Майко, хляб и сол да си ме хранила, да не си ме оставяла!

Напълно готова за печат е документалната книга "Сбогуване със "свещената тайна" на благоевградската журналистка Лалка Бенгюзова, която съдържа лични изповеди на осиновени и осиновители, както и разкази за осиновени. В пропагандната литература от 60-те години осиновяването се представя като "сбъдната мечта", "вълнуваща проява на хуманизъм, на изпълнен дълг пред обществото, пред народа, пред цялата нация", "красиво явление", а тайната на осиновяването се определя като "свещената тайна", "съкровената тайна", "красивата тайна", "благородно прикриване на истината пред детето".

В представените в книгата истории всички осиновени стигат до разкриване на тайната, а промените в Семейния кодекс (2003, 2009) вече допускат възможността навършилият пълнолетие (или 16 години) осиновен да поиска от постановилия осиновяването окръжен съд да разкрие данни за биологичните му родители, макар и под условието "ако сериозни причини налагат това".

Именно този процес на промяна в обществените нагласи и в родното законодателство (в отговор на международните договорености, по които България е страна) авторката нарича "сбогуване със "свещената тайна". В предлагания по-долу откъс Вера Станоева от Долна Градешница разказва историята на осиновения си брат.

Какво ще го правя сега това дете?

Бях във втори клас. Живеехме в село Маджаре, Самоковско. Нашите комшии правеха сватба и децата искахме да идем да си играем. Вечерта на баща ми му стана много лошо, лежи и плаче. Много го болеше коремът. Закараха го в болницата в Самоков.

На другия ден ни казаха, че баща ми имал спукана язва и са го правили операция. Прибирам се у дома - и майка я няма. Комшиите казаха, че е отишла да ражда в Говедарци. Нищо не съм разбирала тогава, щом не съм знаела, че е бременна. Като си играех през деня, слушах жените да си говорят, че майка ми е родила много бяло, хубаво момче. Аз ходих в родилното с най-големия ми брат. Видях, че до нея имаше една кукличка, но никой не ми обясни какво е, що е.

По едно време казаха, че баща ми е много зле, на смъртно легло. Съобщили на майка ми, че баща ми е умрял и са го хвърлили в моргата. Точно в това време тя ражда шестото дете и си казва:

- Какво ще го правя сега това дете? Требва да го оставя, нема кой да гледа другите пет, всички са маленки.

Като занесли обаче друг мъртвец в моргата, санитарите видели, че баща ми мърда, и пак го връщат в отделението. След една седмица майка ми се принуждава да остави бебето в Дом майка и дете. Слушах жените да казват, че го е оставила в болницата, и ги питам:

- Какво значи "оставила"?

- Бягай, това не е твоя работа - отпращаха ме жените.

После какво е било, не помня. Само си спомням, че когато питаха майка ми къде е това дете, тя отговаряше на жените:

- Осиновиха го едни даскали.

- Ааа, то си е с късмета!

Майка е знаела къде е осиновен, но отговаряше така може би защото й е било унизително, че са го вземали цигани. Запазила беше акта за раждане, а на гърба му бяха написани адресът и имената на осиновителите.

Нямаш право да го търсиш, докато не се ожени!

Когато се събирахме, майка ми слагаше винаги една лъжица и една вилица повече на масата. Винаги, винаги - двайсет и шест години! Всички знаехме. Майка все викаше:

- Боже, нема до доживея да го видя това дете. Къде е, какво е, що е?

Като се ожених в Долна Градешница, две-три години поред майка все ме молеше:

- Де мари, Вере, иди в Сандански на тоя адрес и го потърси това дете! Да го видя, докато съм жива.

Най-после един ден взех адреса и отидох да го потърся в Сандански. Къщата се намираше в циганската махала. Някакъв човек отпред цепеше дърва и аз го попитах, но той ме отпрати:

- Нема тук такъв човек. Нема.

Тръгнах си. Същият човек обаче набързо събира една орда цигани и почват да ме гонят. Искат да ме бият. Аз само попитах, но те са си рекли: "Сега го откриха и искат да си го вземат!"

