Младите българи са неграмотни, защото никой от нас не им показа как се пише

Мария, връщаш се за летния си отпуск в Банско в момент, когато вестниците се пълнят с невероятни кандидатстудентски бисери и тревожната констатация, че младите българи навлизат в живота все по-неграмотни. Имаш ли обяснение за този парадокс последните грамотни поколения в България да са от времето, когато нямаше интернет, имаше цензура за чуждите автори, а единствената връзка със света бяха 2-та държавни тв канала, където бе почти изключено да се види западен филм?

- Да, и аз чета въпросните “бисери” и се забавлявам. Непрекъснато чувам оплакванията, че българските ученици и студенти не могат да пишат. А как ще може да пише един млад човек, ако не са му го показали?

Много ме изненадва фактът, че тук приемните изпити и в езиковите гимназии, и в университетите не са се променили от времето, когато аз се явявах на такива, а това беше отдавна. Явно нещо много изостава в нашата мила България и това нещо е образователната реформа.

- Да разбирам ли, че в САЩ има специални предмети, в които обучавате младежите в писане?

- О, да, и аз преподавам в колежа точно този предмет. Хората на Запад отдавна са разбрали, че за да можеш да изразяваш мислите си в писмена форма, трябва да имаш и теоретична, и практическа подготовка.

- Разкажи по-подробно за този предмет?

- В колежа ни, където предлагаме полувисше образование, аз преподавам една дисциплина, каквато в България няма. Нарича се композиция, реторика и писмен английски. В САЩ тази дисциплина се оформя през последните 100 години и всеки студент трябва да вземе поне 2-3 курса - било в колеж, било в университет, за да получи образователна степен. Най-общо учим младите как да се изразят писмено на белия лист, защото има огромна разлика между говоренето и писането.

- Смяташ ли се за добър преподавател?

- Да. Не съм привърженик на титлите, много повече се радвам, когато студентите идват при мен и ми казват, че за един семестър са научили от мен повече, отколкото през курса на обучението си в гимназията.

- В САЩ живееш вече 21 години и за пръв път си идваш в Банско за цели 3 месеца. Имаш ли конкретни планове за лятото?

- За една жена, която има претенциите да се нарича работохолик, да е във ваканция за 3 месеца е непростимо. И да кажа, че съм само в отпуск, няма да е вярно. Довършвам първата си книга, която е с работно заглавие “Историята и аз никога не сме били добри приятели: Разбиването на Желязната завеса”. Още не съм сигурна дали то ще остане, но поне аз го харесвам. Книгата е един стар проект, върху който работя през последните няколко години, но имам чувството, че съм я носила в себе си през целия ми живот. Това са спомени за отминалото време. Смятам, че е модерна книга, в която аз не само искам да разказвам случки, а търся и отговорите.

- Ръкописът е на английски, ще я издадеш на същия език. На американците по-интересно ли ще им е да четат за случки в Банско и за Желязната завеса, отколкото на нас?

- Америка има голяма роля в моя живот. А английският е езикът, на който прописах в писателския смисъл. Когато започнах да пиша поезия, един мой професор каза, че съм роден поет, че поетичните форми идват нормално при мен, независимо от това, че английският не ми е роден език. Това са неща, които никога не съм ги чувала за себе си на български, а и никой не се беше постарал да ме учи как да пиша поезия, защото тази дейност не беше за всички простосмъртни. А за втората част на въпроса ще кажа това: метафорично, аз отдавна съм прескочила трите планини, които заобикалят Банско, а и това не е книга за родния ми град. Има и друго нещо. Аз съм не само банскалийка. Аз съм американка, която знае, че в американската литература може да има място и за една жена от Банско, ако тя е успяла да го докаже чрез това, което е написала.

- Как става в САЩ издаването на книги?

- Има три начина, поне на мен толкова са ми известни. Единият е да се намери и ангажира литературен агент. Другият е да се потърси издател. Третият е да се издаде от самия писател, както в България го наричате “Самиздат”. Аз вече започнах да представям ръкописа на литературни агенции, което означава, че трябва да подготвя специални резюмета, с които да представя книгата си, както и да обясня защо съм я написала. Да се работи в литературен агент е за предпочитане, защото когато се заеме с един проект, агентът го извежда докрай. Той ще бъде човекът, който ще контактува с издателството и ще ме представлява там, ще урежда преводите на книгата на други езици, ще изготви маркетинговата стратегия за разпространението й. Цените и тиражите ще бъдат един следващ процес - там думата ще има издателството.

- Могат ли в САЩ писателите да живеят само от издаването на книгите си, освен ако не се наричат Стивън Кинг?

- Да, могат, но са рядко тия, които го постигат. Имам доста приятели и колеги, които са автори на книги, но продължават да преподават.

