Писателят трябва да събуди резонанс в читателя така, както навремето са сглашавали селските камбани - удариш голямата, и малката сама започва да жужи

- Г-н Караманчев, разкажете нещо повече за себе си - как живеете, работите ли върху някоя нова книга, за какво не Ви остава време?

- След повече от 40 години служене на журналистиката и книгоиздаването в столицата, вместо да се оттегля на заслужен отдих, както се казва, аз се самозаточих в моя край, в каторга, за която съм мечтал, откакто съм изкушен от греха да наблюдавам, преправям и доправям това, което е сътворено от живота. Тука, в с.Хърсово, имам по-голяма възможност да се ровя в миналото и настоящето, да копая безценна руда, да промивам златоносен пясък, да се ровя в съдби и страсти. Крада думи и фрази, бера словесни билки, които само тук са оцелели. И чат-пат сядам зад пишещата машина, защото по-трудно е да пишеш, отколкото да се залъгваш с четене, прелистване на страници, реене в паметта и във въображението, да разговаряш с чудаци, патили и препатили люде и зевзеци.

Питаш ме какво не ми достига тука. Не ми достига това, от което имам най-много - свободно време. И воля да го оползотворявам. Ама така е с всичко, което човек има в повече - било пари, било време, било приятели.

- Повечето Ви приятели твърдят, че сте човек с много вярна оценка за себе си. Самооценката ли е най-важното за един творец, или смятате, че в “сметките” трябва да влиза и мнението на читателя?

- Както казват хората, на своя кантар комарът тежи сто оки. Самооценката е лъжовна мярка. Вярвам в усещането, че се е получило нещо сполучливо, истинско и вълнуващо, но винаги слагам в “сметката” и мненията на читателите. И не само когато галят ухото ми, а и когато са критични или лъха безразличие и скука от тях. Когато положителният читателски отклик или съпреживяване достигнат до автора, това е награда, подтик , а в днешно време май и единственият “хонорар”, който няма цена. Повече от година и половина, може би вече две, не съм написал нещо, което на мен да ми хареса за печат. Това е може би също е част от процеса за самооценка.

- Вярвате ли, че първите една-две книги са най-доброто, което един писател създава, а следващите са нещо като преповтаряне на вече казаното?

- Далече съм от такава претенциозна констатация. Толкова различни са творческите биографии, че едва ли може да се открие такава “закономерност” или правило. На Антон Дончев “Време разделно” например не му беше първата книга, но е прекрасна. С нея той скочи високо. Тя обаче го стъписа за следващите.

- Изпитвали ли сте нужда някога да допълните или да редактирате “Мървашки песнивец”, “Черешова задушница”, “Елен от Велика гора” или “Въздаяние” - книгите, които Ви донесоха толкова много и заслужено читателско признание?

- Не бях го правил. Но преди три-четири години се изкуших да опитам при подготовката на третото издание на “Мървашки песнивец”. След близо половин век опитах се към част от разказите да напиша постскриптуми, за да доведа четивото по-близко до днешния читател. Не стана и се отказах да ги включа към книгата.

- Съвременната българска проза търси доста отдавна да напипа и улови своята нова специфика. От това, което сте чел през изминалите 10-15 години, смятате ли, че успява да направи това?

- Задаваш ми много труден за отговор въпрос. Нямам възможност да следя многото книги, които излизат напоследък. Преди години, като редактор в престижно издателство, се налагаше в четенето да бъда всеяден. Сега съм освободен от такива задължения и съм на строга “диета”. Угаждам си на читателския вкус и апетит, не посягам даже към писания, които изглеждат привлекателни, рекламирани, препоръчвани, съблазнителни, сготвени по рецепта и украсени с екзотични подправки.

Предпочитам редки книги, необикновени, като ядене “трофанда” - грозде през януари, ябълки през май и диня през декември. С една дума, търся литература на факта, както я наричат някои. Доставям си понякога с усилия и лишения краеведческа литература за нашия край. Тя ме зарежда със знания, до които не съм се докосвал лично. Една такава книга, която харесвам много, е “На крачка от столетието”. Авторът й Николай Аврамов, който през 2006 година на 2 юни отпразнува стотния си рожден ден, е разказал с таланта на белетрист своя живот и миналото на най-възрожденското от Неврокопските села - Гайтаниново. От книгите, до които съм се докоснал, ще спомена още някои. Започвам с тези на Георги Господинов - “Естествен роман” и сборника му “И други разкази”. Възприемам този автор за талантлив, оригинален, неподражаем. Но в руслото на добрата българска традиция има по-постмодерни “старци”. Да не изброявам класически имена, ще спомена името на един “възрастен? наш съвременник, чиито книжлета се появиха по времето, когато излязоха и книгите, за които вече споменах. Този автор е Костадин Златков, дълбоко свързан с нашия край. Коста е човек, който пише както диша. За мен той си остава един от най-интересните писатели, които познавам.

