Математиката ми вървеше, но съдбата ми отреди друг път

Живко Илиев Янев, селско момче от позабравено от Бога селце в Огражден планина с магичното име Богородица, с платна, бои и шпакла намира своите светове и върхове в живописта. Председател е на Сдружението на художниците в Благоевград, учител по изобразително изкуство в НХГ “Св. Св. Кирил и Методий”.

Живко Янев е роден на 10 март 1954 година. Учи в Строителния техникум в Благоевград, завършва Военния железничарски институт в София, от който излиза с чин лейтенант, надниква за година в Художествената академия в София, а се дипломира като специалист в областта на стъклопластиката и керамиката през 1985 година в академията на Санкт Петербург /тогава Ленинград/. В трудовата си книжка е вписал години в поддържане и строителство на жп линии, а от 1986 година се отдава на учителското поприще. Съпругата му Величка Петрова е икономист, има две деца - Петър и Илия, учили в гимназията на таткото, а сега студенти, единият по изобразително изкуство, а другият по бизнес администрация.

- Г-н Янев, кога стигахте до извода, че вече сте художник?

- Още мисля. Творчеството е процес, който иска постоянно доказване. Иска и стремеж сътвореното ново да е поне крачка по-напред от старото. Един художник може да се мисли за такъв само ако работи. Не работи ли, може и да има енергия, но е като камък, стоящ на стръмнината, ще покаже каквото може, но само ако бъде търкулнат.

- Откога рисувате?

- Рисуването беше една от детските ми мечти. Нещата обаче се подредиха много по-късно. Като ученик в моето родно боже село Богородица ме забеляза моят учител Ангел, който беше софиянец. Сигурно е видял нещо в мои работи и ме хвалеше, а на мен ми идваше да подхвръкна. Да, ама не - както казваше един стар журналист, Петко Бочаров. От този прочут лаф на мен се падна “не”-то и животът ме отнесе към архитектурата.

- А архитектурата не е ли изкуство?

- Според мен е изкуство. И ето ме мен, селянчето от Богородица, на скамейките на Строителния техникум в Благоевград. Там се озовах и по друга причина - много ми вървеше математиката.

- А защо не станахте архитект?

- Ами съдбата ми предложи и други пътища. Тръгнах по този, който водеше към архитектурата. След Строителния техникум завърших в София жп института по строителство. От него излязох с чин лейтенант. Станах за около 4 години инвеститор по изграждане и поддържане на жп линията София-Карлово. Свободното си време оползотворявах, като рисувах видени пейзажи и скици на мои работници. Една случка промени изцяло съдбата ми. Късмет за мене. Един от работниците се познавал с професор Марин Коцев, който имаше вила в тези места и идваше понякога. Та този работник му казал за моите художествени напъни и така стана, че с професора си стиснахме ръцете.

- Той ли Ви насочи към живописта?

- Да. Поогледа някои от нещата ми и ми вика: “Много са посредствени, ама дай да опитаме”. Това му беше оценката, но аз все пак разбрах, че в това “дай да опитаме” се крие някакъв хлебец. А по същото време се готвех да влизам във ВИАС с архитектура. Още млад, на 23 години, ентусиазиран, ето ме пак в София, но вместо във ВИАС, се озовах в Художествената академия “Николай Павлович”.

- И приключихте с първата любов, архитектурата?

- Не съвсем. Нима изживяна любов може да се забрави? Новата любов измества старата, ама и нещо остава. За мен и архитектурата е изкуство. Някои я сравняват със застинала музика. За мен тя е голямо предизвикателство. Та накъдето и да се обърнем - все е архитектура. Малки и големи домове, монументи, сгради, какво ли не измисля човешкият гений? И всичко е със свое лице. За мен архитектурата има сполука, когато се вписва в пейзажа и бита на хората, както и в традициите.

- Разбрах,че не сте завършили академията. Защо?

- Започнах да уча консервация и реставрация. С тези неща човек не създава нищо свое, няма изложби и други прояви. Карах една година и запраших друм към Санкт Петербург, тогава бе Ленинград. Ех, този Петроград! Това е европейският град на Русия, наричан и Северна Венеция. За мен бе сякаш раят - Зимният дворец, Нева, стотици канали и мостове, по които е ходил Пушкин, Ермитажът, Държавният руски музей - навсякъде красота и изкуство. В Ленинградската академия изучавах стъклопластика и керамика. В интерес на истината ще кажа, че нашата академия в София, образно казано, не й се хваща и на малкия пръст. Тази академия си има свой въздух, глас, цвят, знак, марка. И тя не може да бъде другаде, освен в Санкт Петербург. Ще си помогна с думите на един от професорите ми - Константин Митрофанов. Той казваше: “Ако вземем академията в Ленинград и я пренесем другаде, дори и в Москва, и то с всичките й студенти и професори, от нея нищо няма да остане, ще е всичко друго, но не и Ленинградската академия”.

- Като какъв излязохте от академията?

