От 3-годишен съм на духалото в ковачницата, лошо е, от 50 населени места в околията останах само аз

Близо повече от половин век вече майстор Димитър Василев Методиев от Сандански е отдал в направа на разни земеделски сечива и други железарски изделия. Роден е през 1958 година. Занаята е прихванал от детска възраст с работа при дядо си Вазе и вуйчовците си Ибо, Кемал и Латиф. Посъбрал е трудов стаж с работа във военно поделение и в предприятие БКС в Сандански. През 1992 г. отваря фирма “Десислава”. Съпругата му Фида е шивачка. Има три деца - Христо, Емил и Елена, които не хвърлят око към ковашкия занаят.

- Майсторе, като видиш в ръцете си парче нажежено желязо и то ти се подчинява, за да правиш от него каквото си искаш, господар ли се чувстваш, а него - свой роб?

- Никога не съм се чувствал господар и никога в желязото не съм виждал свой роб. За да стане от парчето желязо желано земеделско сечиво или друго изделие, е нужно разбиране, почит, приятелство. Желязото за мен не е нещо мъртво, то има душа, сърце и е послушно само когато е в ръцете на майстор, който го почита, който разбира желанията и нуждите му и ги изпълнява с нужната точност и внимание. За мен желязото е приятел, другар. Още като го погледна, и разбирам, че иска нещо да ми каже, като само се предлага какво може да излезе от него.

- Какво най-често правиш?

- Правя обикновено това, от което имат нужда хората. Предимно земеделски сечива. В номенклатурата най-често влизат мотики, копачи, дикели, косери, брадви, вили - все неща, без които не може човек, занимаващ се със земеделие.

- Какво е за тебе ковачлъкът?

- За мен е всичко. Съдба. Той ми е животът, той ми е хлябът. Но за съжаление занаятът ми е на умиране. Още по-лошото е, че сред около 50 селища в Санданско, Кресненско и Струмянско май вече оставам сам. Но не се оплаквам за себе си, че търговията ми върви, ама нещо май не върви земеделието, че гледам половината от полетата и нивите по баирите вече не виждат оран и семе.

- Като майсториш сечива и ги предаваш в ръцете на други, не даваш ли нещо и от себе си?

- О, разбира се, че се дава по нещо. Всяко нещо, което човек направи, е като мила рожба. В нея е вплетен труд, вдъхната е любов и всяка продажба си е една малка раздяла. Като направя например подкови за кон, все си мисля и се надявам, че този кон ще припка с тях на воля и ще радва стопанина си. Като правя мотика, все си мисля, че този, който ще работи с нея, ще е честит с добра земеделска реколта. Старая се всяко сечиво да направя така, че да има и дълголетие, да дочака в работа пенсиониране.

- Как прихвана занаята?

- Аз съм роден в Кресна, в циганската махала. От много векове е знайно, че циганите са живеели най-вече от ковачество и музикантство. При нас музиката не бе на почит, но ковачеството ни беше животът. Сигурно не съм бил повече от три години, когато вече хващах ръчката на духалото, за да се разжарят въглищата. Така хем се учих на занаят, хем помагах. След някоя година дядо ми Вазе взе да ми дава да удрям и аз с чук по нажеженото желязо върху наковалнята, за да му придаваме желаните форми. Много наука взех и от вуйчовците ми Латиф, Ибо и Кемал. Опитни майстори бяха. От тях възприех кога желязото е готово да се вади от пещта, кога и как да се чука, как да се калява.

Ще добавя, че ковачлъкът някога не беше само занаят, но и призвание. Беше и приятелство. Всяка фамилия, която си имаше ковачница, си имаше и определени семейства, които обслужваше. Тогава парите бяха винаги в оскъдица, та нещата се решаваха в натура. Ние, ковачите, правим и клепаме сечивата на хората, те пък ни даваха примерно два чувала брашно, тенекия боб, кош грозде, та да си направим и винце.

- Сега, когато си вече в частния бизнес, по-добре ли е?

- О, то и някога този бизнес си беше частен. После ковачлъкът бе приватизиран към кооперативните стопанства и някои предприятия като БКС, в каквото и аз служих. Сравнения обаче с това, което е било и което е, е трудно да се правят. Сега трудът е облекчен - няма ги ръчните духала, а се работи с мощни вентилатори, има модерни инструменти, използват се шмиргели, електрожени.

- Добре ли печелиш?

- Да не говорим за печалби. С ковачлъка живея. Достатъчно ми е. Влизам в поговорката, която казва, че “занаят глад не прави”.

- Чух, че наскоро нещо са те отличили?

- Да, бе. Това се случи в град Левски. Имаше национално състезание по бързо изработване на брадви. Организира го майстор Иван Ризов. Имаше колеги от различни части на страната. Дадоха ни за контролно време 1 час. Аз се справих за 45 минути. Моята брадва бе от автомобилен ресор. Отговори на изискванията за качество, изпреварих другите по време. Дадоха ми документ и 300 лева, така че тази брадва ми излезе най-скъпа.

- Майсторско свидетелство ли имаш?

- Че как иначе мога да практикувам занаята си и да излизам на пазар. Разряда, още докато работех във военно поделение и в БКС, ми бе от най-висок клас.

- И докога с ковачлъка?

- Ами, докато Бог каже. За мен този занаят е призвание и любов, и мисля, че ще е, докато ръце държат и сърце тупка.

- Не виждам по пазарите в Сандански, Кресна и другаде други да предлагат ръчно изработени изделия, подобни на твоите.

- Ами, доскоро в Сандански имаше още двама колеги, но нещо се сдърпаха с общината и май нещата тръгнаха в посока, както слънцето е самотно в небето, така и аз да остана самотен в занаята в цяло Санданско. Така ми се виждат нещата, ама си мисля, че няма да е, че все пак, докато има земеделие, ще има нужда от сечива и че ще има люде, които да ги правят, а други да ги вземат.