Любовното перо на Дупница Марияна Александрова: Нося гена на дядо

Поетесата Марияна Александрова преподава руски език в ОУ “Неофит Рилски” в Дупница от 1985, от три години е възпитател в същото училище. Носителка е на много награди, но смята, че главното е човек да не се взема за нещо голямо, да не мисли, че е центърът на света. Да знае, че е като всички останали.

- Госпожо Александрова, има ли реална любов, или тя е само поетична?

- Има, има любов! Тя е в основата на живота ни. Ако я нямаше, как бихме писали за нея, как бихме живели? Уморена или еуфорична, забравена или изненадваща, тъжна или щастлива, спокойна или луда, низвергната или жадувана, споделена или потайна, егоистична или всеотдайна, грешна или благородна - винаги я има "онази мъка с хубавото име, онази, вечната проклетница - любов".

Защото любовта
е дълга улица...
Минава през сърцата на площадите
и уморена от завоите на времето,
увисва тихомълком
по фасадите.
Почти завинаги -
като морето,
което не избира бреговете си.
И като името,
с което изминаваме живота.
Защото любовта
е дълга улица -
от изгрева до залеза на градовете,
от стъпките
до дъното на чашата -
оставам тук
за своето междуплощадно
разстояние...
Защото любовта
е улица.

- Известно е, че имате огромна аудитория зад граница, разкажете за гостуванията си извън България?

- Пазя топли спомени от Македония. Участието ми в международния форум "Поетични срещи под стария чинар" в Скопие беше част от наградата ми в Мелнишки вечери на поезията през 2005. Имаше около сто поети от няколко балкански страни.

Домакините - писателите албанци в Македония, ми връчиха наградата "Изпращане на нощта" за любовна лирика. Когато се появявах в залата, ме посрещнаха със скандиране и песен ми съчиниха. След време ме поканиха отново като специален гост. В гр. Дебър, Тетовско, имаше голям рецитал, четох на български, рецитираха ме и на албански. Имах среща с кмета на града и с председателя на Съюза на писателите в Албания.

Разговорът се проведе в един чудесен ресторант на брега на Дебърското езеро. Обсъждахме проблемите на писателите в трите държави. Присъстваха журналисти. Преводач ми беше поетът Адем Абдулаху. После публикуваха десет мои стихотворения в тяхното описание "Стил", а след две години бях включена в юбилеен сборник. Много атрактивно беше четенето на свещи в едно романтично заведение -градина под огромни чинари в старата част на Скопие.

Мои стихове са преведени на македонски, сърбохърватски, гръцки, турски и италиански.

В Италия спечелих първата награда от европейски конкурс, провеждан от Центъра за европейска култура в гр. Лече. Присъствах на церемонията за връчване на наградите на 3 март 2007, която се проведе в конгресната зала на хотел "Тициано ди Лече". Беше грандиозно, беше приказно. Ротари клуб - Дупница, фирма "Юнион Ивкони" и общинското ръководство ми помогнаха да изживея този триумф. Първото име, което произнесоха при награждаването, беше моето.

Връчиха ми най-голямата златна купа и диплом. После всичко се завъртя пред очите ми... Помня, че направиха много снимки, че получих искрени поздравления, че имаше също така грандиозна галавечеря, че ни сервираха девет традиционни италиански ястия и още толкова вида екзотични плодове, че завързах на много поети от различни държави по една мартеница-гривна. Съвсем непознати хора ми се радваха от сърце.

- Коя е най-голямата награда, която сте получавали през годините?

- Скъпи са ми всички награди, които съм получила през годините. Първата, за която си спомням, е от ученическите ми години за участие в конкурс за стихотворение, посветено на Свиленград, който обаче беше за възрастни, и аз бях наградена извънредно. Имам няколко награди от окръжни конкурси в Хасково.

Всичките си останали награди за поезия получих през последните десетина години: награда на сп. "Читалище"; диплом от Първия събор на книгата; две награди от Мелнишки вечери на поезията " първа награда от първия конкурс "Горчиво вино" в рамките на форума, през 2002, и в основния конкурс през 2005;

Голямата награда от конкурса "Поетични хоризонти на българката" - златната статуетка "Момина чешма" " Разград 2003; от конкурса "Море за всички" на телевизия MSat 2004; от "Кулски поетичен панаир" - 2006; от конкурса "Поезия и песен на Балкана" " Дряново 2006; от конкурса "Море от вино" - Поморие 2008; двете награди от европейски конкурси и други. Носител съм на приза "Личност на годината" в областта култура Дупница 2003, удостоена съм с почетния знак на Дупница през 2008.

