На 84 г. Бойко Пандурски не спира да ловува с 38-ма дружинка

С трофей от глиган, убит на 20 декември 1985 г. в местността Осиковец в землището на село Сушица, участва в изложбата най-възрастният действащ ловец в ЛРД “Сокол” Бойко Пандурски. Откакто е взел ловен билет през 1966 г., той не пропуска излет с 38-ма дружинка, в която членува.

- Бай Бойко, как на тези години се справяш с ходенето из гората?

- Тегнеят ми годинките, карам 85, догодина на 24 юни ще ги навърша, и вече с ходенето не съм както едно време, в гонките не участвам, но ме оставят на пусия, защото разчитат на точния ми мерник.

- Сменял ли си дружинката?

- Не, аз съм роден в село Сушица и макар от много години да живея със семейството си в Благоевград, там ходя да ловувам, защото хората са свестни, познавам и тях, и терена.

- Кога за първи път хвана пушка?

- Участвал съм във Втората световна война, бях на 17 г. Участвах в Струмишко-Брегалната настъпвателна операция, но само подавах лентата за картечницата. Пушка тогава не съм взимал, в човек не съм се целил и не съм убивал.

Ловец станах през 1966 г., със сина продължаваме да ходим заедно на лов и сега.

- Защо не се откажеш вече от лова?

- Не мога, това е болест, който веднъж е тръгнал, само той може да ме разбере. Тръпката е голяма. И сега преди лов почти не спя от вълнение, това усещане с нищо не може да се сравни. Ето, преди 1-2 години ударих наистина трофеен експонат. Глиганът беше много голям, нямаше как да го свалим от гората и затова го вързахме за джипа да го влачим. За съжаление бивните му се счупиха, иначе сигурно щяха да са сред националните ни рекорди.

- Какво толкова ти дава ловуването?

- Ако ти кажа, че ловът ми спаси живота, няма да повярваш, ама е истина. Излизаме на пусия и аз гледам срещу мен две сърнички. Вдигам пушката и стрелям, но като я свалям, животни няма. Придвижваме се напред и аз пак виждам сърна пред себе си. Пак стрелям, пак се оказва, че мишена не съм имал. Отивам на другия ден на очен лекар при д-р Тумбев, познаваме се отдавна, и той е ловец и си имаме приказката. Преглежда ме той и ми казва: “За мен си здрав”, но за всеки случай ме прати да ми снимат главата.

Дава ми сестрата снимката да нося на д-р Тумбев веднага и ме гледа съжалително. Той като я погледна, при д-р Чопев, невролога, ме прати, а той ме пита направо дали имам връзки по София. Така на 23 декември 1988 г. във Военна болница ме оперираха, имах тумор в главата. Ако не бяха виденията по време на лов, кой знае какво щеше да се случи с мен, но било е писано ловът да спаси живота ми. И до днес очила не нося, а мерникът ми е точен като на младеж.

- Къде си работил, преди да се пенсионираш?

- Бях офицер в Строителни войски, Иван /Василев/ ми е бил млад войник. Строителни войски бяха голяма школа, а и полезна на държавата. Яд ме е, че ги разтуриха, ама това е друга тема, да не я захващам, че ще минем и на политика...