Не съжалявам за това, което е сега, аз съм си виновен

- В навечерието на коледните и новогодишните празници обикновено хората се сещат за благотворителност, а малко от нас за благодарност. Вие на кого имате и искате да благодарите?

- Аз искам да благодаря на доста хора. Знаете ли, не само по празниците има една човещина у хората в България. Ние не се сещаме. Родени сме със завист, омраза и други такива лоши чувства. Но в тези празнични дни, съгласен съм с вас, че има много хора, които отварят сърцата си за страдащите, болните, самотните. Например по време на празниците при нас, в дома, често пристигат хора с благотворителни каузи.

Почерпят ни, разговарят с нас и се срещнат с директорката на дома, която тук всички наричат шеф Анелия. Тя е един млад и прекрасен човек, който тук всички обичат и уважават. Тя е прекрасен ръководител. Лично аз много съм й благодарен, защото ми е помогнала много, но шеф Анелия е помогнала не само на мен, тя е помогнала на всеки в дома. Ако не с друго, с една-две сладки думи. Шеф Анелия, това е човекът на когото искам да благодаря. Шефката няма да завърти гръб на никого, на всеки ще обърне внимание, а между другото е хубава жена, чаровна и много внимателна.

Искам да благодаря и на кмета Петър Паунов, когото лично не познавам, но ми е помогнал също много. И той, и сестра му. Историята е дълга. Аз обичам да ходя на черква, на празника на Св. Димитър ситуацията беше такава, че аз останах отвън, мина покрай мен една прекрасна дама, бърка в портфейла си и ми дава пари. Отказах, обясних й, че ме бърка с просяк, и че просто не мога да вляза с количката в черквата да запаля една свещичка за здраве. Жената обаче настоя да ми даде паричките. После другите казаха, че това е сестрата на кмета. Може би тази жена ме е съжалила, но аз не обичам да ме съжаляват, да ми съчувстват - да, но да ме съжаляват - не. Защото така човек пада на дъното и започва да копае на дъното.

Тук, в този град, искам да благодаря и на многото добри хора. Няма да излъжа, преди година и половина пред черквата "Свети Мина" просех, за да съществувам, за да не умра от глад. Имаше възрастни хора, които ми помагаха ежедневно. Сред тях е и отец Димитър, попът там, който многократно се е застъпвал за мен. Идвали са от полицията да ме приберат или да ме изгонят от пред храма, отецът се е застъпвал много пъти за мен. Казвал е: Не, не го пипайте, той е инвалид, с количка, не вижда.

- Кой Ви е гонил, за настоятелството на черквата ли говорите?

- А, не, там има една домакинка и някакви жени, дето почистват черквата. Те ме гонеха от пред храма, защото преди хората оставяли пари по иконите, а след като започнах да прося пред вратата на черквата, вече ги давали на мен. Преди донасяха и баници, сега на теб ти ги дават, ми викаха от настоятелството на черквата. И това са тези същите, дето трябва да служат на Бога. Те посто ме гонеха. Единствено отец Димитър се грижеше за мен в черквата. След като ме настаниха в дома, намерих телефона на отеца и му се обадих точно за именния му ден, защото може и да съм беден, но не съм неблагодарен.

Имаше и други хора, които ми помагаха. Срещу "Свети Мина" има една аптека, "Цвети" се казва. Аптекарката там също много ми е помагала. Донасяла ми е храна, като завали дъжд са ме завивали с найлони. Да не ме мокри.

- А как се случи така, че вече виждате?

- Ами благодарение на директорката на дома, шеф Анелия. Аз като пристигнах в дома, бях просяк. Помогна ми точно кметът господин Паунов. Заради студа и мокрото спях пред Социални грижи. Не виждах, а както виждате, съм с една ръка и един крак. Говорих няколко пъти с Боби Шопов, а той ми казва "Ами, Ивано, е... му майката, какво да правя, ходи до болницата да си извадиш документите...". казвам го точно така, както той ми го каза. Отговарям му, как да отида, като не виждам нищо, бе, човек.

