Не трябва да губим енергията на земята, по която стъпваме

Елка Илиева Иванова е родена на 4 април 1952 г. в с. Мусомища, Благоевградска област. Завършва специалността "Иикономика на промишлеността" в Икономическия техникум "Иван Илиев", а няколко години по-късно се дипломира като медицинска сестра (детски профил) в Полувисшия медицински институт - Благоевград. По първата си специалност работи в Спестовна каса - Кресна, а по втората - 9 години в детска ясла в Кресна и 15 години в Детско поликлинично отделение в Благоевград. Завършва задочно висше образование (Икономика на здравеопазването) в ЮЗУ "Н. Рилски". От 2006 г. е директор на Дневна детска ясла №9 "Лебедче" в Благоевград.

Пише поезия от младежките си години, но едва през 2005 г. издава първата си стихосбирка "Вълшебен сън е любовта". Следват детските: "Лебедче красиво" (2006), "Коледна нощ" (2007), "Мартенски вълнения" (2011). Концертът-спектакъл "О, древна, майко моя, ти песен сладкопойна" в зала "Яворов" (декември 2011) съчетава няколкото й дарби: музика, текст и изпълнение на песни, посветени на голямата й любов - България; сценарий, хореография и мултимедия. Сама финансира всичко, което е издала досега.

- Ели, концертът ти в зала "Яворов" изненада дори тези, които знаеха, че пишеш поезия.

- Нямам навика да споделям, докато не видя, че нещо е напълно готово. Затова дори децата ми и мъжът ми до последно не знаеха, че готвя концерт. Научиха една седмица по-рано, когато от общината потвърдиха, че ми отстъпват зала "Яворов" за 16 декември. Колкото до пеенето, поне близките ми не са изненадани, защото знаят, че пея от дете. В Мусомища получих първа награда за изпълнение на сръбска песен. Бях солистка в самодейния състав към ДНА, с ръководител Ал. Миразчийски. В Народния театър "Иван Вазов" спечелихме втора награда с песента "А бре, Кольо, мамин Кольо".

- Колко време ти отне подготовката на концерта?

- Текстовете на много от песните за концерта написах през 2004 г. Бях в Италия и на връщане пътувах в почти гурбетчийски автобус - всеки разказваше своята съдба и те станаха сюжети за мои песни. Когато по-късно чу "Напускам те, Българийо, със сълзи на очи", Диди от Димитровград ми каза: "Все едно за мене си я писала". Песента "Сал изстрадана пара" разказва историята на друг пътник от онзи автобус: поспечелил пари, той се прибира в България, но майка му и баща му вече са умрели. И какво намира - от празната къща го гледат престилката на майка му и една паяжина. Така че не всичко на този свят е пари. Човек знае и много, и малко.

С този концерт аз не претендирам за граници, но претендирам за българското чувство, което не трябва да забравяме. Боли ме, когато българи напускат България. Разбирам да напусне някой, който няма работа - не мога да го виня; обаче имаш работа, и напускаш за повече пари - извинявай, ти губиш енергията от земята, на която стъпваш; това, което те е създало, което те е откърмило, отгледало и от което можеш да черпиш за векове напред. За мене българинът е уникално нещо. Направих този концерт, защото страшно много ме боли за България. И ако на 100 години мога да ходя и ми кажат: "Иди, трябва лекуваш на фронта!", в името на България ще отида.

- Песента ти за Сандре войвода възкресява историята на позабравен участник в Илинденското въстание. Как ти дойде идеята за нея?

- Негов съратник, полковник Христов от София, ми каза веднъж: "Напиши нещо за дядо Сандре!" Отговорих: "Трябва да знам какъв е бил, да прочета нещо за него, което да ме развълнува и да мога да го претворя". Александър Климов, наречен Сандре войвода, е роден в с. Гложени, близо до Струга. Той е бил войвода в Илинденското въстание, а след потушаването му - заточеник в Диарбекир. Когато се завръща в родното си село, пак започва да буди българския дух, но е прокуден от сръбските власти. Идва в България и става учител. Учителствал е и в Горна Брезница, там почиват неговите кости, и когато мъжът ми беше кмет, му открихме паметна плоча (2002). На тържественото откриване дойдоха единственият му жив син от Плевен и внуците му: Добромир от Варна и Александър, който живее в Благоевград със семейството си и поддържа родната къща на село.

