Нашамаросах топрефера от Сандански Хр. Ристосков, когато го хванах с цигара и чаша алкохол

Георги Камишев е роден на 1 януари 1942 г. в петричкото село Марикостиново. Има диплом по специалността “Електротехника”, след което завършва Института по култура в Ленинград /сега Санкт Петербург/. Бивш общински съветник в Петрич. През 1995 г. открива шивашка фабрика в родното си село и става лице на реномираната марка за дрехи “Бициани” в България. Заема ръководни длъжности в Съдийската комисия на БФС още като действащ арбитър. След края на кариерата му със свирка по терените остава в структурите на футболната централа и в началото на века става шеф на българските рефери. От 3 г. насам е член на една от ключовите комисии в БФС - Дисциплинарната.

- Г-н Камишев, честита Ви Коледа и Нова година! Какво си пожелахте?

- Първо, благодаря за поздравите. Честитки и за Вас и хилядите читатели на вестника. Продължавайте да поддържате остри журналистическите си пера и обективно да отразявате недъзите в обществото ни, които не са никак малко. За новата година си пожелах най-вече здраве и да отделям повече време за себе си и семейството. От това по-ценно няма.

- На какво се радвате най-много?

- Времето тече безмилостно и все по-често се утешавам с една песен на Булат Окуджава, казва се “Моите години са моето богатство”. Изградих си име, имам много приятели, прекрасно семейство. Неприятелите също не са малко, но без тях човек губи чувството за борба. Радвам се най-много на внуците, които вече са четирима. Това е богатството ми. В тях виждаш нещо от себе си, усещаш, че човек е създаден да се възпроизвежда, и си изпълнил ролята си в живота. Отново се появява родителският инстинкт и започваш да наваксваш пропуснатото със своите деца, на които не си отделял цялото внимание като по-млад, улисан в работа. Пред погледа ти виждаш как расте дървото на живота.

- Хубавите жени винаги са били Ваша слабост. Мнозина Ви поставят до Иван Славков-Батето като най-големия бохем в българския футбол. С напредването на годинките меракът не отшумява ли?

- Този, който загаси пламъчето вътре в себе си, може да се счита за свършен за живота. Жените винаги са били и ще бъдат музата и стимулът за мъжете. Нежният пол, танците, песните, поезията поддържат духа и физиката. Неслучайно римският император Калигула се е къпел в басейн с мляко и девици. Меракът умира последен, това важи в пълна сила и за мен.

- Докъде стигна футболът ни през 2010 г. и накъде според Вас ще върви през 2011-та?

- Знаех си, че ще преминем към болните теми. За съжаление не можем да кажем, че отминалата година е била успешна за родния футкбол. Виждаме в какво състояние е националният отбор. Някакви проблясъци се забелязаха в европейските турнири на “Левски” и ЦСКА, останалото е трагедия. Безпаричието задушава най-популярната игра. Не за първи път ще кажа, че за да се оправи футболът и да тръгне нагоре, трябва да се върнем към аматьорското начало. И без това клубовете започват да фалират. Утопия е да се мисли, че собствениците, с едно-две изключения, ще отделят пари за детско-юношеските школи. Затова центровете загинаха, а само оттам можем да чакаме новите бербатовци и стоичковци. Общините могат да изиграят положителна роля за връщане към корените. Показателни примери за това са Струмяни, Разлог, Банско, Сандански, Монтана, Каварна. В днешно време е трудно на един човек да се справя с издръжката на футболен клуб. Кризата е повсеместна, възвращаемост няма, а в райони с по-слаба икономика, каквито в Пиринския край има предостатъчно, положението е още по-плачевно. В същото време в някои места феновете се напъват да управляват футбола, но вместо да извадят по 10 лева от джоба си, искат някой друг да дава. Наистина в развитите държави привържениците на големите отбори имат право на глас, но 25 процента от бюджета се формира с техни средства под формата на закупуване на абонаментни карти, артикули. У нас запалянковците са свикнали клубовете да им плащат превоза, хореографията и всички необходими атрибути, което е порочна практика и изпразва клубните каси допълнително.

- През 2002 г. подадохте оставка като председател на Съдийската комисия. От какво беше продиктувано това решение?

- Оттеглих се заради силовите групировки. Оказваше се огромен натиск от страна на ръководителите на клубове, имаше случаи на бити съдии. Аз се отвращавам от насилието. Опитвах се да маневрирам, приложих подхода за определяне на нарядите за мачовете възможно най-късно, въведох назначаването на реферите чрез жребий, но нищо не помогна и предпочетох да си тръгна. По същото време тогавашният президент на БФС Иван Славков беше на зимната олимпиада в Щатите. Много настояваше да остана, но бях непоколебим в решението си. И не съжалявам. Сега е много по-леко. Няма ги групировките, няма ги заплахите за физическа саморазправа. За да управляваш обаче, трябва да умееш да мислиш, а това на много хора не се отдава.

