Обичам отвертката и чука, яд ме е, че не съм се родила мъж, най-добрите роли са за тях

Виктория Янева е най-новото попълнение в състава на дупнишкия театър "Невена Коканова". Родена в София, но живее в Кочериново, и е само на 26 години. След като завършва средното си образование, Езикова гимназия с италиански език, заедно с цялото си семейство се премества да живее в Кочериново и така вече осма година.

Март месец започва работа по "Балкански синдром" от Станислав Стратиев в благоевградския театър, в представлението участват две големи звезди на българското кино и театър - Славчо Пеев и Никола Анастасов. Така, още ненавършила и една година от дипломирането си, е редом до големите български актьори. Тя откри новия театрален сезон с новината, че вдига сватба, защото се е влюбила от пръв поглед още преди две години, а директорът на театъра Славчо Пеев й предостави главна роля на наркоманка в постановката "Спасителят". "Виктория е много артистична, не е никак безлична, има нещо в нея по-така...", е част от рефрена на дует "Ритон", който запяват приятелите й, които я харесват и обичат.

- Виктория, това ли беше детската ти мечта - да станеш актриса?

- Детската ми мечта беше да стана певица и, разбира се, в началото никой не ме взимаше на сериозно, но аз винаги съм вярвала, че ще успея. И сега вярвам! Вземах уроци по пеене при Стефка и Вили Оникян и заедно с тях записах три песни в студио. Бях едва осми клас, когато знаех, че искам да бъда на сцена, знаех, че това е, което искам да правя цял живот, и упорито вървях към осъществяването на своята детска мечта. Вярвам, че всеки човек има мисия на този свят, а моята е да радвам околните. Музиката, която силно ме влечеше, беше народната.

Караше ме, а и все още ме кара да се чувствам съвсем друг човек - по добър, по весел, по-човечен... но тази музика у нас за съжаление не е предпочитана, а аз обичам да съм център на вниманието като всеки един човек на изкуството. Единствената перспектива беше да се насоча към попфолка, музика, която аз не разбирам, а затова и не харесвам... и така лека-полека тази ми мечта остана на заден план. И ето че завърших средното си образование, предстояха кандидатстуденски изпити, но аз още не бях решила какво искам да уча, а не исках да уча каквото и да било.

Съвсем случайно разбрах, че в Югозападния университет има специалност "Актьорско майсторство". До този момент мислех, че само в НАТФИЗ има такава специалност. Тайно ми е минавало през ума да кандидатствам там, но не смятах, че имам талант, не знаех все още, че това е любовта на живота ми. Винаги е било вътре в мен, но не съм го oсъзнавала. И сега, като се връщам назад във времето, виждам в себе си актьорските наклонности - училищни сценки и т.н.

- Някой в семейството ти занимава ли се с театър?

- Ако имаше, щеше да забележи и да ме тласне в тази посока, но уви, аз съм първата. Реших да се пробвам в Благоевград, струваше ми се по-лесно от София и отидох на изпит, но, разбира се, без никаква професионална подготовка все още не знаех за какво става въпрос. Намерих си сама материалите и сама се подготвих. Беше ми изключително трудно, защото не знаех къде да търся. Скъсаха ме на 2-ри кръг. Това си беше постижение, защото аз дори не ходех на театър, не знаех що е то театър.

На следващата година отново кандидатствах и този път бях на косъм, но отново не ме приеха. Тогава вече наистина се амбицирах. До този момент родителите ми не ме взимаха много на сериозно, майка ми искаше да имам някаква "сериозна" професия, като всеки родител, но явно желанието все повече и повече е нараствало, и това, което е било вътре в мен, е напирало да излезе, а родителите ми са го забелязали и започнаха да ме подкрепят и да ми вярват. Може би от това имах нужда, аз също повярвах в себе си и най-накрая ме приеха. И както казват хората, всяко зло за добро!

- Кои са твоите учители, кои те направиха актриса?

- Попаднах в класа на проф. Димитрина Гюрова - невероятен педагог и режисьор. Това, което ни каза още на първите срещи, беше, че не обещава да ни "превърне" в добри актьори, но обещава да ни научи на дисциплина и професионализъм, ако, разбира се, ние й позволим. Доверих й се напълно и не съжалявам. В първи курс разбрах, че това е наистина професията, която искам да практикувам. За мен щастлив човек е този, който работи това, което иска, този, който отива на работа с усмивка и желание, тъй като една трета от живота ни минава в работа. Аз съм един много щастлив човек! И тук мога да вмъкна една реплика от предстоящия спектакъл: "Животът е толкова хубав, колкото му позволиш да бъде... "

- Как попадна в трупата на дупнишкия театър?

