На 1 септември 1952 г. влязох в класната стая като учител и излязох като директор

Тодор Захариев Тодоров е роден на 19.09.1929 година във Влахи, но още от дете живее с родителите си в Кресна. Завършва средно образование в гимназия “Яне Сандански” в Сандански. През 1949 година се дипломира в Учителския институт в Дупница. Учи задочно физика и математика в СУ “Св. Климент Охридски”.

От 1952 до 1970 година е директор на училището в Кресна, след това за година е директор на Тютюневия техникум в Дупница, от 1971 до 1978 година е с функции на началник-отдел “Просвета” в община Дупница, след което до 1990 година е директор на ОУ “Св. Климент Охридски”. Съпругата му Мария също е педагожка. Има синове - Захари, работил като директор на ДАП, и Любомир - директор на БКС и главен инженер на “Хидрострой” в Дупница. Внучката Мария работи в Португалия, а Ивана е студентка в Канада. Дядо Тодор има и правнук Максим.

- Г-н Тодоров, можете да влезете в Книгата на рекордите на Гинес с това, че първият Ви работен ден започва като учител, а завършва като директор на училище “Св. Паисий Хилендарски” в Кресна. Как се получи?

- Вярно е, че станах директор, без да имам дори един пълен работен ден като учител в училището в Кресна. Беше първи септември 1952 година. Току-що бях напуснал казармата, откъдето бях изпратил молба до Околийския народен съвет в Сандански за назначаване на учителско място. Смятах се за подготвен, след като бях учил в гимназия “Яне Сандански” в Сандански и завършил Учителския институт в Дупница.

И така на първи септември влязох в класна стая за първи път със заповед за учител в джоба ми. Към края на учебния ден ме вика Крум Атанасов, който после имаше честта да е кмет на Кресна при обявяването на селището за град. Той също бе учител. “Тошо - вика ми - ето ти заповед. Ти си вече директор на училището”. Знаел той това от по-рано, но не ми казал, а предпочел да ме изненада. Пошашнах се, че, дето се казва, още миришех на партенки от казармата и вече съм не само учител, а отгоре на това и директор.

Още на другия ден рано хванах влака за Сандански, тогава автобуси нямаше. Слизам на жп гарата в града и оттам 4 км пеша до Околийския народен съвет, за да получа по-конкретни инструкции, и пак още 4 км пеша обратно за гарата. Тогава разбрах, че това е направил Иван Сандев. След време той стана началник в Благоевград по просветата, беше брат на областния първи секретар на БКП Владимир Сандев.

- Казвате, че сте започнали работа веднага след казармата. Сега няма задължителна военна служба, това според Вас нормално ли е?

- Тук съм с резерви. Мисля, че човечеството, ако е в добър разум, няма нужда от войска. Лошото е, че не е дорасло до такъв период на развитие. А що се отнася до някогашната военна служба, считам я като школа за мъжество, като добро училище за придобиване на организираност, на ред, и не току-тъй се казва, че приятелството в казармата не се забравя за цял живот, а и въпреки трудностите най-славни са спомените от тези години. Смятам, че някогашната казарма учеше на добро.

- С какво помните своята служба в армията?

- С много трудности, изпитания и емоции. Бях противотанкист в 15-и Дунавски полк. Взводен ми беше Христо Динев, директорът на Регионалната библиотека в Благоевград. Казармата ме научи да знам кой съм, какво мога и какво да искам от живота и как да го постигам.

- Учител и директор в един и същи ден, и то първи в трудовата Ви книжка, а като какъв се почувствахте в следващите дни?

- Определено си бях учител. По-благородно ми се струваше да давам на други това, което знам, отколкото да се грижа за разни документации и преписки, да връзвам документи в папки, да водя архиви. Аз съм човек на реда и дисциплината, а учителството не може без тези неща.

Впрочем учителството донякъде е и традиционно в рода ни. Дядо ми Тодор е бил учител във Влахи с авторитет и ненапразно е наричан Тошко Даскала. Викали са му и Комитата, че в ония години на робството се е занимавал и с революционни дела. Ама и как иначе, като е бил сред просветените мъже и до него са се допитвали, дето се казва, всички, стои на равна нога с кмета и попа. Пък и по негово време тук вече действа роденият във Влахи войвода Яне Сандански. Тук Яне укривал американската мисионерка Елена Стоун и сподвижничката й Екатерина Цилка през 1901 година по време на нашумялата в света афера “Мис Стоун”, донесла на организацията 12 500 турски лири откуп, равняващи се на над 100 кг чисто злато.

- Баща Ви Захари Тодоров също се е занимавал с политика.