Той заслужава това. Ще дам пример: Идват да му крадат гроздето. Жена му вика: "Бързо, Санде, крадат гроздето!" А той: "Момчиня, чекайте малко, почекайте. Дай, мари Злато, фенерот, да не се убият момчинята. Откинейте си малко, па не бързайте толко." Те крадат и бързат, а той: "Чакайте, да ви светим с фенера, за да не паднете". Направи сметка какъв човек! Друг път са му крали тикви, а той: "Оставете, оставете жената да не припадне за тиква. Тиква й се е прияло - ще открадне." Невероятен човек. И много други неща съм чувала за него.

А как се роди песента ми за него? И текстът, и музиката ми дойдоха през нощта. Текстът започва биографично - за родното му село Гложани. Представих си как идват на гроба му и се покланят пред костите му, както и какво е завещал на българския род: мир, любов и вечна доброта.

- На още един жител на Горна Брезница си посветила песен.

- Да. Първата песен от концерта - "Българийо, родино моя", е посветена на Давидко Цеков от Горна Брезница. Той и двама младежи от селото избягват от България 1952 г. Ето той е преуспял в Америка - нищо не му е липсвало. Но казваше: "Само чакам да се пенсионира жена ми и ще дойда да си живея в България." С такава носталгия идваше, сядаше в нашия парк и ми казваше: "Елка, много обичам България!" Направи си невероятна къща в Брезница. Изгради барбекю, чешма и беседка за селото на неговата улица. Ей това е за мен българин - знае какво значи родна земя, напуснал я е отдавна и милее за нея.

Върна се по времето на кметския мандат на мъжа ми и като го видя как работи, отпусна пари за минералната баня. Благодарение на неговата помощ моят мъж стартира строежа на банята, която лекува много болести. За нея написах песента "Милена болна легнала".

Давидко знаеше, че пиша, и ме викаше да ми прочете той какво е написал. Щом написах песента, му я изтананиках, точно си дойде мелодията. Но, милият, не можа да я види записана. Почина. Бях написала: "В Българско искам да умра, че само тук Бог ще ме познае", защото той казваше: "Моята мечта е да умра в Брезница." Обаче се разболява тук, вдигат го за Америка и там умира. Последното му желание било да бъде кремиран и половината прах да бъде разпръсната по пътеката, която води от Брезница към границата на запад, по която е напуснал България, а другата половина - около родната му къща. Жена му спази поръката.

- Как се ражда песента при теб - първо е текстът и след него мелодията, или едновременно?

- Най-често едновременно. Както си седя, и изведнъж ми дойде песен. Случва се много пъти и посред нощ. Така се роди втората ми песен за моето родно село Мусомища. Една вечер си представях как на 6 декември - празника на селото, децата пеят моята песен за Мусомища и изведнъж започна да тече друг текст в съзнанието ми заедно с музиката. Беше фантастично - в 2 часа през нощта! Станах, отидох в другата стая, заключих се и започнах да тананикам на диктофона. Имам акордеон, но къде ти ще го разпъвам през нощта, пък и няма време - ако не я запиша веднага, до утре музиката ще избяга.

Всички текстове за България и музиката към тях са мои, а аранжиментът е на Николай Кръстилов от Гоце Делчев, когото проф. Огненска оценява като голям професионалист и талант. Цяла година записвах песните в неговото студио в Гоце Делчев, там записват и Чакърдъкова, Иван Дяков и мн. др. А песните "Лястовице бяла", която беше поздрав за здравните работници на концерта, "Коледа звъни" и всичките ми детски песни са по аранжимент на Христо Георгиев.

- Животът ти преминава в Мусомища, Кресна, Горна Брезница и Благоевград. Къде твориш най-добре?

- Писала съм навсякъде, но село Мусомища за мен е много специално. За последните пет стихотворения нямах музика. Взех си отпуска и отидох в Мусомища. Вечерта дойдоха всичките пет мелодии една след друга, просто музиката течеше. Там, точно там. Моите деца ме питат: "Майко, толкова ли ти е хубаво в Мусомища?" Да, деца, вие не разбирате, че хубаво и мило са две различни неща. Може да ми е хубаво с вас, но там ми е мило.

Първият стих на песента ми за Мусомища е: "Щом отворя катинара" - така започва там един мой ден: отивам пред портата, отварям катинара и започва да тече визията - как съм се родила, как съм играла, всичките ми спомени - майка ми на двора, татко ми, магарето, от което паднах веднъж.…В Мусомища се събуждат всички живи спомени и там получавам такъв заряд, толкова много положителна енергия, че мога да черпя информация - сюжети за бъдещи песни. Последният стих е: "Пейте, синове и дъщери, за родната земя."