Аз - къде, къде да се скрия - в МВР. Милиционерите ме успокоиха. Предупредиха циганите да не ме закачат и те се разотидоха, а на мене ми казаха:

- Нямаш право да го търсиш, докато не се ожени! Защото ще те съдят. Забрави вече!

И не го потърсих повече.

Чака те един специален за тебе човек

Минаха години. Бях продавачка и веднъж в магазина дойде да пазарува една много симпатична циганка от Сандански. Имаше много хора, затова я помолих:

- Ела в неделя у нас на гости да поговорим!

Тя дойде с едно момиченце и аз й обясних:

- Виж, имам брат в Сандански, осиновен там и там?

- Познавам го. Аз работя като чистачка в Австрийския хотел, а той всяка събота и неделя идва да плува в басейна.

- Моля те, виж дали можеш да поговориш с него.

- Ще намеря начин да му кажа.

В понеделник се прибрах привечер, към 5 часа, рано се стъмваше тогава. Гледам - прозорецът свети, и си викам:

- Мале, у дома пак има хора!

В антрето питам мъжа ми Стоян:

- Какви са тия хора сега?

- Влез, чака те един специален за тебе човек.

Той седеше наведен над масата. Стоян беше извадил албумите, разглеждали бяха заедно снимките.

- Веро, това е брат ти от Сандански!

Подкосиха ми се краката и не можех да помръдна от вратата - искам да вървя, а не мога.

А той седи и реве. Казах му добре дошъл и дълго се прегръщахме. После ядохме, пихме. Разказа ми за себе си, бил вече женен за циганка, имат две дъщери.

- Плача, защото съм много развълнуван. Щом жената ми каза, веднага тръгнах. Имах някакво предчувствие, че наблизо има някой мой човек, от там, откъдето съм. И в Струмяни съм се хващал на работа, само и само да разбера. И ето, дойде денят!

Той е знаел, разбира се, че е осиновен, но е нямал никаква информация откъде и как.

Казах му конкретната причина да го потърся:

- Викнала съм те тук, защото майка ми получи удар и е на легло, може всеки момент да си замине. Така че направи така, че да идем поне да я видиш.

Гледай какъв пич има на портала!

Брат ми е роден 1964 г., тогава беше на 26 години, значи е било 1990 година. Тогава бензинът беше кът. Щом се прибрал в Сандански, той потърсил един таксиметров шофьор:

- Моля ти се, плащам ти двойно бензина, само да ме закараш.

Обяснил му какъв е поводът, но шофьорът първоначално отказвал:

- Скрил съм си малко бензин, но ми трябва - в неделя е клетвата на сина.

- После ще намерим друг бензин, дай сега да идем.

И го склонил. Още на следващия ден дойдоха тук, взеха ме и заедно заминахме.

Брат ми водеше със себе си дъщерите си и жена си - много красива, чиста, модерна, културна циганка. Само дето е малко по-тъмна. Едното му дете е одрало кожата и характера на сестра ми - всичките й маниери, поглед - на сестра ми. А той е като икона - много красив. От всички деца на майка ми и баща ми той е най-красив. Два метра мъж, и усмивката му, и лицето му...

Отбихме се в Самоков, където сестра ми работеше в "Самоковска комуна". Предложих да минем през завода да й кажем, ако иска, и тя да дойде с нас. Никого не бяхме предупредили, нямаше кога - вечерта той беше у нас, а на сутринта тръгнахме за Маджаре. Брат ми остана на портала.

Заварих сестра ми да обядва в стола.

- Ти пък за какво си дошла тука? - изненада се тя.

- Ела малко отвън, нещо да ти кажа.

Излязохме. Попитах я къде е зет ми.

- На село е, при нашите. Прави банята, че майка не може да се обслужва.

В този момент забеляза на портала брат ни и възкликна:

- Ей, гледай какъв пич има там на портала!

- Знаеш ли кой е той?

- Откъде ще знам!

- Това е брат ни от Сандански!

- Мале, мале, дръж ме! Верно ли?

- Тръгнали сме за Маджаре.

- Ами сега? Там нищо не знаят. Какво ще намерите?