- Последната година е най-лесна, а в същото време и най-трудна. Лесна, защото дисциплините вече на са толкова много, от което следва, че и изпитите намаляват, имаш и повече време за подготовка. С тях се приключва първи семестър. Вторият семестър, последният, се води практически.

Единственото, което правим, е да играм дипломните си представления един, два или три пъти седмично, в зависимост от това колко дипломни спектакъла е подготвил класът. Труден е, защото досега си имал някаква сигурност, така да се каже. Знаеш, че със сигурност ще има роля за теб, със сигурност ще играеш. От тук насетне идва "сериозната част". Трябва да "излезеш на пазара" и да се продаваш. Но за съжаление в България "пазарът" е богат, а "купувачи" почти няма... Започнаха да съединяват театри, да съкращават бройки...

Започваш да се отчайваш, да си задаваш въпроси, на които нямаш отговори. Аз, разбира се, продължих да вярвам в себе си. За разлика от мои колеги бях убедена, че ще продължа да се занимавам с театър веднага щом взема дипломата си в ръце. Още като студентка започнах да работя с Благоевградски младежки театър, влязох в една детска постановка (предназначена за детски градини) и изиграхме доста представления в Югозападна България. Направих си творческа автобиография, която смятах да изпратя във всички театри в България, но така и не го направих.

Имах път към Кърджали и реших да говоря с директора на театъра, но безрезултатно. След това случайно попаднах на някаква информация за ОБДТ "Невена Коканова" - гр. Дупница. Разбрах, че директор там е небезизвестният голям български актьор Светослав Пеев, и именно затова реших това да бъде вторият ми опит за работа. Ходих няколко пъти до Дупница, за да се срещна с него и да го поканя да ме гледа в някое от дипломните ни представления. Най-накрая срещата се осъществи. Много бях изненадана от първата ми среща със Славчо Пеев.

- Уплаши ли те?

- Не, той е много мил, гостоприемен, весел и земен човек. Посрещна ме приятелски и отговори положително на поканата ми да гледа мое представление. Но впоследствие се оказа, че същия ден е зает и няма да може да дойде. Отидох в театъра да потърся актьорския колектив и намерих Иван Иванов. Поканих него и той се отзова. След представлението поговорихме за моите желания и техните възможности...

- И как успя?

- Бях много нахална и настоятелна. Цялото лято поддържах връзка с Иван. Може би той е виновен за първата ми роля в театъра, за което съм му страшно благодарна! Разбира се, човекът, от когото зависеше, бе Славчо Пеев, но до момента единствено Иван ме беше гледал и най-вероятно е повлиял с мнението си за мен.

- Коя беше първата ти постановка, как те прие колективът?

- Началото на септември започнахме репетиции на "Вражалец" от Ст. Л. Костов. В началото бях гост актьор на граждански договор. Много се притеснявах от първата среща с актьорите и целия екип на театъра, но най-много се притеснявах от срещата с режисьора. Досега бях работила с хора, които ме познават, знаят какво мога и как да го изкарат от мен. А сега трябваше да работя със съвсем непознат човек, нещо, което не ми се бе случвало до този момент. Но ето че късметът бе отново с мен. Оказа се, че режисьор на постановката ще е мой преподавател от университета - Мирослав Стоилов, с когото се работи прекрасно! На всичкото отгоре и колективът на театъра ме прие страхотно, всички бяха много мили с мен!

След първата седмица се чувствах като у дома си! Благодаря на всички, на целия актьорски и не актьорски състав на театъра! Смятам, че и публиката ме прие добре. Бях много щастлива и все още съм! Колективът е едно от най-важните неща, ние се разбираме прекрасно! И така март месец тази година подписах трудов договор, което означава, че съм се справила добре с поверената ми роля във "Вражалец". Доиграх си представленията с Благоевградски младежки театър и отказах следващи проекти, защото вече нямаше как да работя и с двата театъра.

