Меракът и кефът надмогват къртовския труд

Цвета Богданова е родена на 19 декември 1983 г. във Варна. От втори клас живее в София, където завършва езиково училище (френски и руски език) и сценография в Националната художествена академия. Въпреки че я делят няколко месеца от дипломирането й като магистър по специалността дигитални изкуства в НХА, зад гърба си вече има стаж като сценограф на няколко спектакъла, два от които са в благоевградския ДТ "Н. Вапцаров" - "Гласовете ви чувам" по Димитър Талев и "Д-р" от Бранислав Нушич, в екип с режисьора Бойко Богданов, който е неин баща.

- Прочетох в интернет, че дебютът Ви като сценограф е през 2008 в Бургас, в постановката "Мандрагора".

- През 2007 г. участвах на фестивала "Август в изкуството" с пиесата "IQ" на Веселина Цанкова, моноспектакъл на великолепната актриса Мария Гинкова в съпровод на Варненски камерен симфоничен оркестър. Бях мултимедиен художник и сценограф към този проект, специално пригоден за Градската художествена галерия във Варна, и реално за себе си казвам, че това беше моят прощъпалник. Година по-късно "Мандрагора" действително беше мой дебют в класическия смисъл, вече на традиционна театрална сцена, но само като костюмограф. Последва и дебютът ми на оперна сцена в "Евгений Онегин" на Чайковски в Русенската опера. За щастие имам шанса в досегашния си опит да попадам все на разнородни художнически задачи и се надявам да ми предстоят и още дебюти - например в балета или в киното.

- Почти всичките Ви спектакли са в партньорство с режисьора Бойко Богданов, който е и Ваш баща. Предимство ли е да работиш с близък човек?

- Определено да. Уча занаята си в движение в школата на утвърден режисьор, с когото имаме диалог, откакто съм родена. Кръвната връзка помага на комуникацията ни, въпреки разликата във възгледите на моето и неговото поколение! Оказа се, че се сработваме добре и сме си полезни взаимно.

- И кой се налага в крайна сметка?

- Нормално е в процеса на работата често и да спорим, но, разбира се, режисьорът има последната дума. В Художествената академия още първия ден научих нещо много важно: "Бъдете хамелеони! ". Сценографът трябва да умее да борави с множество езици, за да убеждава умело в едно или друго всички - от директора, през главния счетоводител до техническите служби. Понеже "хамелеонството" е задължително умение и дори в по-голяма степен за режисьора, единствено в общуването си с него удрям на камък. Често се случва в творчески спорове ходовете ми да са предвидими и преди да съм изложила предложение за някоя картина, да получавам ясен и категоричен отговор. В крайна сметка режисьорът е този, който пръв провижда и установява посоката на развитие на бъдещото произведение, неговите форма, музика, цвят, вкус, метафори и послание.

- Сама ли избрахте да учите сценография, да се занимавате с театър?

- Израснала съм в дома на театрал и това неминуемо е оказало влияние. Рисувам и ходя на театър от съвсем малка. Любовта ми към тези изкуства расте заедно с мен. Вероятно съвсем естествено съм започнала да рисувам като дете, но това е характерно за почти всички момиченца, в някакъв момент просто пожелах да взимам уроци по рисуване, видях какво представлява конспектът за НХА и се подготвих. В действителност съм от щастливите хора, които преди да завършат училище знаят към каква материя да се ориентират. Кандидатствах, приеха ме и ей ме на в момента - сценограф.

За кратко ми беше щукнало да ставам археолог. В училище приоритетни ми бяха все хуманитарните науки, но с времето гладът ми да изучавам художническия занаят взе превес.

За съжаление финансовата несъстоятелност у нас и на археолозите, и на сценографите, ако не се лъжа, е еднаква, та и в двата случая баща ми би се тревожил за битуването ми и в този смисъл определено не е доволен от избора ми.

- Рисува ли някой от родителите Ви, от фамилията?

- Вкъщи пазя голямо количество скици и колажи на нашите от времето, когато още са били гаджета, общували са си по този начин. По време на бременността си и докъм първата ми година майка ми е ходила на уроци, та може да се каже, че съм "откърмена с рисуване", ха-ха. Над леглото на баба ми пък виси един крайно респектиращ автопортрет на татко, изработен от десетки, ако не и повече, разноцветни хартиени триъгълни изрезки. Приликата е стъписваща. Талантливи хора. Но все пак и при двамата рисуването е останало хоби.

- Това означава ли, че баща Ви е по-големият авторитет за теб, щом си избрала театъра?

- Разбира се, който го познава, знае, че е човек с остър характер, но като баща никога не се е месил деспотично в живота ми - нито в избора за професия, нито в който и да е друг личен избор. Добър съветник е и му имам пълно доверие.

