Най-голямото ни падение в здравната ни система е признаването на лекаря за едноличен търговец

Проф. д-р Миладин Апостолов е роден на 3 август 1931 г. След завършване на медицина в София работи две години в отдел "Здравна просвета" - Благоевград, по-късно като редактор в издателство "Медицина и физкултура" и старши редактор в БАН, асистент, доцент и професор в Медицинския университет - София, Катедра по социална медицина.

Утвърждава се като водещ български преподавател и изследовател по история на медицината. Чете курсове по социална медицина и етика в ЮЗУ "Н. Рилски". Академик и подпредседател на Българската академия на науките и изкуствата (БАНИ), съосновател и президент на Балканската асоциация по история и философия на медицината (БАИФМ) от 2005 г. и главен редактор на международното сп. "Асклепий". Той е единственият наш социалмедик, носител на най-високата държавна награда - орден "Стара планина" - I степен.

Писател белетрист - автор на историческите романи "Яне Сандански", "Жрецът на изобилието", "Великата княгиня Елена-Олга", повестта "Грешката на експерта" и др.

- Проф. Апостолов, започвате трудовия си стаж в Благоевград, какво си спомняте от онези години?

- В речта ми при завършването на випуск 1955 г. казах, че ще отида там, където партията и правителството ме изпратят. Сложиха ме в два списъка: за военни лекари и за лекари на МВР, но се отървах и от двата, като казах една истина: че годеницата ми вече работи в Благоевград и бих искал по семейна линия да получа назначение там. Председателят на комисията проф. Георги Янков каза: "Добре бе, младеж, ще те пратим в Благоевград, само че не бъди претенциозен. Там каквото ти дадат в началото - работи, пък после ще намериш твоята си специалност".

Като началник на Окръжния дом за здравна просвета в Благоевград разгръщах здравнопросветна дейност сред населението - сам изнасях лекции и организирах лектории с участието на окръжните специалисти и други колеги, компетентни в различни области на медицината. Посещавах и изнасях здравни беседи в по-малките градове, села и махали на Благоевградски окръг.

- Коя беше най-интересната Ви лекция?

- Една от първите ми лекции беше "Сън и сънуване". Салонът на читалището в Петрич беше препълнен, лекцията мина почти в митингова обстановка. Интересно беше за хората да знаят, че науката признава сънищата, които предсказват. При такава постановка вниманието беше голямо. Казах им, че при кошмарни сънища човек може и трябва да търси помощ, да каже на лекаря какво е сънувал. Помня, в село Мечкул стана един дядо: "Докторе, ти си прав. Знаеш ли, една нощ сънувам, че ме гони едно добиче и като ме настигна, ме намушка с рога си от дясната страна на белия дроб. Отидох на лекар, гледаха ме на рентген и ми откриха туберкулозно огнище. И това ми помогна, защото започнаха рано да го лекуват и го ликвидираха".

Обяснението беше много просто. В това болестно изменено огнище се получава едно дразнене, което обаче не се усеща от човека. Появява се и една болка - много слаба, подпрагова, и именно тя се трансформира в образи: най-често в зверове, в животни, добичета. Изводът от съня на стареца беше, че при някакви оплаквания, дори да не са много сериозни, може да се търси съответният специалист, за да се прави истинска профилактика. Още тогава лекциите ми бяха изчистени от партийно-политически внушения и се стараех просто да повишавам здравната култура на населението.

- А можете ли да направите едно бегло сравнение на здравната култура в ония времена и днешната?

- Не е толкова просто да се направи сравнение. След преживените катаклизми и тежката икономическа криза много интелигентни хора с висока здравна култура напуснаха страната. Получи се един спад в общата и здравната култура на населението през последните години. Здравната култура е само елемент от общата, а мисля, че търпим загуби по отношение на образованието въобще. Неграмотността се увеличава, защото не обхващаме всички подлежащи на обучение деца.

Според мен причините за упадъка в нашето образование - и начално, и гимназиално, и висше, и специализирано висше, са обществено-икономически, свързани са с намаляване покупателната способност на населението и влошеното хранене, с намалените възможности на хората да издържат децата си. Въобще времето е такова, че изисква излизане от кризата, трудова заетост, по-високи доходи, за да стигнем до едно по-свястно образование и до повишаване на общата и здравната култура на населението.

- Толкова лоша ли беше нашата здравна система, че трябваше да се замени с нещо, което по преобладаващата оценка на пациентите е по-лошо?

