По мое време имаше музиканти, които и името си можеха да изсвирят, американците мислеха, че в кавала на Никола Костов има някаква джаджа, за да издава вълшебен звук

- За начало разкажете кой кого откри - Вие ансамбъла или той Вас?

- Стана случайно. С Кирил Стефанов, с когото бяхме състуденти в класа по хорово дирижиране към Държавната музикална консерватория, често ни се случваше да пътуваме заедно до столицата - аз от Дупница, където работех като диригент на хор "Рилски звуци" и директор на детската музикална школа, а той от Благоевград, където беше художествен ръководител на ансамбъл "Пирин" и едновременно с това директор на държавната импресарска дирекция. Един ден, някъде през есента на 1968 година, той ми предложи да започна работа в ансамбъла. Приех, защото това предложение беше нещо като шестица от тотото. Имаше време, когато ръководех едновременно и хура, и оркестъра на ансамбъла, тъй като Александър Кокарешков беше започнал работа в благоевградския Радио-телевизионен център, но по-късно останах да се занимавам само с оркестъра. И така цели 35 години.

- На кои от музикантите, с които сте работили заедно, с удоволствие бихте "свалил шапка", т.е. бихте се преклонил пред майсторлъка им на инструменталисти?

- В оркестъра винаги е имало изключителни майстори на кавала, тамбурата, гъдулката и гайдата, но най-много съм се удивлявал на дарбата, която имаха кавалджията Никола Костов, на Ивайло Романов-Пелето, който за мене е най-добрият тъпанджия, Илия Ганев и др.

Спомням си например, че след концерта ни в американския град Нешвил, един от зрителите дойде да види какво чудо е кавалът на Кольо - мислеха си, че вътре има някаква джаджа, която свири така прекрасно.

- При толкова добри музиканти в един ансамбъл като "Пирин" какво има да прави неговият диригент?

- Задачата на един диригент на ансамбъл е да "разкодира" замисъла на композитора, да "разчопли" музикалната канава на съответната песен или танцова постановка и да направи така, че гъдулките, тамбурите, гайдите и тъпанът да свирят еднакво добре. Всички тези "прости" неща обаче не стават с "раз-два", а с много репетиции.

- Няма съмнение, че песните и танците на "Пирин" успяват да бръкнат в душата на всеки, който се е докоснал до изкуството му. В репертоара ли е магията, или в изкуството на музикантите и певците ?

- Едното без другото не става. Според мен "магията" е в подбора на репертоара, защото една песен или танц могат да направят фурор, както се казва, но може и да останат незабелязани, дори и когато са изпълнени перфектно.

- Дълго време създаденият през 1954 г. ансамбъл "Пирин" беше един от най-известните български фолклорни ансамбли. Според Вас успя ли да изпълни мисията, за която е създаден?

- Разбира се. Той имаше и има само една-единствена мисия - да популяризира богатството от тонове, багри и движения, които е създал поетическия, и музикален гений на българина. И мисля, че е успявал винаги, защото не е имало случай зрител в залата да остане безучастен към такива еблематични музикално-танцови творби като "Пирински полъх", "На мегдана", "Тъпани", "Тракийски триптих", "Пролетни игри", "Средногорки", "Три моми" и т.н.

- Казват, че в творческата си биография ансамбълът има съхранени над 400 заглавия от песни, оркестрови пиеси, музика за хор, солисти и танцови постановки. Колко от тях си остават живи въглени за Вас и днес?

- Не съм ги броил, но със сигурност са доста. Сред любимите ми са "Катерино моме", "Море сокол пие", Ожени ме мамо", "Извило се оро", "Айде разболе се мойто либе", "Биляна платно белеше", "Мъже от Тракия” и много още.

- Имате ли отговор на въпроса - защо всеки, който е бил на някой от концертите на ансамбъл "Пирин", изпитва искреното желание да види танците и да чуе песните му отново?