Той ми вика, "...Не ме интересува..". Това са негови думи. Спях там доста време, от май до септември 2010 година. Няколко пъти идваха от полицията и те ми казаха: Говори с Петър Паунов - кмета.

И така един ден някъде около обяд, един човек идва и ми наси вафли, минерална вода и пица. Пита какво става и аз му обяснявам, че вече два месеца обикалям улиците, дъжд, студ, няма къде да отида. Не го познавам човека с когото говоря, а и не го виждам. После една жена ми каза, че съм говорил с кмета.

Няма половин час след разговора ни дойде колата от дом "Ильо Войвода" с Валя Нейкова, соц. работник и шофьорчето, идват и казват, качвай се и ме доведоха тук, в дома.

- А защо сам не искахте да дойдете тук, в дома?

- О, не. Искал съм винаги да попадна в такъв дом. Но нали ви казах, Боби Шопов не искаше да се мръдне и ме пращаше в болницата сам да си извадя синя карта. Първия път, като го чух, се чудех дали разговарям с някой каруцар или с директора на Социални грижи. Защото не виждах и не знаех кой е.

- Това означава ли, че няма добри хора в Кюстендил?

- О, не е така. Има свестни хора, и то дори много. Сред тях са и моите приятели. Те искат да ми помогнат, но и те нямат. Днес например идваха да ме видят, донесоха ми няколко кутии цигари. Добри и състрадателни хора има навсякъде по света. Обществото ни обаче обръща гръб на тези, които са различни, може би защото още не сме дорасли до там. Но има и много хора, които помагат.

В края на есента, спомням си, че един човек от с. Коняво донесе картофи, други зеленчуци. Каза за вас, от нас. Имаше и сливи и други плодове. На всички обаче, след като донесат нещо в дома, им се дава документ, че са дарители, а дарението се завежда в склада.

- Е, нали така трябва, дарителите получават документ, че са такива, а дарението може да се ползва само по предначначение?

- Да, но аз съм чувал коментари тук от домуващите, че при предишната шефка не е било така. Тук казват, че предишната била голям айдук. Така разказват тези, които са били много повече от мен в дома. Идвали камиони с дрехи. Само идват до дома, след това излизат така, както са пристигнали. Тя си била отворила магазини в града. По времето на предишния кмет са се случвали тези неща. Аз тогава бях малко по други места.

- Къде по други места?

Тогава беше още Югославия. Сега вече я няма. Първо бях в Югославия, после в Австрия и Швейцария. Почти 18 години обикалях по пътищата на света, защото исках да видя. Говоря португалски, испански и руски. Стигнах до остров Мадейра в Атлантическия океан, това е португалска колония, Жан Жардин е президент там. Островът е по-близо до Мароко обаче.

- Кое е най-екзотичното място, където си бил и си видял?

- А, Островът на цветята, Игас де флорес се казва, най-красивото място на земята. Най-голямата ми приятелка Роза живее там. Дамата е много красива и екзотична. Тя притежава два публични дома, с 12 години е по-възрастна от мен. Но е прекрасен човек. На нея дължа много. Тя какво ли не е правила за мен. Защото аз обичам да се осамотявам, да си рисувам, да правя татуировки. Тя винаги ми е помагала. Ако ми липсва платна, отиваме двамата, тя ме води в магазина - купува ми каквото ми трябва, първо се срамувах, но после свикнах.

- Как се чувстваш сега?

- Ами доста по-добре. Бях изпаднал в едно състояние, което наричам омагьосания кръг. Не знам какво да направя, не знам как да изляза от черната дупка, в която съм. Задавам си въпроса защо живея и единствения отговор е - не знам. Това не е меланхолия, а нещо по- силно. Ставам нервен и си мисля, да се обеся - страх ме е. Да се отровя - ще боли, да имах пистолет - ще се гръмна. Виждал съм много лоши неща. Спомням си как видях пламъците да излизат от тялото ми и ръката ми откъсната до мен.

