Няма как да помогнеш на пациента, ако не “влезеш” в душата му

Специалистът по акушерство и гинекология д-р Емилия Крилчева е семеен лекар в община Симитли. Родена е в Дупница. През 1988 година завършва Медицинска академия - София. Омъжва се за ливанец, който е голямата й студентска любов, от която се ражда синът им Жарир. Двамата млади лекари решават да напуснат столицата и избират да работят на място, далече от суетата на големия град, а именно град Симитли, където д-р Крилчева остава да работи и до днес.

За сина си Жарко, както го нарича тя, д-р Крилчева казва, че е най-голямото й богатство, с него общуват като приятели. От четири години той учи “Психиатрия” и работи в тази сфера в английския град Ливърпул.

Съпругът й, специалист по детски болести, не издържал и се завърнал в родината си.

За ежедневните проблеми и кое дава сили на един лекар да остане в малкото населено място и да продължи смело напред сам разговаряме с д-р Крилчева.

- Д-р Крилчева, как така решихте да останете в Симитли, когато сте имали възможност да изберете Благоевград, Дупница, София?

- Ами това е съдба, тук преминаха младините ми и преживях толкова хубави моменти. Никога не съм се замисляла да заживея на друго място. Сега дните ми преминават в консултиране на болни, социално слаби хора, но уважението и гласуваното доверие ми вдъхват кураж. Помагам и това ми дава сили. Когато направиш повече хора щастливи, тогава и ти си доволен и щастлив. Сутрин ставам и задължително правя 7 обиколки на стадиона, тичам близо 3 км. Въпреки натоварения ми график тръгвам с усмивка на работа, защото работя това, което ми е по сърце, да бъда лекар е осъществената ми детска мечта.

- Как така решихте да станете лекар?

- Ами то е тъжна история, която бе обрат в живота на фамилията ни. Мой много близък човек - лелинчо ми, почина във вътрешно отделение на дупнишката болница. Лекуваха го 20 дни без поставена диагноза. Семейството преживя много тежко загубата му. Майка ми разказа, че аз съм реагирала тогава не като малко дете, а като възрастен човек. Била съм около 10-годишна, но загубата на този близък до сърцето ми човек ме подтикна да уча за лекар. И така аз през 1982 година записах медицина, като се зарекох, че ще помагам на хората.

- А как се озовахте в Симитли?

- Във времето, когато завърших висша медицина, през 1988 година, съпругът ми който е ливанец /с него в момента сме разделени/ работеше в “Дървеница”, в клиника по онкологични заболявания, където работата е изключително тежка. Всеки ден умираха хора, а той много трудно приемаше смъртта. И така решихме, че трябва да изберем друго място за професионална реализация. И на двамата София не ни харесваше като място за живеене.

Сестра ми Жанет Цветкова, която живее в Благоевград и е фелдшер по професия, има решаваща роля да пристигнем тук. Каза ни, че в Симитли се търси семейство педиатри и ние се озовахме тук с дете на 1 годинка.

Отглеждането на сина ни бе трудно, когато бе на 45 дни, го дадохме в Института по педиатрия в отделение за физиологично здрави деца в София, за да може да не прекъсна обучението си. И знаете ли на какъв режим бях? Всяка сутрин в 05,30 часа ходих да го накърмя и изкъпя, след това отивах на лекцици и отново при дедето в 09,30 часа, и така през 4 часа целия ден. Просто се даваше възможност да се обгрижват деца на такива родители, които нямаха възможност да ги гледат, и така в продължение на месеци. Сега вече няма такова място.

Пристигнахме в Симитли и започнахме работа в тогавашната поликлиника, работехме в един и същи кабинет по детски болести, единият работеше до обяд, другият втора смяна. Дадоха ни и общинско жилище, и така в Симитли - та до днес. Тук, в малкото населено място, работата на лекаря се гледа под лупа, нямаш право да грешиш. На мегдана се казва всичко, няма нищо скрито. Отстрани може би изглежда, че тук е по-лесно, но не е така.

Понеже така е редно, аз дадох възможност на съпруга си първо той да запише специализация, а аз след него. Тогава, за да се зачислиш за специализация, се изискваше и натрупан професионален опит като лекар, колкото по-ниска е категорията на лечебното заведение, където практикуваш, толкова по-голям стаж трябва да имаш, но поне 5 години. Не пожелах да се разделя с населението, след като завърших тежката оперативна специалност акушерство и гинекология през 1997 година и останах. Сега имам 1300 пациенти, сред тях има и от Благоевград, стоматоложката д-р Анелия Танчева е в моята пациентска листа, имам пациенти от Симитли, Крупник, Черниче, Полето, Градево.

- Кои са най-често срещаните заболявания тук?

- Най-далече в момента от погледа на лекаря е причината за заболяването, всички сме в канал на болест, лекуваме се по схема, модел, който не е приложим към всеки пациент. Защото всеки индивид е с различно заложен генетичен код, не можем да поставим всички под един общ знаменател и да ги лекуваме. А сега от лекарския кабинет пациентът отива в аптеката, купува си изписаните лекарства и приключва с това лечението. Най-същественото се губи, това е проблем на здравеопазването - профилактиката, как хората да не боледуват. Това е големият въпрос, да разберем как да се предпазваме от болестите.

Не може да се постави в рамка лечението, диагностиката е важна. Когато влезе един пациент в кабинета, ти трябва да си много добър психолог, за да разбереш защо му се е случило това. Къде се корени причината за заболяването?

Проблем е начинът, по който живеем, сега масово срещан е алкохолизмът. В Англия, където живее синът ми, законите са строги, там наистина може да влезеш в затвора, ако продадеш алкохол на малолетен.