- Защото това е музика, която е била шлифована десетилетия. Аз не познавам песен или музикална композиция от репертоара на ансамбъла, на която можеш да махнеш строфа, стих или тон, без да я развалиш. Всичко е изпипано до съвършенство. И са прави онези, които казват, че "Пирин" е идеален синхрон на музика и изпълнение на оркестъра, танц, хореография, гласове. Сигурен съм, че всеки, който е гледал или слушал нещо от неговия репертоар, дори и да не е специалист като мене, ще каже същото.

- Разкажете някоя случка, интересен щрих от биографията си!

- Спомням си например за първото ни представяне в световноизвестната концертна зала за класическа и популярна музика "Карнеги хол" в Ню Йорк, построена още през 1890 г. Чудесно нещо. Разположих звукорежисьорския пулт на пътеката между столовете. Идва обаче шефът на залата и ми нарежда да го махна, защото при евентуален пожар щял да затрудни евакуацията на зрителите. Аз обаче инат - държа на своето. Положението стана напечено. Тогава заявих: Махаме пулта и отлагаме концерта. Този ултиматум го шокира и "примирието" беше сключено. После разбрахме, че такъв компромис е бил направен за първи път.

- Спомням си, че преди години като държавен ансамбъл имахте много концерти извън страната. След това обаче стана обратното. Само в липсата на пари ли е причината, или трябва да говорим честно и за липсата на ясна визия по отношение на културна политика, която води или трябва да води община Благоевград?

- Докато ансамбълът беше държавна формация, задграничната му концертна дейност беше огромна. Имаше години, когато сме правили по 140-150 концерта извън България. Свирили, пели и танцували сме във всички европейски държави, а някои от турнетата в Северна и Южна Америка са продължавали 2-3 месеца. Ансамбълът беше познат на публиката и в страни като далечна Австралия, Индия и половината африкански държави.

Много хора ни завиждаха за тези "екскурзии", но и грам представа си нямаха какво изстискване на физически и творчески сили бяха тези почти ежедневни спектакли у нас и в чужбина.

- Предполагам, че сега ще ме питаш защо от години кралят сдаде кралството си и турнетата в чужбина почти изчезнаха? Причините според мен са финансови. В ония години държавата поемаше една значителна част от разходите по пътуването, а другата е за сметка на импресарските компании, които организираха концертите. Допускам още, това си е пак лично мое мнение, че малкото концерти в чужбина се дължат и на отсъствието на ясна и целенасочена рекламна стратегия от страна на Министерството на културата за популяризиране музикалното и танцово богатство на България, а в частност и изкуството на ансамбъла.

- Коя или кои от многобройните му творчески прояви е оставила спомени, които никога няма да бъдат изтрити от съзнанието Ви?

- Може би първите турнета в Северна и Южна Америка, в Япония и т.н. Понякога имах усещането, че покривът на залата ще падне от аплодисментите, с които публиката изпращаше всяко наше изпълнение. След концертите мнозина идваха на сцената да пипнат костюмите ни, да ни поздравят и благодарят за емоциите, които сме им доставили. Разглеждал съм снимки във вестниците от онова време, на които ясно се виждат сълзи в очите на хората. Такива неща не се забравят лесно.

- Дълго време ансамбълът поддържаше контакти с президента на американската импресарска компания "Колумбия". Впечатлен ли сте от това как хората са правили бизнес още преди четвърт век?

- Изключително много. Преди първото ни турне в Америка, някъде в края на 1977 г. президентът на фирмата мистър Томсън дойде лично в Благоевград да чуе и да види целия репертоар на ансамбъла. Набеляза си онова, което американците щяха да харесат, и след около месец-два, една година по-рано, ни изпрати цялата програма за визитата ни в САЩ - разписана по дни и часове, както и какво трябваше да представим на американската публика. Гледахме с насмешка на тази педантичност. Когато следващата година започна първото ни турне там, нито веднъж не се наложи нещо да бъде променено.

- Танците или песните впечатляваха публиката в чужбина?

- Безспорно танците и песните - с тяхната динамика, с посланията, които носят, пъстротата на костюмите...

- Като дългогодишен диригент на ансамбъл "Пирин" коя от наградите в неговата колекция считате за най-стойностна?