Не съжалявам обаче за това, което е сега, защото аз съм си виновен. Като не трябва да се занимавам с което не мога, не трябва, но аз направих точно това.

- Много малко хора, да не кажа никой, не си признава, че той сам си е виновен за състоянието, в което е. Ти защо го правиш?

- Аз съм си виновен за всичко. Никой не ми е виновен за нищо. Защото, знаете ли, ако помисли човек със здрав разум, ще стигне точно до този извод.

Преди да остана инвалид, работих, и то добре. Правех арматура, кофражи, все добре платена работа. Вземах доста добра надница. Имах и апартамент в кв. "Борово". Тогава се запознах с една жена. Тя си седеше вкъщи и като се прибера, веднага ме подхваща, миличко, ще ходим ли на китайски, все по ресторанти ме водеше. Ми то парите бързо се свършват. Наложи се да заложа апартамента и след няколко месеца вместо в собствен апартамент вече живеех на квартира. Скоро не можех да плащам квартира и стана така, че най-накрая търсех къде да спя. И парите от работа не стигат, търся частно, да прикарам нещо. Тогава не просех, срам ме беше, но малко по малко съвсем ослепях. После започнах и да подавам ръка. Мисля си, аз като не ги виждам, не ме е срам.

Като започна първата голяма криза, останах съвсем без работа и се озовах без покрив над главата си. Трябваше да спя в един трафопост. Това обаче ми коства всичко. Една нощ при късо съединение останах без ръка и крак.

Аз вярвам много, животът е миг, а смъртта вечност. Това вече е моето верую. Да изживеем живота си пълноценно така, както на нас ни харесва.

Сега, след като мислих много за живота си, разбрах, че част от вината ми е, че не съм ценил парите никога. Просто съм ги подценявал.

- Трябва ли да ценим парите?

- В сегашния момент трябва да се ценят, но човекът е по-ценен. Първото нещо, което трябва да направим, е да се погледнем, да видим вътре в себе си какви сме. Това е много важно, защото ако почнем да мислим и ценим само парите, или не виждаме ближния си, е много жестоко. Библията казва "Направи добро и го остави зад себе си да го намери друг. А ти щом си оставил доброто и продължиш, ще си намериш друго добро." Това звучи много екзестенциално, но е истина. Доброто е навсякъде около нас, но човек трябва да отвори сърцето си за него.

Тук имам една приятелка - Тодоринка, на нея специално трябва да благодаря. Тя е много зле. Ако мога ще й дам от здравето си, защото тя е много болна. Аз съм живял много години, преди да стана инвалид. А тя от 27 години е зле. Тя заслужава да види красотите на този свят. Не да се омайваме и омагьосваме, това е простата истина на този свят. Не че не обичам живота - аз държа на него, но тогава, когато е красив. А той е красив, когато ние, хората, сме красиви.

Напоследък срещнах много добри хора. Само добротата на директорката на дома например ми върна зрението. Тя се свърза с родителите ми, татко ми изпраща пари, а шефката търси лекари. Шеф Анелия направи живота ми по-смислен и лек. Много добри хора са и готвачките в дома. Седем дена в седмицата те ни готвят по няколко яденета дневно и настояват на всеки. Идват и обясняват, има допълнително, искаш ли да ти сипем. Ти какво искаш да хапнеш?

Всеки яде кой каквото си избере от едно доста богато меню. Това доста хора не са го виждали в живота си. Санитарките ни например, с които съм имал доста пъти пререкания, носят мръсната работа в дома на своите плещи, как да не им благодаря. Защото има хора в такова положение, че не могат нито да се изправят, нито да живеят без чужда помощ. Именно санитарките и медицинският персонал в дома са тези, които се грижат за тях и им повдигат духа. Но човек трябва първо да получи шоков удар и след това да се осъзнае. Защото има и добри хора.