- Дипломирах се с художествена керамика и стъклопластика.

- Това дава ли възможност за творчество?

- Ще се спра на стъклото, което е първата ми специалност. Стъклото е превъзходен материал зар работа. От него може да се направи всичко, което може да дойде в мисъл и фантазия. То може да се разтегля, да се свива, да се извива, да се кове, да се оцветява. Няма по-благороден материал за твореца.

- Но не сте се отдали на него.

- Вярно, но не без причини. За да се работи стъкло, трябват инвестиции. На първа ръка трябва леярна - кой може да си я позволи? Или пък човек да е на работа в стъкларски завод. Тези неща обаче не ми се случиха, а станах учител по изобразително изкуство в Благоевград. Беше 1986 година и оттогава, та до днес. Ама има нещо благородно и в това да учиш другите, и най-важното - виждаш резултатите от труда си. И така станах учител и се отдадох на живописта .

- Предпочитаните Ви теми?

- Аз съм човек от село, село, сраснало се с природата, самото то станало част от нея. Аз съм такъв, че не мога да отделя човека от природата. Виждам ги в единство, в хармония. Рисувам пейзажи и портрети, но всичко е стъпнало на яката основа на бита, на миналото, на традицията, на тези неща, които прославят и утвърждават живота. В моите композиции има и пейзажи, и хора, и те са зависими един от друг, необходими са си. В някои от творбите ми предимството е на хората, в други - на природата. Любими образи от хората ми са тези, които имат усещане за корени. И очи за светлина.

- Не клонят ли някои от творбите Ви към карикатурата?

- Искате да кажете, че някъде виждате нещата малко или поизкривени, или поудължени, или в комплицирани ситуации. Да, така е. За веселостта и радостта съм съгласен, но не и за причисляване към карикатурата. Карикатурата осмива, а моите творби раждат усмивки и ако все пак се открива елемент на присмиване, то той е насочен към мене, а не към други, както е в карикатурата.

- Какво е за Вас изкуството?

- Мисля, че е всичко онова, което се свързва с живота. Красотата му и смисълът да се живее. Но казано честно, до изкуството аз винаги слагам и семейството си. И семейството е изкуство, че с него идва продължението на живота.

- Имате ли своя максима?

- Животът е много кратък и трябва всеки да бърза да открие смисъла на това за какво се е появил в него.

- Много ли работите?

- Извън училището по 4-5 часа всеки ден.

- Кога разбирате, че една картина е завършена?

- Ще кажа, че всеки творец, когато започне нещо, той го е видял и почувствал в себе си, и му остава само да го пресъздаде. Така че всяка своя картина смятам за завършена, когато я видя във вида, в който съм я замислил.

- Като мине време, виждате ли грешки?

- Така съм скроен, че се старая грешките да бъдат избегнати още при процеса на сътворяването.

- С четка ли работите?

- Работех, но сега съм с шпакла. Стигнах до размисъл, че четката забърква цвета по един начин, а шпаклата - по друг. До известна степен четката убива цвета, размазва го, а шпаклата го оставя свеж, жив. Тук пак ще спомена моя професор Константин Митрофанов, който казваше: “Болшой грязи, Болшой связи”, което на нашенски означава, че колкото цветът е по-мръсен, толкова е по-добра връзката между цветовете. Осъзната истина е, че с чисти цветове картина не се прави.

- Водите ли на отчет творбите си?

- Някъде над 500 са.

- Кои са по-значимите Ви прояви?

- Ами имам изложби в Благоевград, в София, Пловдив, още в Хърватия, в Унгария, в град Секешфехервар. Мои неща има в САЩ, Германия, но защо да редя държавите по света...

- Чувствате ли обществено признание и то гъделичка ли Ви?

- Ами никой не е изключен от тщеславие. Мисля обаче, че творецът може да работи и без тези неща. Е, все пак не смятам, че е лошо, че съм член на Сдружението на художниците в Благоевград, на СБХ-то, председател съм и на благоевградското сдружение.

- Това не е ли допълнителен товар?

- Да, ама не го нося сам. При осъществяване дейността на сдружението сме в комбина с колегите Атанас Янев, Атанас Дафинов, Георги Драчев, Георги Стойчев и други.

- На какво учите учениците си?

- На живопис и човечност.

- Как се определя цената на една картина?

- Всяка картина струва толкова, за колкото се продаде.

- Как приемате Пикасо, който рисува квадратни домати, а ги яде кръгли?

- В изкуството е нужна и малко абстракция. Пикасо е преекспониран в рекламата.

- Мислите ли, че сте намерили своя територия в творчеството?

- Да, иначе не бих работил. Пък има и един лаф, че за всеки има място под слънцето.

- Приемате ли се за успял човек?

- Не. Човек, когато е успял, то значи, че вече е и спрял. Аз искам да съм в движение.

- Щастлив човек ли сте?

- Твърдо отговарям с “да”. Имам отлично семейство, добри приятели, наричат ме “учителю”, работя това, което мога и искам...