Няма как да свириш джаз, ако се събуждаш с мисълта колко дължиш на банката

Юлиян Механджийски едва ли има нужда от представяне за болшинството благоевградчани. Със сигурност почитателите на Биг-бенд Благоевград го познават като един от най-атрактивните музиканти в състава, няма ученик и учител в Националната хуманитарна гимназия или пък живеещите наоколо, който поне веднъж да не е сядал в заведението, което стопанисва, буквално в двора на училището - бар “Дървото”, още от 1993 г., а не са малко и онези, които опират до него при ремонт или покупка на компютър. Юли Механджийски е роден на 11 септември 1964 г. в Благоевград, учил е в някогашната “люпилня” на музиканти I основно училище, завършил Механотехникума и след казармата продължил в Консерваторията. Наскоро се върна от поредния круиз.

- Юли, не се ли разпиляваш в толкова много дейности, с които се занимаваш? Защо като повечето хора не избереш една професия, в която да съсредоточиш цялата си енергия?

- Моята професия е музикант. Обичам си тромпета и ако мога да избирам да се занимавам само с едно нещо, то ще е музиката. Но в България и малките деца знаят, че само с музика човек не може да се изхранва, да не говорим да издържа и семейство. Може би някои фолкзвезди са единствените, които в момента успяват да го правят, но те си плащат своята цена. Опитах да съм само музикант, като завърших Консерваторията, бях назначен в Русенската филхармония. Четири години работих там, много пътувахме в чужбина, но междувременно през 1990 г. сe ожених в Благоевград и година по-късно се появи и синът ни. Беше много труден период, семейството ми дойде за известно време в Русе, но едно заради честите турнета и по-важното заради мръсния въздух в Русе през ония години, ако си спомняте имаше стотици болни от астма и други дихателни проблеми, по-добре беше за тях да се приберат в Благоевград. Трябваше да избирам - да запазя семейството или работата си, и избрах семейството, защото за мен няма по-важно нещо от него. Прибрах се и потърсих работа в тогавашния духов оркестър. Аз съм от единиците, приети в този оркестър с изпит, беше ми много смешно, защото до предния ден бях водещ тромпетист в Русенската филхармония, а щяха да ме изпитват чичковци, които дори не знаеха как се използват всички тромпети, които имах. Та покрай духовия оркестър, където заплатата не беше никак голяма, се наложи да се захвана паралелно и с още няколко други дейности освен музиката да издържам семейството си и така отворих “Дървото”. Впоследствие започнах да се интересувам и от компютри.

- Ти си сред малкото музиканти в Биг-бенд Благоевград, които свирят в сборни формации по круизи, и наскоро се върна от поредния. Къде беше, защо го правиш и не се ли притесняваш да не се изложиш, все пак няма човек, който да знае целия репертоар, който се свири по корабите?

- Бях на круиз Стокхолм-Хелзинки-Рига. Ходя за по 45 дни и това ми е шестото поред пътуване. За мен беше мечта да свиря на круиз, да не говоря, че точно по тази линия свирят едни от най- известните музиканти в Европа. За първи път отидох преди 2 години и половина, а причината е ясна: парите. Тук работя на три места, а не мога да осигуря нормален живот на семейството си. Имах заеми, синът стана тийнейджър, дъщерята се бе родила, знаех, че съпругата ми е против подобни гастроли, но когато един ден го обсъдихме, оказа се, че и двамата сме на едно мнение. Първата ми оферта бе за Китай за 6 месеца, но впоследствие се разбра, че престоят ще е доста по-дълъг, и отказах. Когато получих предложение за Стокхолм-Хелзинки, въобще не се замислих. Това са 16-18-етажни кораби, 5-звездни хотели с от 3000 до 5000 пасажери плюс 1000 души персонал, нямаш усещането, че си на кораб, освен ако не погледнеш през палубата. Беше голяма тръпка първия път. При първото слизане на сушата след 2 седмици на кораба колегите ми от оркестъра ме скъсаха от шеги, защото земята потъваше под краката ми и докато се опитвах да я достигна, вероятно походката ми е била доста забавна. А що се отнася до репертоара, когато слушаш много музика, не ти е трудно. Вярно е и това, че Биг-бенд Благоевград, за чието създаване преди години огромна заслуга има диригентът Борис Янев, е с изключително богат и разнообразен репертоар. В екипа имахме много противоречия в началото за това каква трябва да е визията на този бенд, каква музика да свирим, а единици бяхме хората, които до онзи момент бяхме слушали суинг и джаз изобщо. Затова в първите години беше много трудно оркестърът да намери стила си, но вече много хора, не само в България, ни познават, тъй като качвам наши записи в интернет.