Пазя поздравителни адреси от президента на РБългария Георги Първанов, от Народното събрание, от кметовете на Свиленград и Дупница, от няколко библиотеки, от обществени организации, от Съюза на българските писатели. Най-голямата награда обаче е признанието на публиката, където и да отида.

- На читателите ще бъде интересно да научат нещо повече за вашата биография, разкажете.

- Потомка съм на стар тракийски род от Източна Тракия, който е описан от дядо ми Симеон Лазаров в книгата "Слово за следовници". Родена съм в Свиленград, където семейството на прадядо ми се установява през 1913 година след принудителното изселване на българите от Лозенградско. В рода ми има повече от десет учители. Нося гена и дарбата на дядо си, който е бил поет, общественик, учител, тракийски деец, актьор, писател-краевед и прекрасен разказвач. Той е първият ми учител по словотворчество и първият ми литературен критик.

Баща ми ме въведе в голямата поезия, рецитираше ми българските символисти, немските романтици и руските класици в оригинал. В семейството ми устройвахме музикално-литературни вечери. В училище също рецитирах, пишех сценарии, подготвях спектакли. До ден-днешен. От дете знаех, че ще стана учителка.

авърших Учителския институт в Кърджали и руска филология в Софийския университет. Любовта ме доведе в Дупница. Изоставих поезията за няколко години, но тя отново ме намери. Имам две дъщери и пет-шест авторски книги. Работя в ОУ "Неофит Рилски". Член съм на Съюза на българските писатели. Пиша основно поезия, превеждам от руски.

- Какъв човек е поетът?

- Поетът е щастлив човек, защото е творец на ценности, създава светове. Той е като всички, но никой не е като него. Не страда от липса на признание, защото съзнава таланта си, съзнава своята предопределеност и призвание.

Поетът е светъл човек, няма мрачни помисли, въпреки страданието от цялото несъвършенство на битието. Въпреки чувството за вина относно всички беди на човечеството.

Поетът е добър човек, подарява на другите всичко, на което е способен, но трудно прощава несправедливостта и пошлостта.

Поетът е красив човек, защото добротата му е на лицето. Той е богат духовно и емоционално, свръхчувствителен и възбудим, постоянно жадуващ спокойствие, без да може да го познае.

Поетът е и малко луд, понякога доста забележимо, за да бъде заклеймяван и осъждан. Той е хиперемоционален, непоправим идеалист, почти неразумен, а това често основателно се приема за лудост. А именно тази лудост отключва таланта.

Поетът е много обичан и много мразен, има силно магнетично излъчване, предизвиква противоположни чувства, най-често завист у познати и обожание у непознати.

Поетът много бързо се пали, много лесно се срива в бездната, но докато пада - лети. И е постоянно влюбен - в някого или в нещо.

Никога не му е скучно, обича да е сам, но не е самотен. Когато го обхване еуфория, става особено активен и денонощно работоспособен. Това състояние може да продължи неопределено дълго, а може и да секне изведнъж. Причината невинаги е осъзната. Често не усеща какво става около него, но забелязва дребните неща. Умее да се изолира в мислите си, когато е сред много хора. Подсъзнанието му пази спомен както за лично изживяно, така и за целия път на човечеството. Може да е на хиляди години, но си остава завинаги едно голямо дете.

Ако си представите всичко това накуп у един човек - това е поет.

- Кога за първи път посегнахте към белия лист?

- Като ученичка вплитах в съчиненията си стихове. Началният ми учител веднъж ме попита сама ли съм написала всичко. После винаги ме караше да ги чета на класа. В прогимназията издавах стенвестник, пишех сатири и стихове в него. Учителката ми по литература носеше мои творби в местния вестник. В шести клас ме представиха със статия, снимка и стихове.

- Колко са Вашите стихотворения, книги?

- Поетичните книги "Обятия за този свят", "Импресия в бяло", "Смълчано настояще", "Дисекция на болката", "Небе за връщане", "Когато ветровете полудяват"

/неиздадена/. Работя върху още един нов ръкопис. Автор съм на химна на ОУ "Неофит Рилски", химн на ФК "Марек", химн на ФК "Свиленград" и на още много песни.

Включена съм в повече от 15 антологии с българска поезия. Публикувана съм във вестници, списания и алманаси на български, сърбохърватски, македонски, албански и гръцки език. Само преди няколко месеца бях представена със снимка, биографични данни и седем стихотворения в най-голямото гръцко литературно списание "Мандрагорас".

- Кой е любимият Ви литературен похват?