Не мога да дам точен отговор чий авторитет е по-голям - дали професионалният, или родителският, дали този на баща ми, или на майка ми... Родителите ми на първо място са мои приятели, при това най-добрите, а после всичко останало.

Колкото до баща ми и сценографията, спорим от мига, в който той научи, че искам да се занимавам с театър. Страда безусловно поради чисто финансовото ми необезпечаване, въпреки това стои плътно зад мен като учител и партньор. Мисля, че разбира от личен опит, че копнея за изкуство повече, отколкото за уреден живот. Това ме окуражава. Сигурно е болезнено да наблюдава самоувличането ми от нищо да правя нещо. Факт е, че в България театърът е зле финансиран и всички, работещи в тази сфера, са хора, които искат да правят от нищо нещо. Аз обаче на този етап гледам на този факт като на провокация към въображението. Надявам се с времето у мен да не се наслои толкова много огорчение, колкото срещам у по-възрастните наоколо. Бях на специализация по оперна сценография в Кардиф, Великобритания. Поканиха ме да завърша обучението си там - отказах. От всичко, което успях да видя, останах с убеждението, че индустрията е превзела театъра там и го е превърнала в лесносмилаем продукт, при който много често качеството на опаковката се оказва по-важно от съдържанието. Предпочетох да се върна тук. Не знам дали съм сбъркала, времето ще покаже.

- И двата Ви спектакъла на благоевградска сцена от 2010 година - "Гласовете ви чувам" по Димитър Талев и "Д-р" на Бранислав Нушич, са по класически текстове. Крият ли те предизвикателства?

- Да, и то напълно различни предизвикателства. В "Гласовете ви чувам" имаше три много трудни задачи. Единият фокус беше върху работата над фолклорен костюм и превръщането му в осъвременен и функционален театрален, и то с характер. Посягането на иконичната носия, символиката на всяка нишка, заместването на тежките материали и пригаждането им за актьори, лишаването от едни или други детайли крие неподозирани рискове. Да останеш верен на силуета, без да унищожаваш внушителността му, наистина е предизвикателство. Другата изключително интересна задача беше създаването на удобен за непрекъснати промени в общата картина декор - напълно условен, постоянно създаващ представа за различни пространства, поради характера на текста, който по-скоро мога да нарека киносценарий по известната трилогия на Димитър Талев. Най-интересно за мен самата беше, че произведението, което раждахме, изискваше абстрактни поетически метафори, картини, за които прилагахме различни технологични трикове. Много съм благодарна на хората, с които работих тук. Където можеха, всички помагаха - кой с търпение, кой със спомен за престилката на баба си, кой с прав тигел. Още в началото режисьорът поиска да създадем у публиката впечатлението за оживяла стара фотография на нашите прадеди. Смятам, че успяхме да изградим един органичен въздействащ спектакъл.

В комедията "Д-р" ударението беше върху създаването на свежи и лесно разпознаваеми шаржови персонажи екстракти. При работата по декора - този път напълно статичен - най-важно беше да се избегне всякаква битова илюстративност, като се маркира абстрактен фон, населяван от герои картини. Една наистина сладка задача, за която актьорите много помогнаха при обживяването на костюмите.

Като прибавя незавидния бюджет и кратките срокове и в двата спектакъла - това бяха два наистина трудни, но вярвам успешни, проекта!

- Липсата на пари в театрите е очевидна и не е от вчера. Като гледах премиерата на "Д-р" обаче, нямах усещането, че тук бедността е изиграла роля.

- Предпочетохме меракът и кефът да надмогнат къртовския труд, наднорменото работно време и обидата от незачитането на усилията ни от страна на неграмотния българин. Явно сме успели да замаскираме нещата. Не мога да издавам пикантната тайна каква е стойността на бюджета, ще кажа само, че за елитен и немалък театър като благоевградския сумата е смешна. Тук не хвърлям ръкавица към ръководството на театъра, чест им прави, че в момента не само оцеляват, но и смогват да създадат условия за нови спектакли. Ръкавицата, която искам да хвърля, и то със създаване, а не с мрънкане, е към всички ония тикви и техните ръководства от "бостана", наречен парламент, който незнайно защо още всички ние поливаме със сълзите си. Същият "бостан" ни тика в периферията на културния живот в България и ни замества с чалга, която засега плъзва по пиано баровете, скоро може да я слушаме и от оперните и театралните сцени, ако въобще останат такива.

- Гледали сте няколко представления, доволна ли сте от това как благоевградската публика възприема спектакъла?

