Народът оглупява, нашият проблем е вкусът

Александър Томов е български писател и сценарист. Роден е в София на 3 юли 1944 г. Завършва българска филология в СУ "Климент Охридски” (1972). Председател на Националния съвет за радио и телевизия. Преподава от 15 години кинодраматургия в ЮЗУ "Н. Рилски" и в Нов български университет. Автор е на десетки книги и киносценарии. По негови сценарии са заснети едни от най-хубавите български филми през 80-те години: "Елегия", "Романтична история", "Маргарит и Маргарита", "Смъртта може да почака", "Характеристика", "Мечтатели", "Пантуди".

Налага се като един от най-скандалните съвременни писатели заради умелите аналогии с реални личности и събития от годините на проточилия се преход. През последните години нашумява с трилогиите "Корупция", "Новобогаташи", "Арсения", "Четвъртата власт". Критикът Стоян Вълев нарежда романа му "Ала булгаро" до "Под игото", "Тютюн", тетралогията на Димитър Талев и романите на Емилиян Станев и го нарича "жив класик на съвременната българска литература", "Балзак на нашето време - летописец на драмата на нацията".

Най-новият му роман "Йешуа" (2012), който авторът сам определя като "истински скандален", има всички основания да съперничи на "Последното изкушение" на Никос Казандзакис и "Шифърът на Леонардо" на Дан Браун.

- Г-н Томов, някога са наричали киноцентъра "Александър-Томовата колиба": по Ваши сценарии за десетина години са заснети дузина филми. Защо след "Пантуди" (1993) не последваха други?

- Причината е родната завист. Ние сме битов и повърхностен народ и човешката злоба и завист са много мощен двигател. Гледаме един на друг да си правим по някакъв начин сечено, особено в областта на идеите. Най-често подражаваме на големи идеи - на щатски, на западноевропейски, на руски, на всякакви, на всякакво кино. Но ние големи творци в киното, в това число и в литературата, и в журналистиката, нямаме. Просто нямаме големите имена. И според мене най ни пречи именно това, че сме малко хитър, тарикатски народ.

- За добрия филм винаги ли е водеща драматургията?

- Винаги казват: три са нещата - добър сценарий, добър сценарий, добър сценарий! Как ще разкажеш една история е въпрос на въображение. Ако имаш точно, силно въображение - ще я разкажеш добре; ако нямаш въображение - това е въпрос на даденост; някои казват талант, сигурно е талант - не можеш. Без талант не можеш да я разкажеш.

После следва един много тежък момент: да се заснеме историята, да се визуализира; да привлечеш зрителя, да разкажеш една история така, че да го хванеш за гърлото.

- Имате толкова силни филми, които хващат за гърлото. Но сега такива филми са единици, дори тези, които се радват на огромен успех...

- Едва сега набира някакъв успех родното, младото кино имам предвид, има някакво движение. Радват се на огромен успех тези малко мутренски истории, но нека не си правим илюзията. Те имат много голям път до големите салони, до Венеция, Кан и т.н. Голямото кино се прави не само да разкажеш историята, но да я разкажеш в дълбочина, да я разкажеш драматично, градивно.

- Телевизиите излъчват непрекъснато филми. Едно време се питахме: "Филмът хубав ли е, или съветски?” Сега обаче фразата се измени: "Филмът хубав ли е, или американски?”

- Както казваме ние, кинаджиите, голямото кино се дели на американско и на всичко останало. В Кан ти дават да си купиш един пакет от 20 филма, сред тях има един голям - останалото трябва да го купиш заради големия. Затова и нашите телевизии в момента са просто затлачени нощно време, времето е много скъпо, трябват огромни пари, за да се излъчва всяка секунда. Заради рекламата: аз може да обядвам, да вечерям - рекламата тече. Колкото и да изглежда странно, БНТ е единствената телевизия, която отстоява някакъв вкус.

- Бяхте председател на Националния съвет за радио и телевизия. Какво е мнението Ви за телевизиите?

- Моята разправия, когато бях в този съвет, беше точно за програмата. Спомням си, че веднъж искаха лиценз и ми дадоха една програма, в която имаше 13 филма. И аз ги попитах: "Извинявайте, вие какво ще излъчвате от България?!" Тоест пазарната битка беше за пари, а пари се вкарват от реклама.

Много е тежък този проблем. Неслучайно имаме такъв бум на турските сериали. Турците се научиха от американците да правят добра драматургия, правят сериали по големи техни писатели; имат много добри режисьори. Аз не съм поклонник на турското кино, казвал съм го в много интервюта, но виждам, че се върви по една сравнително нова писателска драматургия и това може да им прави само чест. Турските сериали имат един много тънък момент - то е патриархално: майката, синовете, бащата се държат компактно. Такова беше и нашето соцкино, но тези връзки са разрушени в момента при нас. И в замяна на това - тези истории.

- Как влияят те на българина?

