Няма лошо ученикът да допуска грешки, важното е да ги поправя

Петричанката София Иванова от 15 години е учител, а от 9 г. преподава химия в профилирана паралелка в гимназия “П. Яворов” в Петрич. Тя заедно с биоложката Илияна Стефанова бяха субективните причини, поради които преди година напливът на пълни отличници за тази паралелка в южния град да е огромен, защото 100% от учениците им бяха приети в специалностите, които бяха избрали. Разговаряме с химичката за работата й с гимназистите, подготовката за кандидатстудентските изпити и причините, които са я отвели в учителската професия.

- Г-це Иванова, защо е наложително учениците, които кандидатстват в медицински университети, да ходят на допълнителни уроци, за да имат шанс да станат студенти?

- В профилираните паралелки натовареността е много голяма, но учебните часове по химия се оказват недостатъчни, за да успееш на кандидатстудентски изпит, защото на изпита се дават логически задачи. В училище часовете стигат за задължителната програма и не остава време за тях, и не е необходимо всички ученици, включително и тези, които нямат намерение да кандидатстват в медицински университет, да решават задачи. А едно дете няма как само да се справи, защото трябва някой да му покаже.

- През последните години се налага практиката кандидат-студентите да ходят на курсове в София, те гарантират ли студентска книжка?

- Не съм убедена, защото курсът обхваща материал, който ние много по-разширено изучаваме в училище. Курсовете се водят от изявени преподаватели и е нормално да се респектират от тях, но големите имена невинаги са гаранция, че ще влезеш в университета. Хубаво е ученикът да види за какво става въпрос на такива курсове, но на тях нямат време да решават задачи, още повече че за 10 дни през зимната ваканция няма как да се мине материал, който учим 4 години в училище. И детето се прибира вкъщи с домашно да реши N-брой задачи от сборника и отива при учител, за да му се покаже как се решават те, после се връща в София да му ги проверят.

- Искате да кажете, че без допълнителни уроци няма смисъл да се пънеш да кандидатстваш в медицински университет, така ли?

- Така е направен кандидатстудентският изпит. 20% от оценката на изпита по химия е върху теория, останалото са 2 логически задачи по органична и 2 по неорганична химия, защото там се вижда може ли ученикът да прави връзки и да мисли логически. Вярно, теорията ти е необходима да решиш задачите, да направиш връзките и изводите, но алгоритъма на решаване на задачи няма кой да ти даде в училище, а и не е нужно да го учат всички.

- Миналата година за паралелката с профил химия и биология кандидатстваха 34 пълни отличници, при условие че приемат 26 деца, това значи ли, че всички тези осмокласници са били с намерение да кандидатстват с тези предмети след 4-те години обучение?

- Не всички, въпреки че болшинството идват с такова желание или напътствани от родителите си. Единици са онези, които на 15 години знаят точно какво искат. И това е нормално. Мисля, че по-скоро напливът бе заради високото ниво като цяло на тази паралелка, което се дължи на доста високите изисквания на всички колеги в училището. Не вярвам, че има учител, който, като види, че ученикът има потенциал, да не се опита да го развие в максимална степен. А след 4 години детето отива да кандидатства там, където има самочувствие, и като знае, че по химия му е лесно, по биология му е лесно, не му е проблем да се яви по тези дисциплини на приемни изпити.

Затова ролята на учителя е да създаде самочувствието на ученика, че той може. Още в първите часове в 9 клас казвам на учениците, че почваме от “а” и “б”, защото не ме интересува дали някой има шестица, ако оценката не е подплатена със знания. Химията е много проста и логична наука, като обясниш и натиснеш, за да усети, че без да е усвоило старото, не може да продължи напред, на детето му става интересно и съм почти сигурна, че те не учат у дома, защото в час са разбрали нещата.

Имам наблюдения върху ученици, които се готвят да кандидатстват медицина, но виждат, че им става трудно да са перфектни по два предмета, и решават да оставят единия, почти в 100% от случаите избират да продължат с химия, защото там няма наизустяване. Шегуваме се с учениците, че с химията си почиват от биологията, и съм сигурна, че това е така, защото от решаване на десетки задачи всичко в един момент става автоматично и ръката ти сама пише.