Всеки трябва да обича своето родно място. Като са ме питали откъде си, само ако съм много далеч, мога да кажа - от Гоце Делчев, защото просто никой няма да знае Мусомища. То е голямо село, на 3 минути път с кола от Гоце Делчев. Навремето имаше към 4 хиляди жители. Помня още моята детска градина, къде съм спала, първата ми учителка, другарката Бойчева - дали е жива, не знам, много години са минали. До осми клас съм учила там, паралелката ми беше 45 деца.

Трябва много да милеем за родното си село. Никой не бива да се срамува от родното си място. Защо да се срамуваш? На село съм израсла. От трети клас съм била редовна берачка на тютюн на нивата; в нашия край става най-хубавият тютюн - по два метра висок; ставахме в един и десет през нощта, с газени лампички. Израснала съм в непрекъснат труд.

Най-големият подарък на концерта за мен бяха хората от Мусомища - децата от моето основно училище "Христо Ботев". Автобусът бе организиран от кметството, прекрасната кошница с цветя беше от децата от моето училище, за което пазя такива спомени. Толкова ме развълнуваха тези деца и ще подготвя концерта с тях. Благодаря на директора Тодор Либяховски, на директорката на детската градина и на кмета Иван Ламбрев. Той е мой съученик, учили сме заедно осем години - невероятно момче, с много хъс за работа и в същото време много кротък, може да поведе хората.

- Посветила си две песни на родното ти село. Изпълнявала ли си ги там?

- Да, на празника на Мусомища м.г. изпях втората песен. Не бях казала на никого, че ще присъствам. От автобуса отидох направо в читалището. Преди да изляза да пея на сцената, си сложих едно захарче в устата - нищо не бях яла. Обаче какво стана: хората ме наядоха и напиха! Исках да ги поздравя за Коледа, защото няма да бъда там тогава. Салонът беше препълнен, дето викат - игла няма къде да падне. Чух някои да казват: "Ние не знаехме, че ще дойде, и не сме взели цветя." Те не знаят, че за мен най-големите цветя бяха техните ръце горе, които бяха полюшвани като от вятър от техните вълнения. Невероятно беше.

Аз плача за това невероятно село! След като изпях песента, влязох в салона и един човек с патерици искаше да ми отстъпи място. Викам му: "Моля ви се, няма да седна". "А мога ли да ви целуна ръката?" Как ще ми целунете ръката?! "Госпожо, аз съм музикант и това, което сте направили, аз мога да го оценя." А щом излязохме навън, ме наобиколиха: "Ели, какъв хубав празник ни направи! Молим Господ да мироса майка ти и татко ти на оня свят, че са те създали." Какво по-хубаво от това! Казвам им: "Нямам майка, нямам баща, нямам брат и сестра - всички са починали. Имам само децата си и мъжа си, да са живи и здрави. Обаче вие сте моите братя и моите сестри!"

Имам къща в Мусомища, която много обичам, с алеи, с всичко. И ако българи от чужбина милеят за своя роден език и се докаже, че са такива, аз ще им отстъпя втория етаж да живеят - няма да им търся наем, ще си плащат само водата и тока. Ще им дам да обработват и ниви - имам над 10 дка. Ако искат да бъдат българи. Ще запазя първия етаж, защото ще ходя, там са гробовете на майка ми, баща ми и брат ми. Казвам го: от сърце и душа за българщината ще си дам всичко!

- В Горна Брезница - родното село на съпруга ти, също си създала доста неща.

- Мъжът ми беше избран за кмет и от 2000 до 2004 г. живяхме постоянно там. Тогава пишех сценариите на всички тържества, идваха да снимат от Канал "Пирин" и ги излъчваха. Десет филма имаме за Брезница.

Нямаш представа какви тържества бяха, хората с какъв ентусиазъм ги посрещаха и участваха. Бабите се радваха и изваждаха шарените черги; младежите с бардучета, с китките - както са го правели по старото време. Това е един спомен и сега като пуснем да ги гледаме, виждаме колко народът е намалял. Имаше едно дете - Станимир, което наскоро след снимането на филма почина. Родителите му, като гледаха по-късно пак филма, казаха: "Добре че сте го заснели, да си го видим." От хората може много нещо да извадиш, просто човек трябва да ги поведе. Но преди всичко трябва да го носиш в себе си. Ние се самораздавахме с мъжа ми, самодейната работа ме влечеше.