- Какво най-много ти харесва на тези круизи?

- Истината ли? Заплащането най ми харесва. Успях да си върна заемите, много по-спокоен съм, защото не се събуждам с мисълта колко пари дължа на банката, дали ще ги изкарам, за да ги върна. Това спокойствие се отразява цялостно на поведението ти, няма как да свириш джаз, тази свободна музика, ако не си освободен от потискащи мисли. И затова ги разбирам повечето колеги, които не могат да се отпуснат на сцената. Но пък я има и другата страна на “медала”: всички сме на еднакви заплати, подписали сме се на договорите си, значи сме приели тези условия и трябва да ги изпълняваме.

- Колко ти плащат на круиз? За 45 дни с колко пари се връщаш?

- Не ми се говори, сравнение не може да се прави. Но аз не бих могъл да се реализирам като джазов музикант, ако не е Биг-бенд Благоевград и ако я нямаше подкрепата на община Благоевград.

- И все пак на кораба за един ден каква ти е надницата? Средно колко печелиш - 50 евро, 100 евро, 500 евро, 1000? И по колко часа свириш?

- Различно е, зависи от много неща, но средно от 50 до 100 евро. Свириш от 3 до 5 сета по 45 минути, но и правиш шоу, скачаш, веселиш се... Забавно е.

- Твоя ли е идеята тромпетистите в Биг-бенд Благоевград да стоите прави по време на изпълненията?

- Да, моя е. Навсякъде по света тромпетистите са прави, докато свирят, защото това е инструментът, който трябва да блесне и да надсвири останалите. Освен това музикантите в един биг-бенд трябва да са шоумени, трябва да са подвижни на сцената, да танцуват, защото такава е музиката, която изпълняваме. За съжаление болшинството от колегите ми в бенда не искат да го приемат и поне да се опитат да сe размърдат на сцената, а не да седят като на погребение. Има великолепни музиканти, на които точно сценичното поведение им пречи широката публика да ги оцени на 100%, такъв е например Валери Димчев, той е сред светилата като музикант, но темпераментът и характерът му не позволяват да се кълчи на сцената. При нас трябва да имаш визия, независимо от годините, за да си интересен на хората и те да искат да те гледат.

- Какво ти липсва най-много по време на отсъствията от дома? За всички, които те познават, не е тайна огромната ти привързаност към дъщеричката, която от мъничка е “залепена” за теб и дори на репетициите на бенда седи на калъфа на тромпета ти.

- Добре че е интернетът, всяка сутрин ме събужда в каютата. С кума ми д-р Тумбев се шегуваме, но това е единствената жена, която като ми звънне по телефона, на мига се прибирам вкъщи.

- Синът ти не ревнува ли от сестричката?

- О, не, той е на 19 години, а Александрина е и неговата слабост, не само моята.

- Той каква музика слуша?