- Сега май Вие се шегувате...

- Напротив, елате на един урок малко преди приемните изпити, да се уверите как с децата си говорим за гаджета, за абитуриентския бал, за какво ли не, докато те решават задачи. Всичко след 3 години подготовка вече е станало автоматично, правиш го дори насън. Новият клас, който поех като класен ръководител преди 2 години, беше с 22-ма пълни отличници. Много се радвам, че в 10 клас пълните отличници останаха една внушителна цифра - 15, като се има предвид, че за много деца процесът на адаптация при преместване от едно училище в друго и от прогимназия в гимназия е доста тежък, някои са свитички и притеснителни, други са разглезени... Ако ученик мълчи, като го вдигнеш, това невинаги означава, че не знае, може да е учил, но да се страхува да не сбърка.

- Докато го разбере учителят, учебната година ще мине...

- Учителите, които влизат 1-2 пъти седмично - да, но не и преподавателите по профила, които са всеки ден, понякога и по няколко часа с класа. Разбира се, рутината си казва думата, защото учителят е длъжен малко или много да е и психолог.

- Как реагирате, като усетите, че ученик има потенциал, но мързелът например му е в повече?

- Не можеш да го оставиш да изкарва четворки, като виждаш, че може за отличен. Почваш да го натискаш, да го вдигаш всеки час, за да не се отпуска и да не пропуска материал. Когато учителят види, че детето има повече възможности, отколкото показва, е длъжен да ги развие. Това се случва при някои преподаватели, особено ако са и класни, защото тогава са пристрастни към децата и са поели отговорност и към родителите им.

- Не се ли оплакват учениците от ежедневни изпитвания?

- И да го правят, накрая в 12 клас идва признанието, като почнат да ти се обаждат на 8 март, като са се скарали с гаджето, като са ги смъмрили у дома...

- Случвало ли Ви се е ученик да Ви предаде или да се излъжете в него?

- Никога. Децата в тази възраст не са изпечени лъжци, те стават такива в зависимост от условията, при които попаднат, или ако възникне сериозен проблем в семейството. Тийнейджърите са много добри индикатори и при тях реакцията най-често е протест. Когато например в една ситуация детето реагира по начин, какъвто не си очаквал, задължително има проблем.

- Имали ли сте случаи родител да Ви търси за съвет заради детето си? Не е ли твърде голяма отговорността да си по средата - нито родител, нито приятел, а всъщност и двете?

- Ежедневие е. Отговорността е твърде голяма и добре че обикновено не си даваме сметка колко, а я приемаме като част от живота ни. Може да си уморен вечер, но когато вършиш работата си с желание и удоволствие, тя не се чувства. Можеш ли да се умориш да си родител?! Да работиш с деца е някаква магия. За много от учениците ми се е налагало да взимам решения, които обикновено родителите взимат, и в това няма обидно, защото те ти се доверяват. Особено по въпроси, касаещи образованието, мнението на учителя има повече тежест. В тийнейджърските години родителите са източникът на финансова стабилност, докато емоционалната е приоритет на учителите, особено на класния, ако той е на мястото си.

- Това, което казвате, не е ли обидно за родителите?

- Родител, загрижен за детето си, не трябва да се обижда на тези, които му помагат. Защото ние се явяваме техни партньори в един много важен етап от живота на децата им. Още на първата родителска среща казвам, че от този ден ние ставаме един отбор. А когато създадеш усещането за сигурност у майката и бащата, те са много по-спокойни, най-малкото защото разделят отговорността си. Когато например детето е само в семейството, обикновено е по-разглезено, свикнало всичко да получава, и започва да мързелува.

Имах такъв случай, питам момичето: “Защо не идваш на училище?”. “Ами не ми се идваше.” Родителят не може да се пребори, ако реагира строго, детето заплашва: “Ще се хвърля през терасата”, и той нищо не може да направи. Тогава идва ред на класния, който, ако си е на мястото, трябва да постави тийнейджъра в ситуация да носи отговорност. Не оказваш натиск, но категорично поставяш въпроса и даваш нужното време да осъзнае, че изцяло носи отговорността за решението.

- Не е ли опасно, детето може да вземе погрешното решение?