- Да, той е бил доста години пунктов отговорник на ВМРО, но не на това ВМРО на Гоце и Яне, а на Ванче Михайлов. В ония години, към 30-те на миналия век, това ВМРО си е било държава в държавата, било и съдия, и кадия по селата из Пиринско.

- ВМРО има и сега. Според Вас има ли място такава партия днес?

- Мисля, че такава партия, и то в България, не бива да я има. За каква революция може да се говори сега, и то за вътрешномакедонска... Просто не ми е ясно какви идеи и каузи може да защитава! Може би националистически, но срещу кого и от кого, като България си е свободна страна?

- С политика занимавате ли се?

- Не ми е чужда тази дума. От младини съм член на БКП, а сега на БСП. Убежденията ми са леви и социални. Уви, животът поднася неща, които стоят извън моите разбирания. Не ми се иска да виждам неравенство и страната да тъне в корупция, хаос и грабеж, и още по-малко аз да съм съпричастен с това.

- На младини сте известен и като голям читалищен самодеец.

- О, да, занимавал съм се със самодейност. Главно в храма на Мелпомена. Това е още от ученическите ми години в гимназията в Сандански. Там учениците от Кресна подготвяхме редовно пиеси, които изнасяхме на Великден или Божич, а и на други празници в Кресна и околните селища. Играехме най-често в тютюневия склад на Вангел Тодоров. Помня пиесите “Грамада”, “Бедният Сашко”, “Блокада”, “Тежат ми, мамо, враговете”. Театралната треска продължи дълго, и като вече бях учител, ама в онези години то едва ли е имало учител, който да не се е подвизавал и като артист.

- След 38 години работа в просветата чувствате ли се удовлетворен?

- О, да. И то и морално, и материално. Аз все пак съм преживявал чрез служба на образованието, а отделно от това съм получавал и почит, уважение. Да си даскал преди години беше нещо на висота. Тогава и родителите бяха на страната на учителя, пък и цялата общественост. Сега даскалът е нещо като чиновник, и то от нисша класа. В някогашното училище имаше ред, отговорност, дисциплина, а учителят имаше всестранна защита. Ще добавя и това, че много приятно е чувството, когато учителят види резултатите от учениците си, че благодарение на учителя си са намерили свои пътища в живота. Не крия, че винаги съм изпитвал чувство на гордост и съпричастност, когато мои ученици са ставали лекари, инженери, икономисти.

Не крия и това, че често съм си викал: “Тодоре, Тодоре, май животът ти не е отишъл напусто...”. Боже, като се размисли човек, още колко много неща могат да се кажат за училището. Ами това, че като срещнеш свои ученици, макар и вече в пенсия, да ти казват с почит “Добър ден”... Ето, вече съм на 82, а почти не минава година да не ме канят на юбилейни срещи бивши мои ученици по случай 30, 40, 50 юбилейни години.

- Какво е за Вас професията учител?

- Най-хубавата работа, която човек може да има. Благородно е човек да учи други, а така оценява най-добре труда и на тези, които са го учили. Учението е като влагане на капитали, които се връщат с лихви, които пък са резултат от него. С учениците в Кресна направихме спортна площадка, беседка, дойде ред да открием училищна работилница, после пансион за ученици от селата, разширихме самата сграда на училището. Направихме и географска площадка. Много интересно в нея бе, че под релефното изображение на страната имаше тръбички, при нужда пускахме вода и така образно реките Струма, Места, Искър, Марица и другите потичаха към Бяло море или Дунава.

- Работата Ви като началник в отдел “Просвета” в Дупница по-сложна ли се оказа?

- Да, но аз вече имах административен опит. В Дупница отговарях за 5 средни и 10 основни училища с над 10 хиляди ученици. Това бяха години, когато всеки си намираше работа спрямо това, за което е учил. Бих го казал - щастливо време.

- А как се чувствате, кресничанин ли сте повече, или дупничанин?

- Приемам се за кресничанин. В Дупница съм добре, но в Кресна ми е детството, юношеството, младостта, а тези неща се най помнят. Преди десет години почина съпругата ми Мария, също педагожка като мен, и тук в Кресна се поусамотявам, а и имам повече приятели тук. Имам си лозе, градинка и се чувствам като творец, радвам се, че и от моите пенсионерски ръце се ражда нещо.

- В какво откривате човешкото достойнство?

- В това да се помага на други, а ако не може, поне да не им се пречи. Аз лично съм се старал да постъпвам така. Вече съм на 82 години и мисля, че Бог ме е благословил, като ме е съхранил досега в сравнително добро здраве. Удовлетворен съм от живота, защото мисля, че той ми е дал всичко, което би могло да се полага в един такъв къс отрязък от време - добра работа, семейство, челяд, внучета и вече правнук - какво друго?