е, тогава имах парички, не е като сега, чудиш се как да оцелееш.

- Какво си наследил от дядо си, големия художник Патрики Сандев?

- Ако сега беше жив, той щеше да е на 130 години. Аз наследих къщата му, тя е разкошна и е на името на майка ми, наследих картините му, но имах неблагоразумието да ги продам повечето. Той е рисувал предимно пейзажи, портрети. Патрики е бил 14 години по-голям от съпругата си, моята леля Мика. Затова баща й не го искал за зет, но после се съгласил, а и Патрики бил много добър човек, учителствал в гимназия "Христо Ботев". Завършил е рисувателното училище заедно в един курс с Владимир Димитров-Майстора, Иван Мърквичка и др. Много от църквите в Дупнишко, а и в с. Ресилово, са реставрирани от него. Леля Мика също е била учителка, тя е сестра на дядо ми Асен, билкар и търговец, имал е дюкян. Неговият син, мой първи братовчед, е професор доктор Иван Асенов, преподавател в СУ "Климент Охридски".

- Значи сте роднини с популярния бизнесмен, бивш шеф на "Балканфарма", Венци Бичаков, сега собственик на верига от хотели?

- Да, втори братовчеди сме, моята майка и неговата са първи братовчедки, живеем врата до врата. Играли сме заедно, криехме се в храстите, а сега не иска да каже "добър ден". И Пламен Галев беше в нашата "детска банда", ама беден, та беден. Почти сме връстници с него, сух хляб ядеше с нас, филии с мас и пипер му мажех аз. Гладен, та гладен. Това беше нашето детство. Сега са се надули и Галев, и Бичаков. Пламен е по-малък от мен и често идваше у нас и ми викаше: "Батко, дай нещо да хапнем". Давах му. Играехме си пред пощата, тренираше карате и ми викаше: "Много съм спортен, но съм много гладен".

- Колко големи бяхте?

- След казармата. Галев беше слаб, кльощав. Тренираше с Хари, бодигард на Георги Гоцев-Беки. В кандидатдепутатската си кампания идваше в махалата десетки пъти, за да ни агитира да гласуваме за него. Вика ни: "Че гласувате за мене, парко че напрайм", и какво направи, изсякоха дърветата, другите изсъхнаха, реката направиха на вадичка и изляха бетон. Това не е парк, а площад. Грозно е с тия дървени бараки. А реката правеше едни големи подскоци по огромни камъни. Заведохме дъновистите да видят парка и братя Галеви ги черпиха череши. Дъновистите ядоха и ангелска чорба. Дадоха и на братя Галеви. И те ядоха.

- А ти какво правиш при дъновистите, последовател на Дънов ли си?

- О, това е цяла драма. Ама не е за разправяне…

- Какво е ангелска супа?

- Вода, картофи и лимон, ако искаш, може и сиренце да добавиш с магданоз. Братя Галеви я бяха осигурили на дъновистите, както и черешите. И така се похвалиха със строежа на парка.

- Какво дете беше Венцислав Бичаков?

- Най-хубавото ни детство беше с Цвети и Венци Бичаков. Живеехме с Венци къща до къща. Но Венци беше по-сериозен, той четеше книги. Заключваше се в стаята си и четеше. Ние с Цвети решихме да видим какво точно чете и го проследихме един ден като излиза от стаята. Влязохме и заварихме до леглото му еротични книги - "Как да се борим срещу импотентността", "Мъжът и жената интимно", "Половата слабост у мъжа". Умряхме от смях. Взехме книгите и се скъсахме от смях. Той се ядоса и ми вика: "Ти що мислиш, бе, да не те огрее нещо, нема да ти се случи скоро такова преживяване… Като ядете с Цвети заедно кюфтета, не значи, че…. ще те огрее". Чудехме се защо не иска да играе с нас, а то защо било. Това беше преди повече от 20 г. Еее, не трябваше да му се смеем така. Сега си има една хубава Елена, бивш главен счетоводител на община Дупница и собственик на хотел "Рила" в града. Но като дете Венци беше голяма скука, едно дете на мама и тате. Караха го да свири на пиано, живееше с болните амбиции на родителите си. Преди да стане големец, ние трябваше да го слушаме как свири на пиано. Сега къщата му е пуста. Родителите му живеят в Овчарци. Баща му взима от "Социални грижи" храна, а той не си знае милионите. Стиснат е много. Венци стана шеф първо на инвалидната кооперация, инженер в ЗИО, все Панчо Панайотов го назначава, после пак Панчо го направи шеф на "Фармация" и ето го сега, с няколко хотела в Дупница и на морето, а в София - и печатница. Беше в САЩ, сега е бизнесмен с хоби "конни надбягвания".

- Повече ти допада темата за приключенията с Цвети Христова отпреди десетилетия…

- С Цвети имам големи спомени. Накараха ме да кандидатствам изобразително изкуство в дупнишкия институт. Цвети ме убеди. Натюрморт, как и да е можех да го нарисувам, но второто изискване - портрет, по никой начин. И Цвети ме подкокороса да се явя, като ми обеща, че в залата ще влезе с мен и тя ще рисува лицето, което представят на изпита, вместо мен. Така и стана. Но един от квесторите ни разкри и ни изгони и двамата, аз бях дисквалифициран.