Ходила съм на срещи с много големи имена на американската литература, автори от национално и даже от международно значение, които също публикуват и обикновено преподават различни видове курсове по писане. В повечето случаи поетите и писателите пишат не защото искат да станат милионери. Писането е един странен подтик, стремеж да разкажеш една история по твой начин и чрез идеите, споделени в нея, да търсиш връзка с читателите.

- Как ти се вижда Банско, променил ли се е от последното ти идване?

- Ами с ново правителство, което се опитва да реши въпросите, които се коментират непрекъснато в медиите - главно престъпността на всички нива. Правят се арести, но по мистериозен начин всички се освобождават. До какво ще доведе това, още не мога да си дам ясна сметка. Но в общи линии

България започна да прилича все повече и повече на държава на контрастите. На държава, в която няма средна класа. Има една групичка супербогати, а останалата част от населението е ултрабедна. За мен контрастите между надупчените улици и разпадащите се панелки, от една страна, и лъскавите нови сгради, от друга, са невероятни. Цените на тока, парното, водата, на повечето храни и услуги са такива, каквито са в САЩ. Заплатите обаче въобще не могат да се сравняват, за пенсиите да не говорим.

За последен път бях тук преди 9 месеца и оттогава виждам нещата не в напредък, а в упадък. В каква политическа система живеем? Това много ме озадачава, защото напоследък се говори за олигархия. Къде отиде демокрацията? Защо вече никой не се самопосочва като демократ? Болниците са в ужасно състояние. Училищата - също. Учители, доктори, интелигенция, фермери са принудени да мизерстват, а някой си Бай Онзи получил от 600 до 2000 лв. на час хонорар за консултации, които даже не е дал. Каква България ще оставим на бъдещите поколения? Дали политиците се замислят върху това?

Никой не е останал в страниците на историята за това, че е спал с много жени, пил много уиски или крал много пари.

- Какво тогава ще запишем в историята на България за последните 20 години?

- Много ми е интересно как още България не е изпаданала от каруцата на ЕС. Май съм черногледо настроена. Искам да съм оптимист и знам как можем да стъпим на краката си - с висока обществена, лична и професионална отговорност, но хората като че не го съзнават. Животът ми в САЩ ме научи, че демокрацията не е свобода, а огромна отговорност. Когато съм в България, реагирам на много ситуации като чужденка и това често предизвиква бурен смях от страна на приятели и роднини. Което само по себе си е притесняващо. Научила съм се да уважавам хората и законите и очаквам така да се отнасят и към мен. Е, това тук не става, защото в България още действат правилата на предишния строй.

Връзкарството и неспазването на законите още не са преживени. Другото, което ме плаши за България, е един термин, който доста често и свободно се употребява. В медиите много често се споменава “властта на олигарсите”. Тоест властта на богатите измества демокрацията и я поставя в една неособено добра светлина. Хич не е добре, когато една малка група контролира цялата икономика на една държава.

- От какво най-много ще се смути един американец, дошъл за пръв път в България?

- От лошите пътища и ужасния начин на шофиране. От разпадащите се панелки. От незасадените полета. От заплатите на българите и цените, които плащат за храни и облекло. От стрелящите се по улиците мафиоти. От количеството неразкрити и ненаказани престъпления. От неремонтираните болници. От неокосените тревни площи.

- Как намираш Банско?

- Като всеки български курорт, в който по неведоми пътища са пристигнали много и лесни пари, които е трябвало да се оползотворят за кратко време и да се извлекат максимални печалби от всеки квадратен сантиметър. Съвременно Банско за мен има 3 етапа - възрожденски, от епохата на типовото строителство и ултрасъвременен. Остава открит въпросът ще съумеят ли съвременното поколение банскалии да оставят един град, който да е по-хубав от тоя, построен през Възраждането?

- Имаше сериозни проблеми с поделянето на наследствени земи в района, възстанови ли българският съд правдата?

- Ние всички сме свидетели на един много суров и първичен тип капитализъм, който ни завъртя в една безумна и дива надпревара с останалите. Е, Банско не изостана от тази тенденция, още повече по време на строителния бум. В Банско има един виц, че като се жени някой банскалия, той кани хора от Разлог, Добринище и Баня, защото вече не са му останали роднини, с които не се е скарал или съдил за земя. Та и ние сме така. Една част от роднините са разбрани, други искат да манипулират и заграбят всичко. Тъжни, много тъжни времена. От бедност ли, от алчност ли, от егоизъм или от мутация на гени, но някои хора си мислят, че те имат повече права от останалите наследници. А на мен ми е дошло толкова до гуша, че бих искала да пусна една обява в “Струма” със съдържание “Търся/заменям роднини в Банско, цени по договаряне, но изключително изгодни”.