- Каквото намерим, това. Ние сме тръгнали.

- Вие вървете, аз не мога да оставя склада, няма кой да ме замести.

Запознаха се с брат ми, прегръщаха се, целуваха се. Бавихме се около час и нещо и потеглихме, защото трябваше да се върнем вечерта.

Знаеш ли кого ти водя?

В Маджаре таксито спря пред дворната ни врата. Точно в тоя момент татко излизаше с канчетата. Всеки обед той ходеше за супа до Говедарци, където мой братовчед имаше ресторант. Двете села са много близко едно до друго, на един километър. С него бяха излезли брат ми и зет ми. Зарадваха ми се. Баща ми вика:

- Вере, влезте вътре. Иди първо сама при майка ти, ако требва нещо, оправи я. Нема да са бавя, отивам, купувам супа и се връщам.

- Татко - викам му, - няма да ядете супа днес.

- Не може да оставим без супа майка ти!

- Ако трябва, аз ке направя нещо набързо. Вие не знаете кого ви водя!

- Нема значение кой водиш.

Нашите бяха свикнали - като си отидех, все водех гости. А брат ми стои срещу мене.

- А, това момче ли? - попита баща ми.

- Ти знаеш ли кое е това момче?

- После ке ми кажеш.

- Не, татко, сега. Това е детето, което оставихте!

Леле, леле, като се запрегръщаха на портата - не можем да влезем! Насъбра се цялата махала. Успяхме най-после да влезем и седнахме. Татко се обърна към мен:

- Иди ти да подготвиш майка ти!

Майка не можеше да става, беше парализирана от удара. Влязох при нея.

- А, Вере, ти ли си дошла! - зарадва ми се майка.

- Водя и хора с мене. Ако имаш нужда нещо, да те пооправя.

- Няма нужда, баща ти сега ме оправи.

Опънах одеялото на леглото, седнах до нея и започнах да я галя:

- Майко, знаеш ли кого ти водя?

- Откъде да знам.

- Водя ти Ицката, детето, което си оставила.

А той вече беше на вратата. Майка взе да плаче. Той също. Хвърли се върху нея в прегръдките й и повтаряше:

- Майко, хляб и сол да си ме хранила, да не си ме оставяла!

А къщата и дворът - пълни с хора. И всички плачат, вият с глас. Шофьорът вика:

- Абе, ей, аз майка ми и баща ми съм погребал, такава сцена не съм виждал.

Наложи се да се намеся:

- Стига сте ревали! Ние не можем да се видим и да си поговорим.

Майка, милата, под възглавницата си е държала една тетрадка и от нея извади акта за раждане и едно кичурче коса:

- Чедо, я това ти е косичката! От двайсет и шест години я пазя тука, под възглавницата. Двайсет и шест години една лъжица и една вилица все съм слагала на масата за теб, чедо! Сутрин, обед и вечер!

Брат ми прочете акта за раждане:

- Наистина това съм аз!

При осиновяването му бяха сменили името - от Христо беше станал Сали, а по-късно с преименуването - Сашо.

И много странно - още при първото идване той каза, че има чувството, че вече е бил в тази къща.

***

После брат ми - сам или с мен, ходи още няколко пъти. Веднъж ми каза:

- Како, не знам какво ще става с майка, но сега ми е излязла работа в Съюза.

Посъветвах го да замине. Майка почина малко по-късно, девет-десет месеца след инсулта. Важното е, че поне го видя. Но си умря с отворени очи.

Брат ми си е живял много добре, бил е разглезено момче

Семейството, в което е осиновен, след известно време си взема още едно момиче от Станкето. Тя си е типична циганка. Живял си е много добре, бил е разглезено момче. И сега си е такъв.

Има хубава къща, единият етаж е приписан на него, а другият - на сестра му. Много добре си е обзавел жилището - с плазмен телевизор, с всичките му такъми. Децата му са много добре финансово.

Първата му жена почина. После се ожени за българка, но се разделиха, защото е много разглезен. Сега живее пак с една циганка.