Тогава написах песните за Тодоровден ("Ой, свети Тодоре"), някои от които сега излязоха в книгата ми "Мартенски вълнения", а други - в "Коледна нощ". Много си харесвам песента за древния явор - вековното дърво, което пази толкова много спомени и тайни. Накрая то казва: "Любов и вяра водят към победен край". Защото не може с омразата и враговете да вървиш напред.

- Почти през целия ти трудов път работиш с деца, на тях също си посветила много творби. Как успяваш да се превъплътиш в дете?

- В яслите госпожите просто забравят възрастта си - можеш да легнеш на килима и да се валяш като мечо; на друго място това не можеш да си го позволиш, обаче в детските очи това е интересно. Дори на сто години да стана, аз ще си остана едно дете, облечено в кожата на възрастен човек. Мен винаги ме вълнува играчката, детската усмивка. И когато си отида в заслужен отпуск, ще ми липсва тяхната усмивка, тяхното зареждане, възможността да се вживявам и да творя за тях.

Стихосбирката "Лебедче красиво" е първата ми детска книга. Посветих я специално на нашата ясла № 9. Оказа се много любима книга, търсят ми я, но нямам вече екземпляри. На децата са посветени и "Коледна нощ" и "Мартенски вълнения".

В една телевизия ме питаха: "Защо всички твои герои в "Лебедче красиво" плачат?" Когато влизам да разкажа една приказка на децата, аз съпреживявам на героя и почвам да плача. И щом видя, че едно дете също започва да плаче, значи съм постигнала целта си. Защото когато провокираш една сълза в едно дете, това значи, че в момента то съжалява своя любим герой от животните, но утре ще състрадава на възрастния човек; учи се на състрадание към възрастните. Това е много важно и затова моите герои плачат.

Обичам много България, затова започвам и завършвам "Коледна нощ" с България: разказвам легендата как е възникнала българската мартеница още по времето на Кубрат; как неговите синове тръгват на юг да търсят земя. Просто във всяка моя книга съм се старала да вмъкна и българския фолклор, за да можем да съхраним нашите традиции - това, от което сме се пръкнали всички ние, българите. В "Коледна нощ" България пита: "Как пазите, деца, моите традиции?" - "Чрез песента, чрез танците, чрез музиката, чрез обредите."

- България е главна тема в твоите стихотворения и песни. Какво е нужно на българите, за да живеем по-добре и щастливо?

- Където и да надникнеш в библейските слова, какво ти иска Господ? Само любов. Но за да имаш любов, трябва да имаш мъдрост в себе си; за да имаш мъдрост - трябва да имаш вяра, надежда; да бъдеш добронамерен във всяка една мисъл. Не може да искаш нещо и от самото начало да тръгваш песимистично. Подходът трябва да е добър.

Трябва да запазим добротата си. В Орлова чука всички ме знаят - аз никога не съм взела една стотинка за инжекция. Докато Господ не ме е оставил да ровя в кофите за боклук, значи аз трябва да правя добро! Даже една жена от 215 блок ме гони да ми подари бурканче смокини, затова че съм отишла да й боцна детето. Викам й: "Моля ти се, недей, дай го на някой беден! Просто искам да ти направя едно добро." Ако всички правим по едно добро, тоя свят няма да е такъв. Иска ми се всички хора да разберат, че трябва да се отворят за доброто, да бъдем по-любвеобилни. И да знаят, че любовта е царицата, която ще спаси света. Нищо друго.

- Кое човешко качество не харесваш?

- Най-много мразя лицемерието. И не мога да разбера защо много хора обичат да ги ласкаят, да ги мазнят; сякаш те за тях са добрите, а този, който им казва "право куме в очите", него не го обичат. Най-голямото ми спокойствие е затова, че съм искрена и откровена. В същото време за мене си в живота не е добро, че съм прекалено откровена. Човек трябва някъде да пази някаква резерва. Истината е хаплива и бодлива.

- За какво мечтаеш?

- Да уча. Мечтата ми са езиците, защото много ми се отдават: руския не съм го забравила; с немски мога да се оправя, ако отида в Германия; знам малко италиански. Но искам да ги науча перфектно. Сега нямам време, но като се пенсионирам, ще го направя.

Тогава искам да се отдам повече на духовните, скрити за очите неща. И първата книга, която ще издам, след като напусна този пост, ще бъде "Не сме сами".

Никога няма да престана да пиша за България. Имам много хубаво стихотворение за Левски и ми се ще да направя хубава песен за него.