- За съжаление дори джазмен, какъвто съм аз, не може да наложи и на децата си музиката, която да слушат. Синът ми слуша чалга, той е I курс студент в ЮЗУ, завърши Математическата гимназия тази година, като малък учи 3 години пиано, но и той, и приятелите му харесват попфолка. Засега успявам да опазя 5-годишната си дъщеричка, но сам няма да мога да се справя, тъй като не мога да я изолирам от света. Мисля, че цялото общество сме длъжници на младите хора по отношение на възпитанието на добър музикален вкус и култура. Не казвам, че има лоша музика, далеч съм от мисълта, че чалгата е нещо пошло, напротив. Аз също съм свирил чалга, израснал съм и до днес живея в квартала, граничещ с ромската махала и типичната циганска чалга, оная, която свиреше Ибряма, звучеше непрекъснато около нас. Като ученик професорът ми, при когото ходех на уроци, казваше на баща ми, че ако свирех класика толкова добре, колкото и чалга, съм щял да съм най-добър в страната. Но затова вкусът се възпитава и човек се развива. Не може да слушаш всяка вечер Цеца Величкович и на другия ден да искаш да свириш отлично суинг например. Всичко почва със слушане, с много слушане. И това го повтарям непрекъснато на колегите ми в бенда.

- А теб кой те запали по музиката?

- Учителят ми, моят и на още много отлични тромпетисти в Благоевград, е един, небезизвестният Георги Любенов. Школата на Любенов, който подбираше момчета за градския духов оркестър предимно от I ОУ, където бе учител, даде не само на града, но и на цяла България и на света великолепни музиканти и за да не съм голословен, ще цитирам името на едно от най-големите имена в джаза в момента - тромпетиста Венци Благоев. Та аз попаднах при Любенов доста късно, бях вече 5-6 клас, в класа ни бяхме 15 момчета и до един свирехме в духовия оркестър. Първият инструмент, който ми даде, беше алта. Не ми харесваше този огромен инструмент, но нямаше как. Една вечер у дома на гости дойде един приятел на баща ми - Любо Траянов, баща на Вили Траянов, един от най-известните български цигулари. Станало дума, че и на двамата синовете им свирим, и татко ме накара да изсвиря нещо. И аз почнах “Цар Симеон”: еста, еста, еста-та и 5 минути едно и също. Баща ми отвори терасата и изхвърли алтата. На другия ден отнесох свития инструмент на Жоро Любенов и му казах, че татко ми не дава да свиря на алта. И тогава той извади един чисто нов тромпет, единственият нов, и ми го даде. Не можех да повярвам, че точно на мен, който въобще не можех да свиря на тромпет, учителят ми е дал чисто нов! Цяла нощ не мигнах, скрит под юргана, сложих една чаша отпред, за да не се чува, и от мерак цяла нощ свирих. Любенов ни заразяваше с магията на музиката, а благодарение на него в Школата по изкуствата в Благоевград идваше от София проф. Карпаров, при когото тромпетистите продължавахме да се занимаваме допълнително, защото бяхме достатъчно напреднали в градския духов оркестър.

- Свириш ли и на друг инструмент, освен тромпета?

- Да, в ГУСВ се научих да свиря и на кавал.

- А защо не отиде в музикалното училище в София?

- От нас, тромпетистите, никой не отиде в средното музикално училище в София, а бяхме доста, освен Венци Благоев, аз, Борис Янев, с когото сме съученици, Китан Стойчев, имаше и други много добри, но предпочетоха да се развиват в друга посока, не като музиканти. Предполагам, че причината е, че това, на което ни учеха Жоро Любенов и проф. Карпаров, нямаше как да го научим в музикалното училище. Тогава реших, че най-добрият вариант, за да се развивам като музикант, е да запиша “по-леко” училище, т.е. да не ни дават много зор за уроците, за да имам време за тромпета. И така се озовах в Механото. Винаги ще съм благодарен на тогавашния си учител Тома Манасиев, който след години стана и директор на училището. Когато трябваше да имам урок при проф. Карпаров, той ме чакаше след часовете буквално със запален двигател на жигулито си и ме караше до школата, защото преподавателят си тръгваше в 14.00 часа, а ако трябваше да ходя пеша, със сигурност винаги щях да изпускам часа си. Освободиха ме от часовете по практика, също и от държавния изпит накрая и докато съучениците ми бяха в час, аз свирех в една стаичка там. Учителите ми по всякакъв начин ми помагаха да развия таланта си. Сега наблюдавам как се обучават учениците от музикалните паралелки в НХГ и честно казано ми се струва, че доста се набляга на математика, химия, физика... а те в крайна сметка са дошли да учат музика.

