Общинските шефове се държат пренебрежително към нас, творците от Сандански

Художник, специалист по китайски точков масаж, поет, бивш футболист, борец и боксьор - така е известен Стоян Димитров Кермедчиев от Сандански. Роден е на 9.VIII.1948 година в санданското село Ласкарево. Трудовите и творческите му години преминават в Сандански.

След завършване на гимназия във Видин учи две години в Медицинския институт във Велико Търново. От 1976 година е с диплома за треньор по футбол и борба от университета в Пловдив. Има следдипломна квалификация в НСА “Васил Левски” по класически и китайски точков масаж. Вече е с 18 самостоятелни изложби живопис и портретистика в страната и чужбина. Съпругата му Славка се занимава с разпространение на медиен печат. Дъщеря му Анелия е завършила икономика във Велико Търново и радва твореца с първо внуче.

- Г-н Кермедчиев, 18-ата Ви самостоятелна изложба приключи. Намери ли тя своята публика?

- Така е. Намери, но малобройна. Хубавото е, че тези, които я видяха, са от разбиращите и ценящите. Мисля, че успях да провокирам с труда си към размисъл, а всъщност и това е целта на всяка изложба. Не виня санданчани, че много от тях са със затворени очи и души към изкуството. Все пак криза е, мисли се за оцеляване. Мисля си, че и на Пикасо да се уреди сега изложба в Сандански, пак няма да има опашки пред вратата на залата.

- С какво се представихте този път?

- С 25 платна живопис и портретистика. Подредих ги в Културния дом на града, в таванската галерия “Казаков”. Имах пейзажи от Мелнишко, портрети на покровителите на града - Светите безсребреници Козма и Дамян, на дълбоко уважавания от мен творец и страдалец Ван Гог.

- Удовлетворен ли сте от изложбата?

- Да. Но от това, че все пак се показах пред обществото, за да знае, че съм жив и работя. Не съм разочарован от Общинската администрация и други институции, в чиито ръце са обществените дела. Убедих се, че бюрокрацията в Сандански има развитие. Расте така, че успява да повдига сивотата на града, но не и неговата духовност. Чувства се някакво високомерие, или да го наречем пренебрежение, и то не само към мен, а към всички творци в града. Е, поразтичват се повече и отварят врати и портфейли, но ако е за някой пришълец.

- Това понижава ли Ви самочувствието?

- Не. Даже ме амбицира към повече работа. Няма да се правя на скромен. Винаги у мен звучат думите на моя кумир - художникa Димитър Казаков, който казваше: “Скромността е за глупците, а не за творците”. Съзнавам, че на твореца му е нужен свободен дух и да е готов за саможертва в името на изкуството. Но той се нуждае и от уважение, от поощрения, които могат да се изразят дори в едно човешко ръкостискане.

- Къде сте представяли досега Вашите картини?

- Имам вече 18 самостоятелни изложби. Излагал съм в галерията “Земята и хората” в София, в градската галерия на Панагюрище, няколко пъти в Сандански, в Скопие, Белград, Загреб. Мои творби вече са в частни колекции и галерии в САЩ, Македония, Гърция, Норвегия, Финландия, Белгия, Германия. Малко ще се поизфукам, но мой портрет на великия Херберт Фон Караян сега стои в музея му в Берлин.

- Как Ви приемат в Сандански?

- Тук като че нещата по-трудно се забелязват. Знаеш тази приказка, никой не става месия, където живее. Бедата обаче не е само до мен. В Сандански има напреднали в занаята поне двайсетина колеги. И всички страдаме от едно заболяване - липса на обществена подкрепа. Та тук не ни е намерено дори едно добро помещение за галерия за изложби, а който и да било от нас сам това не може да си го позволи. Ето, аз съм превърнал половината си къща в постоянна галерия, ама все пак това си е къща, а не обществено място, и не е там, където е голямото хорско стълпотворение. Едно от добрите дела, което може да се направи за нас, творците, е да се намери място, където да излагаме.

- Чувствате ли нещо ново, някаква промяна в себе си сега, след като и тази изложба вече е част от творческото Ви развитие?

- Да. И след всяка изложба е било така. За мен излизането на художника пред публика е събличане на душата.

- Кога за първи път взехте четката?

- Точно не помня, но е откакто се помня. Пред публика излагам картини от 1987 година. Това се случи в местната галерия “Ликин”. Откри я лично Димитър Казаков.

- За Казаков сте писали и книга. Как се сближихте?

- Бях треньор на футболния тим “Перун” в Кресна. Заминах за София да купувам топки. В магазина един ми вика: “Разбрах, че си от Сандански. Там сега в санаториума е Димитър Казаков, лекува се. Абе я му отнеси едно много здраве.” Послушах човека, отидох в санаториума и викам: “Другарю Казаков /тогава се обръщахме с другарю/, а той скача срещу ми и крещи: “Ти кой си, бе?”. Нейсе, успях да му обясня, успокои се.

Поразприказвахме се. Стана дума и за изкуството. Той повече приказва, аз повече слушах. А по едно време спира и ме пита: “Абе ти не може да не рисуваш?” Е, опитвам, поизмънках. На друга среща бе дошъл и художник от Хасково. Казаков ни даде задача да го нарисуваме. Опитахме. Взе ни листовете и ме похвали. Похвали ме и като че криле ми се явиха на раменете. Мисля, че тук е мястото да кажа: “Казаков, безкрайно ти благодаря!”.