- Народът оглупява, масово оглупява. Нашият проблем е вкусът. Той е разрушен, ценностната система е разрушена и много трудно се гради. Гледам сега при младите студенти колко трудно се изгражда този вкус: какво да четеш, какво да харесваш, какво да не харесваш; защо го харесваш, защо не го харесваш? Нека не си правим илюзията, че само ние сме така. Посредствеността е масова, глобална; тя е световна, движи се отдалече и върви мощно напред. Младите премного време гледат телевизия, не четат отдавна, думите изгубиха всякаква стойност.

Тази глобална посредственост дърпа много надолу. За съжаление гледат какво другите правят, подражават на тях, учат се от тях - правят телевизии като тях, правят вестници като тях. Затова почти не гледам телевизия, само пускам за новини. Трябва да има много добър филм, който евентуално да ме привлече.

В Благоевград преподавам самобитното българско кино, онова, което може да го намериш само тука. Но се оказва, че до самобитното българско кино младите хора стигат много трудно. Неслучайно Пушкин е казал: "Най-дълъг е пътят от главата до ръката". Просто нямаме български Кустурица, няма какво да си кривим душата.

- Мисля, че голям проблем при младите е и липсата на чувствителност, бездушието, безразличието...

- Един актьор каза: "Много хора ми се обадиха, те плакаха на моя филм". Но посредствеността също плаче, плачат за Азис например. Може да си напълно посредствен и да плачеш. Какво да кажем за световния палач Менгеле - той свирел на цигулка и плачел. Можеш да плачеш колкото си искаш и пак да си посредствен. Тоест тия неща се мислят в дълбочина. Наша работа е да ги преосмисляме и да ги поднасяме по някакъв начин, доколкото ни стигат силите.

- Вие сте много плодовит писател, имате много романи. В какъв тираж излизат и как се продават?

- Аз не мога да се оплача от моите издатели, печатат ме от две-три до пет хиляди тираж. Да направиш историята така, че да се продава, е много трудно.

- Но трябва и да се разбере, че има такава история...

- Така е, пиарът е от огромно значение. Но пиарът се прави въз основа на нещо. Ако не го направиш както трябва, значи си мъртъв. Аз не мога да се оплача, но знам, че в издателския бранш сривът е тотален. Много трудно се продават книги, книжарниците приличат на музеи - никой не влиза в тях, никой не купува. Преди години един приятел ми беше казал, че негова близка отишла в Истанбул на екскурзия и той я помолил да му намери някаква турска история. Тя се върнала и казала: "Съжалявам, не можах да намеря. Просто в Истанбул няма книжарници". В Капалъ чарши има всичко, но книги няма!?! Значи трябва много да внимаваме. Младите хора казват: "Какво като няма книжарници? Има телевизия". Общо взето нашият народ е възпитан с книгата, но сега има огромен, тотален срив.

- Романът Ви "2066" е антиутопия, чертае много черна картина на България през 2066 г. Впрочем повечето фантасти чертаят черно бъдеще.

- Аз умишлено го озаглавих "социално-фантастичен роман", защото не съм чак толкова любител на писането на фантастика. Това, което ни движи в момента, социалното, не е изключено да достигне до такива размери. Разбира се, това е превантивен роман - написал съм го с огромното желание това никога да не стане. Да вземем главния ми герой, който е хитър и просто иска да оцелее.

Нашият проблем винаги е оцеляването. Няма значение - оцеляване на бедно ниво, оцеляване на богато ниво. Имайте предвид, че преди пет века, когато ни покоряват турците османлии, те са постъпвали изключително жестоко. Взимат страха на един народ за пет века. Няма нито един вътрешен бунт или протест срещу еничарството, кръвния данък! Вземат деца за еничари от село на село - хората плачат, мъка, но няма бунт. Това е насаждане на тотален страх.

Нашата демокрация ни поднесе изключителни, невероятни изненади: грабежи, мизерия, робско поведение на маса хора. Ами какво можем да кажем за нас самите, включително и за мене?! Позволихме да ни доведат до дъното на мизерията; да трепериш дали ще имаш, или няма да имаш работа; дали ще изкараш нещо, или няма да изкараш нищо. Съществува огромна трагедия. Не знам накъде ще избие цялата история, не ми е ясно. Виждат, че отвсякъде ги грабят - и мълчат. Народът е ограбен тотално от монополите, но не реагира - плаща си всичко, бори се за оцеляването. Белите, европейските държави никога няма да разрешат подобно нещо. Има вече разни движения, едва сега започват да се опомнят.

- Вече е на пазара последният Ви роман "Йешуа". С какво точно Ви привлече личността на Исус?

- Образът на Йешуа (Исус) ме занимава отдавна и ми е изключително интересен. Романът е психологически, много дълбок и многопластов. Четири-пет години съм работил над него. Навремето политиците (зилотите) в Юдея се опитват да манипулират Йешуа, да го направят своя ръка. Парадоксалното е, че той усеща, че го манипулират, и сам най-накрая започва да манипулира в името на себеутвърждаването - това, което движи всеки един от нас; и успява да се възвиси със собствената си вяра, за която, разбира се, заплаща с живота си.