Много ми допада и словото на пернишката писателка Здравка Евтимова, човек, неизневерил на регионалната тематика, атмосфера и красота. Респектира ме творчеството и на други автори, които ме карат да им завиждам. Една от тях е Теодора Димова.

- Видно от продажбите в книжарниците обаче, повечето читатели продължават да си дават парите за блудкави любовни романи или криминалета.

- Еднодневките може да се видят главно по сергиите. Това са четива, а не литература. Те не формират читателска биография.

- Доста хора смятат, че интернет ще пенсионира книгоиздаването?

- Това не стана през изминалите 15-20, няма да стане и през следващите. Страшното е друго у нас - увеличаващата се неграмотност и липсата на навик да се чете. Неотдавна срещнах изследвания, от които ми прилоша. Повече от половината днешни българи не са прочели дори и по една книга през последните десетина години, а 72 процента от децата не са посягали към книга, освен към учебниците. Ако не се преборим с този проблем, много други усилия на държавата ни ще отидат на вятъра.

- Като писател, който е на “ти” със словото, имал ли сте усещането, че протягате ръка и докосвате нещо, което никой преди Вас не е достигнал?

- Никога не съм имал такова чувство. За писателя то е пагубно. На пръстите от едната ръка се броят вечните сюжети и конфликти в литературната история.: отцеубийството /Едип цар/, любовта /Ромео и Жулиета/, престъплението /Престъпление и наказание/. В един фантастичен роман се говори за библиотеката от ненаписаните книги. Ако някой проникне там и прочете страниците им, открива, че написаното в тях вече се е случило. Случило се е това, което го няма.

Ще дам един пример с темата за кооперирането на земята у нас - най-обругаваното днес време. Кой ли не писа по нея - от различни страни, с различен поглед, с различна болка. Но нещо интересно успяха да кажат малцина - Йордан Радичков, Николай Хайтов, Георги Мишев.

Друг, класически пример - срещата на Христос с Пилат Понтийски. Към тази библейска сцена посегнаха също много автори, но световната литература запомни Томас Ман с романа му “Йосиф”, Н. Булгаков с “Майсторът и Маргарита” и Чингис Айтматов с романа му “Ешафод”, защото тези творци успяха да видят тази една и съща сцена, този един и същи факт, със своите очи, със своята философия и пренесоха всичко това в книгите си.

Творческото предизвикателство е да разработиш сюжет, или факт, видян, осмислен със своя философия и да го поднесеш на читателя със свое послание. И аз съм посягал към факти и сюжети, върху които са се изявили много други писатели. Дали обаче съм успял да кажа на читателите си нещо интересно и вълнуващо, това те ще кажат.

- Коя от книгите, които сте прочел, е оставила дълбока следа в паметта Ви?

- Отговор на този въпрос може да има човек, който е прочел пет-шест книги през живота си. Аз обаче съм прочел хиляди. И поне стотина от тях пазя като литературни бисери в библиотеката си вкъщи.

- Самиздатът у нас за изминалите петнадесет години заля пазара с какви ли не книги. Какъв процент от тях са истинска литература?

- Нека първо да уточня, че в България никога не е имало истински самиздат, както беше например в бившия Съветски съюз, в Полша и Чехословакия. У нас явлението, за което ме питаш, е само последствие от “демократичното” разстройване на издателската ни система и най-вече на книгоразпространението. Имаш пари или намираш спонсор, рецензент, коректор и хоп - книгата излиза от печатницата. Това обаче, в повечето случаи, са книжлета еднодневки, които аз оприличавам на онези винени мушички, от които гроздовият сок вкисва.

- Живеете от доста години в село Хърсово, община Сандански. Какво Ви отне това?

- От доста време - някъде към седемнадесет години, сме тук със съпругата ми Иванка. Моят край ми даде това, което ми липсваше в столицата - природа, люде, атмосфера, история.

Взе ми обаче това, което имах в София - възможността да общувам със събратя по перо, отдалечи библиотеките от мен. И все пак, като тегля чертата, излиза, че тука съм спечелил повече , отколкото очаквах. И съм загубил повече, отколкото смятах, че ще се лиша, идвайки тука. Не съжалявам обаче, че се реших на такава промяна. А и да съжалявам, вече е късно.

- Човек, който е чел Вашите книги, няма начин да не е отбелязал факта, че сте много пестелив на думи. В подтекста ли е зрънцето злато на голямата литература?