Нашето общество в момента е тотално деморализирано. В момента с най-тежки здравословни проблеми са хората, които са емоционално сринати. Имам пациенти, които са много чувствителни и трудно се адаптират към промените. Демократичният преход се отрази на обществото ни, няма ясни правила на поведение. Задавате ли си въпроса какво се случва в семействата?

За мен лично лекарствата са онази част от лечението, когато вече нищо друго не помага, първо трябва да “влезеш” в душата му и да разбереш кое е нещото, което е отключило заболяването. И сега ще ти приведа пример отпреди няколко дни. Преди 2 години на строителен обект в София умира от инфаркт млад мъж - 40-годишен, от Симитли, неговите деца останаха сираци. Никой от фирмата не дойде да попита как ще живеят децата му, те бяха на 17 и 20 години.

Семейството не потърси и не получи обезщетение. Те са скромни хора и не защитиха интереса си, а бащата бе работил години наред без трудов договор. Дядото, който е около 62-годишен, след загубата на сина си получи сърдечна недостатъчност и онзи ден издъхна в болницата, а съпругата му след неговото погребение направи инсулт и сега е настанена за интензивно лечение в Благоевград. Ето така рухва животът на цяла фамилия... Трудно ми е да говоря... и колко още примери има.

Каквито и лекарства да дадеш, не можеш да излекуваш душевната болка на тези хора. Болно е обществото ни, оттам идват нашите болести. Знаете ли как е при малките деца? При тях липсва родителски контрол, майката и бащата са на работа през целия ден. Прибират се уморени, притиснати от липса на пари и перспектива за развитие. И говорим за лошо хранене, ами как да е добро и рационално, когато това, което се предлага в търговската мрежа, е такова?!

Едва ли е израз на благополучие да си купиш нещо от магазина. Ние нямаме култура на хранене, но смело мога да кажа, че хората тук, в нашия регион, разчитат на градинката и се хранят здравословно. Все още си произвеждат зеленчуци и плодове, отглеждат животни и се хранят с домашно мляко и млечни продукти. Въпреки че почвата има нитрати от наторяването, този е много по-добрият вариант.

- Д-р Крилчева, след толкова години прие ли Ви местното население, или си останахте “чужда”?

- Изключително трудно се гради име на човек и лекар, защото ти си наистина чуждият. Но независимо от всичко ми хареса този район и аз го обикнах както родното си място - Дупница, където са родителите ми. Все още не мога да преживея загубата на баща ми, който почина наскоро. Връзката ми с него бе много силна, вдъхваше ми много кураж и сили.

Когато по време на здравната реформа трябваше да набирам пациенти, не избрах да отида в Дупница, въпреки че там щеше да ми е много по-лесно, защото сме голяма фамилия, имаме много близки и познати. Не го направих, реших, че трябва да се преборя сама и да докажа себе си. Каквото и да се случи, да не търся вината в друг.

И тук искам да разкажа една предистория, която ме закали. До 1999 година в Симитли имаше родилно отделение към тогавашната поликлиника, макар и с примитивно оборудване, но тук, в него, се раждаха по 40 деца годишно.

Но на мен като лекар с придобита специалност по акушерство и гинекология не ми дадоха възможност да започна работа там. По време на демокрацията се въртяха различни шефове на поликлиниката. И знаете ли, в деня, в който очаквах да ме назначат на работа, защото блестящо се справих на изпита и бях обнадеждена от думите на един от членовете на изпитната комисия, ексминистъра на здравеопазването д-р Никола Василев, който ми каза, че ако така добре си служа с ръцете, както с ума, от мен ще стане добър гинеколог, бях срината от необоснования отказ.

Колегата, който ръководеше родилното отделение в Симитили и бе с дългогодишен опит, няма да цитирам името му от чувство за колегиалност, се опита да ме смачка с думи, защото се страхуваше от мен като млад кадър. Това ме амбицира да докажа, че съм знаещ и можещ лекар, на когото професията му е в сърцето.

И сега мога да кажа, че когато съм затруднена при консултирането и диагностиката на един пациент, търся второ мнение от колега, не се срамувам да насоча пациента при колега. Работя изключително добре със специалистите по кардиология д-р Валери Литов и д-р Ваня Цветкова, ортопед-травматолога д-р Красимир Спасов, ендрокринолога д-р Весела Иванова и други, рискувам да пропусна и обидя някой.

- Кое Ви дава сили да вървите напред?

- Търся опора винаги в себе си! Първо, никога не вредя на останалите. Това ми е помогнало да не залитна встрани и да остана човек. Заради това мога да вървя по улицата с вдигната глава и с усмивка да поздравявам. Не казвам, че животът ми е низ от хармонични събития, имала съм трудни и тежки моменти, но е важно да намериш сили и да продължиш смело напред. Всяко падане ме калява и дава сили да стана. Нали знаете какво гласи китайската поговорка: “Осем пъти падни, девет пъти стани!”

- Имате ли хоби и какво е то?

- От 2004 година се занимавам с алтернативната медицина, основно е лечението с водорасли. Насочих се към това занимание, след като установих, че назначаването на лечение с антибиотици, което правя само в краен случай, не ми носеше очакваните резултати и аз потърсих нещо друго. Открих, че лечението със супер храни /хранителни добавки/ е ново начало, помага организмът да се изчисти от натрупаните токсини.

И накрая пак ще потворя, че най-важното в едно лечение е да се открие причината. Силата на мисълта е естествена и може да се развива, използвайте я, за да бъдете здрави. Най-добрият лек за тялото е здравият и силен дух.