- Не смяташ ли, че дори гениалният музикант, художник или човек, занимаващ се с което и да е изкуство, все пак трябва да е грамотен и да има елементарни познания за света около себе си? Искаш да кажеш, че ако музикантът достатъчно добре си мърда пръстите, няма нужда да развива интелекта си, така ли?

- Не говоря за елементарна грамотност, естествено че е задължителна, но не смятам, че е добре да се набляга на трупането на ненужни знания за сметка на развиване на таланта, в която и област да е той. Аз бях най-слабият ученик по математика, но и сега наум смятам много по-добре от някои, завършили Математическата. Ще дам пример със себе си: никога не съм учил компютри нито в училище, нито по-късно, но мога да твърдя, че нивото ми на умения и знания в тази област е еднакво с това на най-добрите специалисти в града.

- Това, че в училище или на специални курсове не си го учил, не означава, че не си се самообразовал в тази посока, нали?

- Мисля, че това е същото като с музиката: трябва да го усетиш. Вярно е, че сега не само учениците, но и всички ние имаме едно голямо предимство: Негово величество интернет. Преди години съм ходил да записвам колеги как свирят и така съм се учил. Признавам, че не четех добре нотите и до ден-днешен разчитам най-много на слуха и на паметта си. Сега всичко можеш да намериш само с едно натискане на клавиша и това е голямо предимство, спестява много време и усилия.

- Завършил си Консерваторията, не те ли блазни мисълта да станеш преподавател?

- Преподавателската работа не е за всеки, аз не ставам за това. Ние, музикантите, обичаме да се шегуваме, че когато не можеш да свириш, ставаш учител.

- Какво ти взе тромпетът?

- Само ми дава. Много пъти и аз съм си задавал същия въпрос и отговорът винаги е един и същи. Не ми е отнел нито приятели, нито семейството, нито други хобита. Аз съм човек с разностранни интереси, а зодията ми е такава, Дева, че ме кара да съм перфекционист и всичко, с каквото се захвана, искам да го правя идеално.

- А другото ти хоби - фотографията, на кого дължиш “искрата”?

- По фотографията ме запали един мой приятел- Венци Гълъбов, пиехме кафе и той извади един апарат. Поисках да снимам дъщеря си, която беше на 1,5-2 годинки и в точно този момент “ремонтираше” един джип. Снимката, която й направих, е най-добрата, която има досега. Тогава разбрах, че фотографията е същата магия като музиката, не можеш да повториш мига, който веднъж си успял да хванеш, както не можеш да повториш веднъж изсвирено соло. И фотографията е скъпо хоби, както и музиката. Преди време ми се наложи да продам един чудесен обектив, който си бях купил, и да го заменя с тромпет, който струваше 2000 евро. Само мундщукът на такъв инструмент струва 300 евро.

- Би ли рискувал да станеш “свободен” музикант, т.е. на свободна практика?

- За да си свободен музикант, трябва да си отдаден на музиката и да забравиш за всичко останало - семейство, приятели, хоби. Аз не съм такъв човек, темпераментът ми е друг, обичам да върша по много неща наведнъж, сменям дейностите си и това ме кара да се чувствам добре. Не мога да огранича себе си само в една дейност, макар и тя да е любимата ми.

- Кое не би заменил заради музиката?

- Семейството. За мен то е над всичко. А в семейството най-важните неща са доверието и обичта.