Няма светлина в тунела за женския баскетбол

Славната капитанка на европейския шампион „Левски” от 1984 г. Надка Голчева е родена на 12 март преди 60 години в Петрич. Голчева е призната за една от най-добрите баскетболистки на Европа за всички времена. Тя е 6-кратен шампион на България с „Левски”, европейски първенец със „сините” от 1984 г., два пъти носител с отбора на Славчо Бояджиев на Купа „Лиляна Ронкети”, бронзов медалист с националния отбор от олимпиадите в Монреал през 1976 г. и сребърен медалист от Москва 1980, двукратен притежател на приза за най-добра баскетболистка на България.

Голчева ще остане завинаги част от най-силните години на женското направление в българския баскетбол. Успехите й обаче не приключват с екипа на „Левски”. Тя разгръща потенциала си и в националния отбор, където играе точно 15 години, плеймейкърските й функции имат основна заслуга за сребърните и бронзовите медали от олимпийските игри и европейски първенства. Голчева е почетен гражданин на Петрич.

Може ли да се каже, че ти си една от най-щастливите и успели баскетболистки от близкото минало?

- Разбира се. Щастливите мигове под коша са много. Смятам, че съм от хората, които наистина имат щастлива съдба. По мое време имаше условия да се развива спортът и да се постигат тези големи успехи. В това число влизат победите на олимпиадите в Монреал през 1976-а и в Москва през 1980 г., когато спечелихме бронзов и сребърен медал. С „Левски” пък завинаги ще останат страхотните спомени от двете купи „Ронкети” и, естествено, шампионската титла на Европа. И още, и още. Имам и много добро семейство, дъщеря, син и две внучета. Какво повече му трябва на човек като мен.

Не беше обаче от високите баскетболистки...

- Моля-моля! Не бях и от най-ниските, аз съм 172 см, точно идеално за моя пост на плеймейкър. Не си ли спомняш, че Пенка Методиева, Краси Гюрова бяха по-нисички от мен. С моя ръст си бях точно колкото трябва, тъй като можеш да пазиш и по-висок, и по-нисък състезател...

Днес мъчно ли ти е за „Левски”?

- „Левски” е в сърцето ми завинаги, но нещата вече много се промениха. Състезателка на „сините” бях точно 18 години, навремето клубната принадлежност беше нещо свято, попаднах в силен клуб и там си завърших състезателната кариера. Над 20 години вече съм треньор, от които 5 години бях в „Левски”, 2 в „Септември” и 14 вече съм в „Славия”.

Определяха ви с друга голяма баскетболистка - Петкана Макавеева, като златен тандем. Какво прави тя сега?

- Тренира деца, учи ги на баскетбол на ст. „Раковски”. Не се отказва от баскетбола.

Сега си треньор на подрастващи в „Славия”. Как е?

- Добре сме. Миналата година с девойките станахме шампиони, изобщо моите възпитанички или са първи, или втори. Тренираме сериозно, аз много обичам работата си. Винаги играем на финали, печелим медали. В „Славия” баскетболът има традиции, добре се чувствам, приятно ми е.

Какви са проблемите на женския баскетбол, вече нямаме никакви международни успехи?- Да оставим олимпиадите, ние за европейско първенство не можем да се класираме. И това е от 1993 г. насам – нямаме никакви участия. Когато се отвориха границите, ръководителите на баскетбола не успяха да мотивират състезателките, които играят в чужбина, да се връщат и да защитават името на България. Във федерацията по баскетбол решиха, че женското направление в нашия спорт е неатрактивно, че не привлича публика и спонсори. Затова хвърлиха всички средства в мъжкия баскетбол. Същото се отнася и за отношението към жените треньори, те не получават почти никаква подкрепа, сякаш тази професия не е за тях. Много ми е неприятно, че женският ни баскетбол е в толкова незавидно положение. Не виждам светлина в тунела.

Нека те върна назад, към славното ви минало и големите успехи. Кой беше любимият ти треньор?

- Не искам да пренебрегна никого, имахме наистина големи, да не кажа велики, треньори. Но може би Иван Гълъбов е бил номер 1, с когото се познавам от 1969 г. Той е човекът, който ми помогна най-много да се развия като състезател, но има и други, на които съм благодарна - на Славчо Бояджиев, който ми стана треньор в „Левски” през 1977 г., на Кирил Семов, Нейчо Нейчев, за съжаление, последните двама вече не са сред нас...

А кое е състезанието, което ще помниш цял живот?

- Това е финалът, който спечелихме на турнира за КЕШ през 1984 г. в Будапеща. Сега това е само далечна мечта за нашите баскетболистки. Казвам го с много болка.

Какво ти остана от състезателния режим?

- Ами например ранното лягане, дори и сега към 22 часа аз съм си в леглото или поне искам да бъда. Сънят е много важен, макар че вече никой не изисква от мен да се ограничавам от това и от онова. Не пуша, не се научих. Аз съм израснала в семейство, което всичко е постигнало с много труд. На нас работа ни дай. Тъй като съм от Петрич, си спомням, че като деца беряхме тютюн, праскови, домати, а горещините бяха жестоки, но пак бих го правила... Не съм настроена носталгично, но човек трябва да е полезен. Така съм възпитана.

^{източник: toppresa.com}