- Нали това е задачата на учителя - детето да вземе правилното решение, но само. Най-често при проблем родителите спират парите, а то веднага реагира с бунт - взима назаем или открадва, за да реши проблема си, но той всъщност се задълбочава.

- Това грешен подход ли е? Нали все пак родителят трябва да реагира...

- Най-добре е проблемът да бъде изкоментиран с учителя и заедно да измислят стратегия, затова са партньори. А не в края на срока, когато детето му има поправителен изпит, да идва да ходатайства и да описва класния с “оная русата” или “оная младата”. Обикновено при такива родители децата са сами. Училището не е мястото, където трупаш някакви знания, които може и да ти потрябват, а формираш поведение и морал. Защото успехите, които постигаш в живота, не се дължат на наизустени правила, а на самочувствието от нещата, които си постигнал, на умението да преценяваш ситуацията. Защото смисълът на човешкия живот е да направиш нещо, с което да си оценен, да изпитваш удовлетворение. А този стремеж да търсиш реализация се изгражда в училище.

- Не сте ли имали агресивни ученици? Не са ли бягали от часа Ви?

- На мен лично ми е лесно да работя с децата. Мога да се похваля, че съм един от учителите, при които отсъствия няма. Между другото аз съм им казала, че не допускам индивидуални бягства, колективно - може. И няма нищо лошо да се почувстват един път “над закона”, да се страхуват дали ще ги накажат, да изживеят училищни емоции, които са естествени и нормални, и обикновено се случва около празници, когато и настроението е малко по-особено. Лоши са индивидуалните бягства.

Нямам врагове сред учениците си, не са ми пукали гумите на колата или чупили прозорци. Естествено, че съм имала и по-агресивни и буйни, и е много важно да ги накараш тази енергия да насочат в друга посока, да им създадеш самочувствие, че са важни, и да им покажеш, че ти разчиташ на тях. А чувството за хумор е абсолютно задължително. Много е важно детето да се чувства оценено. Например, като видиш, че не е учил, не с подигравка да му завъртиш двойката, а да му обясниш, че пишеш “Слаб”, но знаеш, че то може повече, и си сигурен, че следващия час ще я поправи. Трябва да създадеш самочувствието на детето, че е уникално.

- Пишете ли двойки?

- Много. Няма срок, в който да нямам ученик на поправителен изпит. И то не е, защото искам да си усложнявам живота и вместо да си почивам през ваканциите, да ходя на поправителни. Двойки пиша много, защото децата трябва да знаят, че ако учиш, можеш да имаш 3, ако не учиш - няма как. Като видя, че някой е учил, дори знанията му да не са за три, задължително пиша тройка за старанието и проявената отговорност. Но ако не е учил, а има потенциал, питам има ли проблем и като усетя, че мрънка, защото е от мързел, не се колебая.

Като ги видя в кафенето срещу училище, не им се карам, напротив, казвам им, че накрая на срока кафеджията ще им пише оценките, но ги съветвам да почнат работа, поне пари да изкарват, като не влизат в час. Аз не ги карам насила да идват на училище, но да вземат решение какво искат, и въпросът пак опира до избора.

- Има ли отказали се?

- В началото на срока приемат нещата на шега. Но като дойде краят на срока, е много важно учителят да си държи на думата, и още нещо - да се аргументира за всяка оценка, която пише. Казваш защо пишеш двойка - не си присъствал в час, не е ли обидно за другия до теб да е присъствал, а и двамата да имате тройки?! Когато му покажеш, че е сбъркал и това не е лошо, а важното е втория път да не сбърка, когато не приемаш ходатайства за никого и от никого, и държиш на думата си, без да заплашваш и да се подиграваш, а да уважаваш - тогава и децата те уважават.

И втория срок резултатите не закъсняват. Детето не трябва да се чувства прецакано или заплашвано. В 9 клас децата са неориентирани - когато избират с кой предмет да кандидатстват, се спират там, където имат самочувствие, че са добри. Кандидатстудентската подготовка от страна на учителя не е просто решаване на задачи или наизустяване, тя е контрол, да го провериш и да му кажеш къде бърка. Защото няма какво да се лъжем - едно дете, което не го контролират, почти сигурно е, че няма да седне да учи, ще обърне учебника и ще си каже: “И това го знам, и това го знам.” Но за да не трепери на изпита, му е нужно самочувствието, че знае, а то се създава с много работа.