- На този въпрос обикновено отговарят литературните критици. Тези неща не стават по план, желание или предпочитание. Всичко, дори и формата, се ражда от самосебе си. Минах през класическия стих, за да открия стила си в "Когато ветровете полудяват". Книгите ми не са стихосбирки, а поетични книги. Стиховете образуват тематични цикли.

- Какво е мнението Ви за чалгата и каква музика слушате?

- Чалгата е комерсиално явление, не е изкуство. Демокрацията позволи всичко. Халтура винаги е съществувала и ще съществува.

Бедата е, че много суетни хора чалгизират и поезията. Свободата на словото и правото на изява не трябва да ни примиряват с графоманията. Тя осквернява храма на поезията. Просветените, разбира се, могат да отличат стойностната поезия. Но общо взето хората добиват погрешна представа за това толкова фино и високо изкуство.

Когато мисля за тези неща, посягам към някоя книга с голяма поезия и си пускам джаз, опера или инструментална филмова музика.

- В Библията се говори за творящата сила на Словото. Вярвате ли в това, че думите са преносители на енергията и са способни да създават и разрушават, да лекуват?

- Всеки знак носи някаква енергия, някакво послание, а думата е многозначна, словото е низ от думи, затова от него бликат енергии. Словото е свещено, не трябва да допускаме да се глумят с него. Енергията на словото трябва да се използва за градеж, не за разруха. За поезията не са нужни много думи, тя е максимум съдържание в минимум слово. Тези малко думи, съчетани по писани и неписани правила, или извън правилата на обикновената реч, дължат въздействието си именно на енергиите, на вътрешния си заряд, който е едноименен с този на автора.

- Кой стих Ви е любим?

- Като ученичка знаех наизуст почти целия Ботев и почти всичко от Пеньо Пенев. Преписвах си в дневниците стихове и на други поети. Като студентка изписвах любовни стихове от Матей Шопкин и Дамян Дамянов направо на стената. Обичам Дебелянов. Харесвам Дора Габе и Иван Пейчев.

От своите сега се сещам за
Диня
Сладки приказки,
сладки таткови тайни,
как завързахте
в тънки ластуни Земята,
по-голяма от Слънцето вечер,
по-червена от детска усмивка.
Спира лятото,
август пращи и се пука,
светят медени капки,
лепне по устните песен.
Кръгла радост,
по-голяма дори от Земята,
блага приказка,
сладка таткова тайна.
Или за следното:
И кой ли може да ни обвини,
че тайно със небето се прегръщаме.
На птиците им трябват висини,
да могат на земята да се връщат.
Или за това:
Виж голата ми сянка
и не питай
защо в очите ми
вулканите празнуват...

- Какво пишете сега?

- Продължавам да редактирам "Когато ветровете полудяват". Почти всички стихове от нея са участвали в конкурси и са публикувани. Не зная дали скоро ще мога да я издам. Пиша нови стихове, от които в папките влизат малко.

В момента работя върху сценария и стиховете за спектакъла по случай патронния празник на моето училище.

- Харесва ли Ви животът в Дупница, културните мероприятия?

- Каквото успея да видя, ми харесва. Има интересни изложби, концерти, срещи, спектакли.

*
Във този град е тъжна
всяка стъпка,
и всеки дъжд,
и всяка права улица;
и луди са
наесен ветровете,
напролет ветровете
и през зимата.
Площадите умират
при безветрие
и всяка стъпка
е целувка за сбогуване,
и всеки дъжд
е жест на опрощение,
когато ветровете си отиват.
И всяка права улица
е болка,
изтекла
от окото на площада.
Къде са ветровете - есенни,
къде са ветровете - пролетни,
къде са ветровете -зимните,
и лудата им обич
към площадите?
Във този град е тъжна
всяка стъпка,
когато ветровете си отиват...

- Има ли клуб на поетите?

- Страня от подобен организиран начин на живот. Нужно ми е спокойствие, за да подготвям книгите си и повече време за личния ми живот.

- Има ли автори от Дупница, които цените, автори в световен план?

- Да, Веска Гювийска.

- Пожелайте нещо на читателите.

- Пожелавам на тези, които се интересуват, приятни срещи с истинската поезия. Те носят вълнение и удовлетворение, съпричастност с изкуството, незаменимо усещане и споделена радост. Всички читатели поздравявам със следното стихотворение:
*
Ела, когато
кестените зреят
и мислите ми зреят като кестени,
когато планината е мадона
и моят град в обятията й
кротува.
Ела, когато
ветровете спят
и тук единствената истина
е жаждата.
И гледката към планината
е утеха
за палещата участ на площада.
Ела, когато
аз самата съм площад
и чакам стъпки
да изпълнят празнотата ми,
когато мислите ми
зреят като кестени...
Ела, когато ветровете спят.