На 7 ноември ще правим сватба на Наско. Поканила съм и брат ми от Сандански:

- Вие и другите ми братя и сестри ще дойдете, няма да каня братовчеди. Брат ми от Германия няма да дойде, защото му предстои операция на коляното.

Жена му обаче отказва да дойде. Казвам й да не се притеснява, а тя ми отговаря:

- Аз не се притеснявам за себе си, а за вас, че може вие да се притеснявате от мен, че съм циганка.

- Глупости - й викам. - Няма такова нещо, ще дойдеш!

Съветвам снаха си да не търси биологичните си родители

Синът ми Наско се ожени. Жена му и сестра й са близначки, "купени" деца. Майката е нямала седем години деца и решават с мъжа й да си осиновят. Когато отишли в Дом майка и дете, те посочили едно дете, но персоналът им казал:

- Това дете има сестра близначка.

- Тогава взимаме и двете!

Пораснали децата, но не знаели, че са осиновени. Обаче "доброжелатели" намерили начин и им казали. Били са вече на около двайсет години, когато разбират. Когато майка им ги взела, била бременна и по-късно в същата година родила момче. Това също ги озадачавало и те попитали майка си:

- Майко, кажи ни, как така и ние, и брат ни сме родени в една година?

Тогава тя им разказала историята.

- Ние знаем, еди-кой си човек ни каза...

Този стрес се отразил на децата. Сега е бременна и пие лекарства и витамини. Аз я съветвам да не търси биологичните си родители:

- Ако ги откриете, не знаете какви проблеми могат да се появят. Аз издирих брат ни, защото майка ми страдаше и за да може да си отиде със затворени очи. Нямаше да го търся иначе, особено след като циганите ме подгониха да ме бият в Сандански. Но като видях агонията напоследък на майка, си казах: "Да мога да го направя и да не искам - това е престъпление!". Затова го направих, само заради майка ми.

Снаха ми е съгласна с мен:

- В никакъв случай няма да ги търся!

Ти сега си с нас, но нямаш право на нищо наше

Още като бил дете, някакви хора казали на брат ми, че е осиновен. Викали са му "копеле". Той питал какво е "копеле", но майка му и баща му не са му обяснили. Търсил е начин да разбере, но нямало от кого.

Когато родителите му в Сандански бяха подразбрали, че сме се открили, искали да дойдат тук, при мен, да се разправят. Много ги е било страх да не им го отнемем. Да не го привикаме, да се отдръпне от тях и да ги остави. А те разчитаха на него.

Но аз поговорих открито с брат ми:

- Може майка ти и баща ти да са цигани, но те те отгледаха, те ти дадоха всичко. Ние може да сме се открили, но нищо не сме ти дали. Искаме просто да си знаеш, че имаш братя и сестри, роднини. Там да си гледаш, тия хора ти дадоха подслон. Ти сега си с нас, но нямаш право на нищо наше. Ако искаме, ке ти дадем. Ако не искаме - няма. Всички братя и сестри сме с различни характери. Пред теб може да се правим всекакви, но зад теб съвсем друго се говори. Един вика: "Айде да му дадем", другите викат: "Нема да му дадем". Да го кажем как си е.

Когато се запознахме, той имаше проблеми със здравето, нещо с пикочния мехур. Наш братовчед от София го заведе в Окръжна болница, правиха го операция и го излекуваха.

Сега общува с всичките ни роднини. И в цялото село Маджаре си го знаят.

Имам брат, който е женен и живее в Германия от 1971 година. Устроен е много добре и си идваше всяка година. Наскоро след като се открихме с брат ни от Сандански, пак го чакахме да си дойде от Германия. Решихме да се съберем всички в родното ни село Маджаре. С нас беше и Сали (Сашо). Наготвихме всичко. Няколко души отидоха да го посрещнат на летището. Посрещачите му казали:

- Сега те чака и брат ни, който е осиновен.

Но той не пожела да дойде да го види. Останал да спи в хотел в София. Не го е виждал и до ден-днешен, не иска. Нямам представа защо, не ми е споделял.

***

Родителите на Сали си умряха при него, в ръцете му. Той до последно си беше с тях.

Долна Градешница,

16 октомври 2010 г.