- Имате ли друга щуротия?

- О, какво чудо, какви тръпки са ни побивали… Един прекрасен летен ден на Дренски рид с Цвети видяхме НЛО. Преди това ходихме на дискотека с голяма компания, скачахме, играхме и накрая, беше 23.00 часа, лятото, отидохме на Дренски рид. Всички си тръгнаха. Ние поехме към дома, към Бешика, и изведнъж между дърветата виждаме някакви фигури, които се движат. Годината е 1985. Цвети с художническото си зорко око първа видя, че нещо в дърветата проблясва, не издава шум. Ние обикновено си гледаме в краката, кой ще се рее да гледа по небето. Оказаха се летящи чинии. Цвети ми ги показа и ме подкани да ги проследим. Тръгнахме. А те взеха да се отдалечават от нас в посока Рила планина. Издрахме се из храсталаците, бързахме, качихме се на равното на самия Дренски рид. Стана един часа и гледаме - летящи чинии, а те хоризонтално се движат - напред-назад, напред-назад. Никакъв шум, все едно за тях няма съпротивление. Все едно не се движат във въздух, а във вода. Червени на цвят, кръгли. И не можеш да определиш нито разстоянието, не усещаш и времето как лети. Загубваш представа за време и пространство. Цвети я хвана шубе. Предположи, че и те нас гледат, после реши, че може да ни отвлекат. Но изведнъж направиха един завой и се скриха зад планината. След малко започнаха да правят обиколки из планината, минаваха ту отзад, ту отпред, движеха се в кръг. И толкова бързо, а планината не е малка - това е северозападният дял на Рила планина. Огромен масив, уж бавно се движат, а се носят като вятър. И някой може да си помисли, че съм луд, като разправям такива работи, но ето, Цвети е жива и здрава и тя може да потвърди. Имам свидетел. До три часа стояхме и гледахме, а те си останаха и си кръжаха. Това е нещо много красиво и велико, никога няма да го забравим.

- А ти как се ожени?

- За една седмица стана. В планината. По време на дъновистката Нова година. Качих се и се запознах с едно момиче, Весела, дъновистка. На седмия ден тя ме попита дали искам да се оженим. Аз веднага се съгласих. Бях на 26 г. И започна трагедията. Отидох в София, в дома й. Тя живее с майка си. Умориха ме. За един месец щях да умра. Не ми даваха да ям месо. Само постно, ангелска супа и ориз. На 31-ия ден се смилиха над мен и ми купиха кебапчета, изядох 30 наведнъж. Тъщата беше ужасна. Третираше ме като слуга, аз трябваше да й правя инсулина, да й купувам лекарствата, да ям каквото тя каже… Иначе се обличаше в бяло, а беше черна по душа. Дадоха ми един месец срок да отремонтирам къщата и да вдигна сватбата. Аз запретнах ръкави и подравних целия двор, украсих с камъни, направих алеи, кушетки се коват, спални се правят… Всичко за булката се прави. Три месеца подготовка за сватбата минаха. На 09.09. преди 15 г., още виното не беше готово във Воения стол, вдигнахме сватба. Дни преди това се обадихме на лелята в Германия, защото булката беше неудържима, искаше воал от Германия 13 метра. Появиха се и шаферки, баш тогава слагаха по централния площад в Дупница новите плочки. Съчетахме се в Ритуалната зала. И я помолих да се качим в колата, за да отидем до Военния стол на обед, но тя отказа. Искам да ме види целият град, пеша ще ходим - отсече тя, и като литнахме през площада, а то един вятър, като понесе воала, като се за мандръца от единия край на другия, като парашут - 13 метра воал! Стигнахме до църквата "Свети Георги". Там ни венча попът от Джерман, бивш бръснар, и ни вика: "Какво сам ви вразал, топ не може да ви разбие. Венчах ви яко, никой не може да ви раздели". Така ни венча, че се разделихме на третия месец. Отидох при попа и му казах, че всичко свърши, а той ми вика: "А-а, как, бе, аз толкова харесах тая жена!". Отговорих, че може да си я вземе, ако много я иска. Та така с моята сватба - три месеца подготовка, един месец меден в Германия и край. Поне празнувах Бъдни вечер по германски.

- И какво стана?

- Заряза ме, защото на летището не съм казал "довиждане" на бабата, т.е. тъщата. Но без да разбера, докато сме били на медения месец, тя, моята булка Весела, се запознава с един оперен певец. Тя ходеше на опера с него, защото българският мъж, т.е. аз, не е имал самочувствие в операта. Аз през това време, докато те са на опера, съм белил картофи за ангелската им супа. Ужас беше, но още не съм разведен. Това е. Оттогава до днес нито съм виждал, нито съм срещал моята съпруга Весела. Но животът продължава и ще се наложи да се разведа.