- Казаков не е от Сандански, а пред Културния дом стои негов бюст-паметник.

- Да. Казаков заслужаваше и това.

- Уморява ли рисуването?

- Умората идва след рисуване, когато нещата отиват към завършеност. Тогава настъпва период на събиране на нова енергия.

- На какво можете да оприличите човека творец?

- Може би на цвете, да речем, в пустиня. За да го има обаче, то се нуждае от ласката на слънцето, от бисерна водица, от грижи и внимание. Всеки творец е лесно нараним. Мисля си и за мен - не съм ли един Дон Кихот, който продължава като онзи идалго от Испания да се бори с вятърни мелници. Тъжно е, но мисля, че още има донкихотовци. Но са и необходими. Всеки творец за мен си има свой свят и живее самотно и е почти винаги неразбран или пък лошо разбран, а понякога и късно разбран. Та великият Винсент Ван Гог приживе не е продал нито една своя картина, а сега му вървят по милиони. Човекът зад платното също е човек, и той има нужда от храна, от поощрение и има ли го това, може и да намери своето небе за летене.

- Кой Ви е учил на рисуване?

- Трудно е да се каже, че художник се учи с учители. Учители могат да му покажат насоката, пътя, но той сам трябва да върви.

- Продавате ли картини?

- Да. Не много и не с тях живея. Търговският нюх бяга от мен. Пък и купувачите в днешното безпаричие где ги? Вярно, има и хора с дебели портфейли, но те нямат нужда от изкуство, други пък разбират и имат нужда, но и дори за един Димитър Казаков бе трудно да намери купувачи на творбите си.

- Надявате ли се на безсмъртие?

- Аз не, но творбите ми - дано ме надживеят.

- Разбрах, че се занимавате и с китайска медицина. Това пък как се получи?

- Вярно. Владея китайска терапия. Имам следдипломна квалификация по класическа китайска точкова терапия и класически масаж от НСА “Васил Левски”. Мога да кажа, че съм помогнал на много хора, главно при дископатии. Китайската медицина е абсолютно познание за тялото и организма. Приема се, че основните елементи са дърво, огън, земя, метал и вода. Всеки от тях отговаря за определени органи в човешкото тяло. Дървото се свързва с черния дроб и жлъчката, водата - с бъбреците, пикочните пътища, металът - с белия дроб, дебелите черва, земята - с далака, стомаха, панкреаса, огънят - със сърцето и тънките черва. Целта на точковия масаж, който практикувам, е да открие нарушенията и да потърси пътищата към отстраняването им.

- Как приемате думите на Ботев “У нас свестните ги смятат за луди”?

- Ами мисля, че е прав. В най-честите случаи това е отношението към тези, които все пак правят нещо по-различно.

- Бил сте борец, боксьор, футболист, треньор. Спортист ли е още Стоян Кермедчиев?

- По душа и сърце - да. Работил съм като треньор на ФК “Перун” в Кресна, треньор на юношите на “Вихрен” в Сандански, на “Пирин” в Разлог. Под мое ръководство изгряха много футболни звезди - Иво Андонов, Емил и Пламен Мицански, Иво Иваников, Атанас Манушев. Като футболист съм ставал областен първенец за юноши, по борба съм бил първенец на област Велико Търново.

Носих факлата с огъня за олимпиадата в Москва.

- Написали сте и книга за футбола в Сандански.

- Да, заедно със Стойчо Буюклиев. Проследихме историята на футбола от 1925 година, когато тук за първи път се рита топка.

- Ваш е и текстът за химна на “Вихрен”.

- Да и гласи:
“Вихрен”, “Вихрен” - славен тим,
славен тим, непобедим!
Ти си радост и тъга
за града и младостта!
“Вихрен”, “Вихрен”, ти летиш -
наша гордост и престиж!
Името ти да сияй
с вечна слава в този край!

- Пишете и поезия. Ще има ли стихосбирка?

- Не мога да се реша още. Мисля и ...може би?

- Кажете някое стихотворение.

- Изнудвате ме. Но добре, едно мъничко. То е за град Сандански.

САНДАНСКИ
Денем е слънчево злато, нощем - звезди
Бистра Бистрица свои си песни реди.
В тази чудатост Сандански унесен,
превзема баири, към вечност понесен.
Пирин над него виши се в простори -
приказки свои си с Бога говори.
Явор с рождение много далечно
благо нашепва легенди правечни.

- Чувствате ли се по-различен човек?

- Да, и това идва от чувството, че повече съм неразбран, отколкото разбран.

- Ще продължава ли домът Ви да е галерия?

- Ами къде другаде да сложа картините си?

- Много ли са?

- Някъде над 500.

- Доволен ли сте от житейската и творческата си съдба?

- Можеше да е и по-добра, но не съжалявам. Знам, че почти никога пътят към успехите не е постлан с рози. Но девизът ми е “Умри, но бъди”. Надявам се някога, когато няма да ме има на този свят, все някой да каже: “Абе този Стоян ненапразно е работил”.