- За радост очакванията публиката да се разведри и забавлява бяха оправдани. Прекрасно е да виждаме оценяващи отсрещното хора, комуникативни и щедри на реакции. Това осмисля труда на всички ни. Спектаклите на благоевградския театър са в добрия смисъл на думата възпитателни. Тукашната младежка публика, която е наистина чест гост, оценява това и заедно с репертоара на театъра расте и се учи и вече в някаква степен е подготвена да оценява определени детайли. А зрелите зрители - фантастична публика, с богати натрупвания. Тя проявява себеуважение и уважение към онова, което ще срещне отсреща: облича се официално, за нея да дойде на театър е равнозначно на празник и това, слава Богу, е все още запазена традиция.

- Засега поне заплатите в театрите са осигурени, но липсата на пари най-вече рикошира при материалното изражение, каквото са декорът и костюмите.

- Заплатите са частично осигурени. Доколкото знам, колегите ни във Варна и това нямат. Няма пари за подови килими по сцените из цяла България, няма пари за ремонт на сценичната механизация - различна по сложност във всеки театър, няма пари за театрално осветление, няма достатъчно топла вода и парно за актьорите, които мръзнат и боледуват системно на крак... Естествено, пати и бюджетът за всяка постановка. Хитруваме, успяваме да правим от нищо нещо. И аз, и колегите ми продължаваме да изтърбушваме гардероби и складове, за съжаление така ще се процедира поне още десетина години, понеже кърпим и прекрояваме от безпаричие, а не по други причини. Театралните складове преди са били богати, та благодарение на това театрите в провинцията въобще оцеляват. Именно в Благоевград имам късмета да се натъкна на огромната складова база на театъра - исторически костюми, реквизит и декори от множество епохи, но си личи, че в последните 10-15 години тя захранва настоящите спектакли и съвсем скоро ще се изчерпи. Не е ясно какво предстои нататък, като се има предвид мътната театрална реформа, липсата на инвестиции или интерес за спонсорство, както и отлива на качествени работни кадри в ателиетата за изработка.

Няма да скрия, че е мъчително за младите като мен, които сега прохождаме в тази материя, да наблюдаваме бледите отпечатъци на изчезнали занаяти и отминал разцвет. Навремето в театрите е имало обущари, перукери, кашировчици, бояджии на топове платове, работело се е бавно, но мащабно… И тук нямам предвид, че театърът е бил индустрия, а просто че е бил на почит, остойностявал е и е изграждал цели поколения, и то с блясък - не както е днес - с читалищен ентусиазъм! В момента сме в ситуация, в която един сръчен човек изпълнява несвойствени функции, замествайки няколко щатни бройки в какви ли не ресори. За щастие все още смогваме да се справяме, че много-много да не личи, но това е много тревожно, тъй като се превръща в устойчива тенденция.

- Може би все пак ще се окаже прав баща Ви относно правенето от нищо нещо?

- Всеки от нас, един път "заразен" от театъра, се влюбва в него заради една основополагаща думичка, а именно - "катарзис". Основната причина да се занимаваме с театър е да достигнем до тая изконна тема, да предизвикваме у зрителя по един или друг начин този процес. Не съм уморена и не забравям това. Каквито и да са условията и методите за изпълнението й, свръхзадачата остава неотменна.

- Как оценявате взаимоотношенията си с благоевградския театър? Знам, че сте близки с директора Кимчев, познавате го от дете.

- Така е, но не бих спекулирала с това. Срещите ми с екипа на театъра са изключително ценни за мен. Втори сезон работим, повторно с почти цялата актьорска трупа, този път се срещаме в комедия. Очарована съм от многообразието на същите тези актьори, които миналата година успяха да разплачат освен публиката и мен самата, а сега се смях с глас още при първите репетиции. За начеващия сценограф е много важно да учи занаят от опитни, сръчни и позитивни хора. Срещнах такива в техническите служби на театъра: асистент-режисьорка, която с деликатната си прецизност разкри пред мен спецификата на професията си и като машинно масло смазваше театралния механизъм, докато работехме; майстор-резбар, който вместо да се посвети изцяло на прекрасните си иконостаси, в основното си време прави парапети и крачета на столчета; театрални, а не трикотажни шивачки - изучили епохи от историята на костюма, школа за младите. Тук има хора на щат от 30 години, които държат историята на театъра в паметта си и ми предават своите спомени и уроци.

- Ще Ви видим ли отново догодина в благоевградския театър?

- Ако е доволен от мен Благоевград и ме покани, с огромно удоволствие ще дойда. Българският театър е в наистина небивало трудна ситуация и всички очакваме с нетърпение новини за финансирането му през идната година, кога, как и какво ще се случва, дали въобще ще има продукция. Единственото, което мога да пожелая и на театъра тук, и на себе си: дай, боже, малко по-спокойно да бъде догодина. Стресовата ситуация в момента предизвиква идиотски битови разговори, които преобладават на всички инстанции и твърде малко се говори за театър, а твърде много за пари; много повече се говори за това какво не можем да направим и много по-малко - какво можем.