- Вие не се ли страхувате от кандидатстудентските изпити, все пак те са тестът и за Вашата работа?

- Докато не започнат да ти се обаждат децата с резултатите, си ни жив, ни умрял. Родителите не знаят ние какво изживяваме и по време на подготовката, и на изпитите. На уроците децата идват тъжни, а си тръгват весели, или обратно. Родителят не изживява оная агония, през която минава детето им, и няма как да стане, защото изпитът не е “copy-paste”, там се правят изводи, връзки... Самата аз се страхувах да започна да работя с деца, които искат да кандидатстват в медицински университети, защото това е специфична работа. И съм страшно благодарна на моя колежка от Природо-математическата гимназия в Благоевград Илонка Каракичева, която е с повече опит и ме насочи на какво да акцентирам, като ми разкри доста неща “от кухнята”.

- Имали ли сте случаи дете, в чиито знания сте сигурни, да се провали на изпити? Всяка година ли изживявате катарзис по време на приемната кампания?

- Всяка година. Защото не всичко опира само до възможности на детето, а и до психиката. Имам деца, които като знания са перфектни, но психиката на изпита не издържа и изкарва двойка. Родителят в такъв момент обикновено го напада, че толкова години се е готвило, а нищо не е направило, и не си дава сметка, че детето няма как да контролира тази силна емоция и проблемът не е в липсата на знания.

Имах ученик, който беше по-мързеливичък, но с изключително умение да анализира и да използва знанията си и невероятната си памет. На I класиране той беше на 20 място и само 19 души от цялата страна имаха по-добри резултати.

Децата са различни и затова подходът на учителя към всяко трябва да е индивидуален, няма рецепта, която да е общовалидна. Много тънка е нишката, по която трябва да върви учителят, той хем трябва да е приятел на децата, хем да не позволява да преминат границата на фамилиарност, за да остане авторитет. Често се налага да помагаш за разрешаване на проблеми вкъщи. Като ти каже, че се е скарало с родителите, знаеш, че това ти пречи на работата, но няма как да му кажеш, че е сгрешило.

Нали разбирате, че на 17-18-годишен тийнейджър е много трудно да каже на майка си: “Извинявай!”. В тази възраст забрани и команди в никакъв случай не работят, защото детето може да тръгне по грешен път и родителят няма да разбере дори откъде са му дошли проблемите. Няма нищо срамно, ако родителят не може да се справи, да отиде при учителя и да каже, че има проблем.

- Имате ли ученици от първия випуск, които да продължават да Ви се обаждат?

- Имам. Децата са много благодарни, когато усетят загриженост. След 30 юни, когато изпратиш випуска си, ставаш инвалид, къса се част от теб. На следващия 15 септември те вече не са ученици, но много идват в училище, влизат в класната стая, която вече е чужда, плачат... И ти трябва да им вдъхнеш увереност, че един етап вече е минал, но идва нов, още по-интересен. Да им дадеш самочувствие, защото те се чувстват загубени, че ги няма ония 30 души приятели, няма ги учителите и хората, на които са разчитали и които ги познават и им вярват... Раните и белезите остават и у учителя, няма как, но той също започва плахо с новия си клас, за да повтори вече изминалия 4-5-годишен цикъл.

Сега се радвам на класа си - вече в 10 клас, защото те пък са много организирани и задружни.

- Защо избрахте да станете учител? Не лекар, не университетски преподавател, не учен в лаборатория?

- Аз имам и друга специалност - рехабилитатор. Но може би има нещо предопределено, семейството ми е учителско и аз самата изпитвам потребност да де занимавам с деца. Имала съм възможности да се развия и в друга посока, но не мога да живея с усещането, че правя всичко по силите си, но лечение няма, а пък без твоите грижи този човек е обречен. Усещането ми е за загубена кауза.

Докато в училище резултатът от усилията ти задължително е позитивен! Задължително! Това е магия и потребност, и знаеш, че не можеш да живееш по друг начин.