Налагането на Исус и църквата са едно от малкото добри неща, които са се случили в историята на човечеството. Защото трябва да си признаем, поне аз мисля така, че някъде около 90 и нещо процента тържествува злото в човешката история. Където и да погледнеш - навсякъде плува от зло: грабежи, въстания, войни, кланета, мизерия. И едно от малкото хубави неща, за мене поне, са този Йешуа и църквата, защото тя положи основите на някакъв морал - все пак е нещо, все пак е морал. Друг е въпросът кой как го тълкува.

В началото гоненето на християните в Римската империя е жестоко; четири века християнството прави опити да се наложи. Най-накрая побеждава, което е много голям успех. Аз претендирам, че съм чел много, и това е единственото добро нещо, което се е случило в историята на човечеството

- Никой не знае точно каква е историята с Исус - цитираме неговите думи по преразказа на евангелистите. Но дали точно това е казал?

- Това е една версия, моя версия. Всеки има право на версия, както самите евангелисти представят своята версия. Аз съм изчел много неща, включително еретиците, павликените. Романът е основан по-скоро на евангелието на Йоан - в него има най-много религия и философия, много често използва проповеди.

- Какво е отношението Ви към религиите въобще?

- Аз съм дълбоко ерудиран човек, познавам и християнството, и исляма, любими са ми митовете от древността - елинската епоха, Рим; македонците, цялото Средновековие, будизма. Всичко, абсолютно всичко съм изчел и ми е ясно, така че не мога да вярвам в една религия.

Йешуа е просто един пример на алчен за славата човек, който заплаща цената с живота си. Изглежда почти цялата наша история е такава. Как може да се наложи един Ботев, един Левски" По Българско не се става току-така светец. Трябва да плати с живота си. Включително и у Бойко Борисов тече тая жажда за слава, да се наложи. Забележи, маниакалността му е желязна, няма милост. Исус в един момент в евангелията казва: "За да сте с мен, трябва да намразите майка си, баща си, сестра си, брат си..." Какво е това? Това е маниакално, няма милост. Това е истината.

- Какви послания искате да отправите с този роман на нашите съвременници?

- Този роман дава едно много важно послание: че вярата на Исус отразява насъщна потребност - народът иска тази вяра, иска това добро и затова го въздига толкова много. И въпреки всички манипулации над образа на Христос, той се утвърждава точно със своето човеколюбие. Оказва се, че в продължение на векове народът започва да му вярва: хората искат да няма толкова зло, толкова кръв. Това е моето виждане за този много голям образ, за когото мнозина вече говорят, че може би не е съществувал. И да не е съществувал, значи просто хората са го измислили, за да имат нещо, на което да се уповават. Човечеството без надежда, без илюзия просто не може.

- Имате ли някакъв хубав пример, история, на която сте станали свидетел, или сте чули и искате да разкажете? Все пак нещо да ни изтръгне от цялата тая продажност, престъпност?

- Аз съм пълен с истории. Имам слабост към тъмните страни от психиката на човека. Напоследък повече ме дърпат интелектуалните истории. Имам много романи, просто се уморих да пиша. Пиша, дори да нямам конкретно проект, идея - нахвърлям. Но ме убива това, че няма интерес към четенето - не само за писателите се отнася, а за журналистиката, за всичките пишещи събратя. Просто това е голяма драма: да пишеш непрекъснато и да не знаеш - я те прочетат, я не те прочетат.

Обезсмислянето на думите също е много драматично. Не знам накъде ще избие цялата тази работа. Достигнали сме един праг на думите, извън който най-вероятно ще се тръгне към действие. Не знам какво ще бъде това действие. Навсякъде може да избие - хората се озлобяват, полудяват и после идва един момент, в който реагират: може да възникнат гладни бунтове, всякакви бунтове, гражданско неподчинение, граждански бунт, гражданска война и т.н. И в това отношение са много виновни нашите политици, защото те обезсмислиха много думите - говорят и никой не се интересува от това, което говорят. Някои крадат - какво от това?! Нормално, няма го възмездието.

Аз имам огромни пространства в моите книги, в които говоря за българските тарикати. Българският тарикат е нещо ужасно: той ще намери да те излъже, да те прецака, да те окраде, особено тия с белите якички: може да ти продадат жилището, докато си говорят с теб, и ще се окаже, че сте без жилище. В една държава няма ли възмездие, драмата настъпва неусетно. Не знаеш накъде може да избие точно тази вътрешна, екзистенциална самота. Да речем у мене може да избие в писане, но ние не знаем обикновеният човек накъде ще избие - самоубийства, убийства... И чатенето се явява отдушник, но ще е донякъде. Добре, чатим си, говорим си, псуваме - и какво от това?! И тогава ще тръгне това, за което говорим.

Страшният въпрос е: Как да живеем? Добре че от време на време отивам в историята и пиша исторически романи. Влизането в историята ме успокоява, успява да ме балансира, защото не се издържа това, което понякога се живее и го наблюдаваш - просто всеки момент можеш да експлодираш.