- В Дисциплинарната комисия не сте ли подложени на натиск?

- В 3-те години, в които съм член на комисията, няма нито един такъв случай. И ще ви кажа защо. Никой от колегите не показва клубни пристрастия, не се съобразява с големите клубове и силните на деня. Имах късмет да попадна в най-чистата, най-професионалната атмосфера, каквато може човек да си пожелае. Няма разнобой, няма изтичане на информация, няма обругаване помежду ни.

- Международният рефер от Сандански Христо Ристосков минаваше за Ваш любимец, бяхте му ментор, но когато отвори Кутията на Пандора с разкритията за корупция в съдийството, не го подкрепихте...

- Никога не съм одобрявал рушенето на мостове, плюенето, търсенето на лично отмъщение. Още преди да тръгне да говори пред медиите, когато ме попита дали да го направи и ще му окажа ли помощ, му казах, че конфронтацията не е пътят за разрешаването на проблемите. Посъветвах го първо да потърси контакти с президента на централата Боби Михайлов, с висшия ръководен орган Изпълкома, да се направи опит за вътрешно решаване на нещата и едва тогава да се дава гласност, а който е сбъркал, да си понесе отговорността. Ицо обаче не ме послуша и така изгубихме един изключително кадърен съдия. След скандала замина за Австрия с цялото си семейство. Наскоро минах през града, в който живее - Клагенфурт, и се видяхме. Местните футболни хора не могат да се нахвалят от него, казаха, че е най-добрият рефер в региона. Устроил се е добре и не вярвам скоро да се прибере в родината. Винаги съм държал на него, затова постоянно го напътствах и контролирах още от първите му стъпки в съдийството. Спомням си един любопитен случай от началото на кариерата му. Влизам в някакво заведение и насреща ми какво да видя - Ристосков седи на маса с цигара в уста и чаша алкохол в ръката. Не се сдържах и го шамаросах, за да разбере, че така няма да стане. Преди семинарите и физическите тестове го взимах на режим, следях го как тренира, колко тренира, правех му контролни замервания и така израстна в професията.

- А Вие как се решихте да станете футболен съдия, професия, която е една от най-неблагодарните?

- Преди 45 г. работех в Кремиковци и играех във футболното първенство на завода, бях вратар. На един мач протестирах остро срещу съдийско решение, а реферът отвърна: Като толкова разбираш, защо не застанеш на моето място. Още на другия ден записах съдийските курсове. В края на сезона счупих крака си и това прекрати кариерата ми на футболист и окончателно ме насочи към съдийството. Всеки ден отивах до Кремиковци с автобус, но след края на работния ден слагах гуменките и с крос се връщах вкъщи на “Ботевградско шосе”. За да стигна до “А” група, ми бяха нужни 11 г. Тогава беше задължително да свириш по 3 г. във всяка група. Нямаше специализирани помощници, в един мач си главен, в следващия страничен. Към младите рефери винаги прикрепяха опитни асистенти. На един мач, на който бях главен, един от футболистите започна да ми се заканва. Колегата Тодор Геров, много уважаван съдия, обаче се обърна към него и му каза: Ей, мърльо, ако не оставиш момчето на мира, ще ти строша байряка в главата. Повече не чух гласа на този играч. По наше време липсваше антагонизмът и злобата между реферите, всеки гледаше да помага на другия. За жалост сега не е така.

- Каква оценка бихте дали на сегашните Ви наследници в Съдийската комисия?

- Няма да кажа нито една лоша дума за никого. Всички са добри момчета. Липсва обаче водещата личност, както например през 2006 г., когато се бяха събрали Димо Момиров, Йордан Жежов, Атанас Узунов. Аз също бях в този състав на комисията. Тя нямаше председател, но работата вървеше.

- Търсят ли Ви младите съдии за съвет, за помощ?

- Вратата ми винаги е отворена за онези, които се нуждаят от помощта ми. Обаждали са се Ивайло Стоянов от Петрич, Георги Кабаков, за които съм сигурен, че ще вървят нагоре. Много ми харесва Станислав Тодоров, мога да кажа, че съм от хората, които първи му подадоха ръка. Направи ми впечатление на един семинар на “Б” група със стойката си, с хубавото бягане. В интерес на истината обаче не виждам скоро някой да се доближи до нивото на Богдан Дочев, Димитър Руменчев, Наско Узунов, които според мен са най-добрите български съдии за всички времена.