- Радвам се, че задавате този въпрос, защото еволюцията на нашите представи за добро и за лошо се попромениха, стигна се до убеждението, че здравеопазването е влошено до краен предел - впрочем това е и реалност сега. Що се отнася до оценката на здравеопазването преди 1989 г., преди появата на демокрацията ние имахме една действаща, работеща здравеопазна система, която осигуряваше достъп на населението до участъковите лекари и до болниците, пък и до по-големи специалисти.

По времето, когато работех в Благоевград - от 1955 до 1960 г., имаше отлични окръжни специалисти, към които всеки гражданин на Пиринския край можеше да се обърне за помощ. Имахме и правило в здравеопазването тогава: да не се връща нито един пациент, да не му се отказва консултация и помощ. Това беше наистина безплатно здравеопазване.

Семашковата здравеопазна система може да не е била качествена, но така е било винаги, когато нещо се масовизира. Тази система се изгради на 5 основни принципа, изказани от тогавашния министър на здравеопазването на Съветския съюз Семашко: здравеопазването трябва да бъде широко достъпно; профилактично насочено; безплатно; държавата да се грижи за здравеопазването, да заделя средства, населението да подпомага здравните служби, защото те сами не могат да решават сложните здравеопазни проблеми; да се поддържа постоянна връзка между науката и практиката.

Голяма част от тия неща се осъществяваха. Тогава се създаде работеща и до ден-днешен санитарна противоепидемична мрежа. Независимо от усъвършенстването й обаче се увеличават недостатъците и пропуските в санитарно-хигиенно отношение, особено що се отнася до състава на храните и тяхното съхранение.

- Тези принципи са напълно състоятелни да бъдат в основата и на днешната здравна система. Сега къде е изместен центърът?

- Трябва да се каже нещо важно: тия принципи не се реализираха докрай. Например държавни грижи и безплатно здравеопазване - да, но нашата социалистическа държава навремето заделяше много малко средства за здравеопазване - от 2% до 2,5% от БВП. Тя не беше в състояние да поддържа легловия фонд, личния състав и материалната база в здравеопазването. Основен органически недъг бе държавният монополизъм в здравеопазването, диктатурата на министъра и на определена група хора, които потискаха демократичните принципи.

Поради немотия държавата си позволяваше да експлоатира както труда на медицинските работници в страната, давайки им мизерни заплати, но и да взима голяма част от заплатите на нашите специалисти, които работеха в чужбина. Имаше и вътрешнополитически причини за рухването на Семашковата здравеопазна система: тоталната икономическа, морална и политическа криза, която обхвана България и се отрази главно върху качеството на медицинските услуги и взаимоотношенията между лекар и пациент.

За краха на българското здравеопазване допринесоха и външни причини - рухнаха СИВ и Варшавският договор, загубихме пазарите, на които пласирахме много медикаменти, произвеждани от нашата фармацевтична промишленост.

- Познавате здравеопазните системи по света, имате ли свой идеал?

- Когато през 1990 г. се ориентирахме прозападно, дойдоха специалисти от Световната здравна организация (СЗО) и ни предложиха да реформираме здравеопазването, запазвайки го като държавно. Такова днес е здравеопазването във Великобритания, което аз съм приел за свой идеал и мисля, че подхожда и за нас и ни обещава една по-добра перспектива. Въпреки че е държавна, английската национална здравна служба се отличава почти 100-процентово от Семашковото здравеопазване.

Да започнем с финансирането - 9% от огромния БВП на Великобритания се заделят за здравеопазване: това е много в сравнение с нашите 2-2,5%, които го обричаха на мизерия. Английските джипита работят с много солидни държавни средства - с тях се заплаща богато и пребогато трудът на джипито и на неговия екип; заплащат се и лекарствата - английският пациент не дава и едно пени за своето здраве. А когато има нужда от специалисти, които там се водят консултанти, джипитата ги наемат от близките болници. Горната граница е 1800 пациенти на едно джипи.

Нашите джипита нямат нищо общо с английските. Министър Илко Семерджиев от Неврокоп, който се пишеше голям специалист, без да има подготовка по здравна политика и здравен мениджмънт, постави началото по партийни указания и тихомълком започна да внедрява джипита от американски тип, където още от вратата джипито взима начална потребителска такса и всичко се заплаща.