Тук е моментът да благодаря и на Бранимир Митов - мениджърът на театъра, който ми подаде ръка, още докато бях студентка. Март месец започнахме работа по "Балкански синдром" от Станислав Стратиев. В представлението участват две големи звезди на българското кино и театър - Славчо Пеев и Никола Анастасов. Още нямах и една година от дипломирането си и вече бях редом до големите български актьори, макар и да нямам пряка игра с тях в спектакъла.

Мисля, че и този път публиката ни прие доста добре. Досега сме имали две представления в Дупница и едно в София - Сатиричен театър "Алеко Константинов". Очаква ни още едно гостуване със Сатиричен театър, което означава, че наистина сме се справили добре с това доста интересно и различно заглавие. За всичко това отново трябва да благодарим на Славчо Пеев. Ако не беше той, нито щяхме да правим такива хубави заглавия, нито пък да играем на такива хубави сцени!

- Какво ти предстои?

- Отново едно доста стойностно заглавие, в което, надявам се, ще се убедите началото на октомври. Автор и режисьор на "Спасителят" е актьорът от Народен театър "Иван Вазов" Валентин Балабанов. Очакванията ми са много големи. С огромно нетърпение чакам премиерата, макар че все още не сме започнали сериозни репетиции, знам, че ще се получи страхотно. Вълнението ми относно това заглавие е толкова голямо, защото това е и първата ми по-серизна роля след Учебния театър. Искрено се надявам и вярвам, че ще оправдая доверието на директора Славчо Пеев и режисьора Валентин Балабанов.

- Ти откри новия театрален сезон с годеж?

- Тук ще бъда по-лаконична, защото смятам да запазя личния си живот за себе си. Запознах се с бъдещия си съпруг през лятото на 2009 г. на морето. Още от първите ни дни заедно знаех, че това е човекът, с когото искам да споделя живота си. Той беше на същото мнение... И така след две години прекрасна любов той ми предложи брак. Предстои ни сватба, с чиято организация смятам лично да се заема, това е засега.

- Кои са ти любимите актьори, имаш ли идоли?

- Отговорът ми е не, нямам идоли. Разбира се, актьорите, които ми харесват, са страшно много и аз им се възхищавам, но аз няма как да се уча от тях, защото не ги познавам, не познавам начина им на работа. Мога и се уча от хората, които са около мен. Най-големите ми учители си остават проф. Димитрина Гюрова и Чавдар Савов. Това, което те са ми дали, няма никога да го забравя. Благодарение на тях израснах не само като актриса, но и като човек. Поклон! Учила съм се от другите ми преподаватели в университета, от състудентите... сега се уча от колегите в театъра, режисьорите, които идват, хората около мен - тези, които познавам, и тези, които въобще не познавам.

Попивам всичко като голяма гъба и след това се стремя да изхвърля това, което не ми е нужно. Надявам се, че успявам. Ако ме питаш имам ли си любима роля, ще ти кажа, че всичките са ми любими! Обичам си ги всичките, дори и отрицателните герои, защото всичко си има причина. Невинаги ги оправдавам, но винаги и на всяка цена се старая да ги разбирам.

- Какво обичаш да правиш в свободното си време?

- Обичам да шия и все още се уча де, но не някакви сложни тоалети, по-скоро преправям някоя дрешка, правя си чанти, обеци, гердани и всичко, за което се сетиш, с една дума, обичам да правя от нищо нещо, макар че вече нямам много време за това. Също така много обичам да плета. Там обаче се иска много време и търпение, пък аз хич не съм от търпеливите, искам бързо да видя краен резултат и затова се захващам с дребни работи като шапки, калъфчета и всякакви такива глупости, които бързо ще мога да видя. Това е една черта, която не харесвам в себе си - нетърпението, но идеални хора няма. Друго - още от малка обичах да си разглобявам играчките и после отново да ги сглобявам. Невинаги работеха след сглобяването...

Обичам отвертката и чука.

Предпочитам аз да си върша всичко - и "мъжка", и "женска" работа, но сега вече се старая да не пипам мъжкото... колкото и да ми е трудно. Относно книгите - обичам психология, философия. Сега чета една книжка "Курс по лична сила”, обичам да чета пиеси и понякога толкова ме е яд, че не съм се родила мъж. Има страхотни мъжки образи, те повечето хубави са мъжки, женските се броят на пръсти, така да се каже.