А най-голямото падение в съвременното ни здравно законодателство е признаването на лекаря за едноличен търговец, въвеждането във всичко на частнокапиталистически, пазарни принципи. Но частично на пазарни принципи работи дори държавното здравеопазване на Великобритания: там джипитата лекуват около 85-90% от пациентите, защото притежават и специалности, най-често една или две. Джипито не може да помогне на 10% от пациентите и за тях сключва договори с консултанти от болниците, на които плаща с държавни пари, за да окажат хирургическа, акушеро-гинекологична и пр. помощ. Това е пазарен принцип под контрол - има купувачи, има и продавачи на здравни услуги.

- Как бихте определили днешната българска здравеопазна система?

- Сега ние още не сме излезли от сферата на обърканото здравеопазване, наречено плуралистично заради неговата многостранност - наличие и на частно здравеопазване, и на социално осигуряване, и на уж държавни грижи. Но все още катастрофално ниски са вноските, които държавата прави за здравеопазването. Най-тъжното е, че у нас възприеха най-лошия вариант на немското здравно осигуряване.

Здравноосигурителната система в двете страни е една и съща (задължително и доброволно осигуряване в комбинация), но разликите са огромни: решаващото в случая е много по-високият стандарт на живот в Германия, много по-голямото държавно присъствие в здравното осигуряване. И още една голяма трагична грешка: не се отчете положителният български опит в здравното осигуряване, което е най-доброто на Балканския полуостров в периода 1920-1950 г. В България към 1950 г. половината от болниците и специалистите бяха в държавния сектор, половината работеха в здравното осигуряване, което имаше свои поликлиники - диспансери, болници, санаториуми и профилакториуми.

Здравното осигуряване беше обхванало 3,48 млн. българи, а държавното - останалите 3,5 милиона. Закриването на такава работеща здравеопазна система и разпиляването на фондовете, както и пренебрегването на такъв един опит е, меко казано, престъпление.

- Преподавате медицинска етика. Но Хипократ като че ли не е на мода днес?

- Криминалните истории и злоупотребата с касата, това, че джипитата включват починали вече хора в списъците на обслужваните, вписване на фалшиви диагнози - всичко това е последица от обявяването на лекаря за едноличен търговец. Нито вие, нито аз сме съгласни да търгуват с нашето здраве. Промените в психиката на медиците са трагични. Така че аз не бих говорил най-хубави неща за цялото съсловие - няма такова нещо: ние имаме едно съсловие, което е изградило и добри специалисти, с висок морал, но не са малко и тези, които злоупотребяват със своето предимство в диалога лекар-пациент.

- А какво се случва с квалификацията на лекарите: обикновено специалистите половин ден работят в болницата, другия половин ден - на още две-три места частно. Тези хора не могат нормално да си отпочинат, камо ли да следят новостите в медицината.

- Наблюдаваме една информационна лавина във всички сектори, включително и в областта на здравеопазването. Не можем да твърдим, че лекарите и медицинските сестри нямат възможност, но те могат да станат жертва на тая лавина, когато се постараят да съберат някакви сведения. Лошото е, че няма мотиви за събиране на допълнителна информация, за усъвършенстване.

- Вие сте автор на няколко романа. Разкажете за интересната си среща с Димитър Талев по повод романа Ви "Яне Сандански"?

- С най-голямо убеждение написах книга за Яне Сандански и тогава имах възможност да се срещна с Димитър Талев - бях очарован от стила му, от интелекта му, от културата му. Помня първата ни среща в неговия апартамент в София, когато му занесох ръкописа си. "Кой си ти?" Разказах. "Кой те праща?" Казах му. "Защо мене?" Ами защото тая тематика е повече Ваша, отколкото наша, на по-младите автори. "Е, добре де, друг аргумент?" Имам и още един.

Ние живеем във време, когато ни възпитават като интернационалисти (а той току-що беше освободен от концлагер), но потискат у нас националното чувство. "Така ли? Какво общо имам аз с това?" Ами Вие дръпнахте оная струна у мен, която моят баща - селският учител, подръпваше от време на време; той ми даваше да чета историческа литература и аз заобичах своя народ още от времето на планината Имеон, когато сме дошли. "Така ли? Какво продължи да четеш?" Ами аз стигнах до "Железният светилник", учителю мой. И в полумрака на хола, където седяхме, видях как от очите му се отделиха две сълзи. Той прочете ръкописа ми, но да не говорим как го прие - негативно. "Ти какво си написал? Това е икона на Яне Сандански! Той е убивал бе, човек, без съд и присъда". Аз не бях прочел книгите на върховистите тогава. "Отиваш, проучваш ония архиви и ми носиш друг вариант!"

Последния го прие и аз съм безкрайно благодарен, че ми подсказа как един литературен образ може да бъде по-релефно представен - и чрез недостатъците му, разбира се.