Ловните излети са поклонничество и ключ, с който се затваря вратата на грижите

С усърдността и организаторските си качества Стоян Методиев Димов е спечелил уважението и доверието на цялото ловно братство в Симитли - 112-те ловци се числят като дружинка към ловното сдружение “Сокол 1911” - Благоевград и тази е причината от 2008 г. Стоян да е неин председател. Роден е през 1977 година в Симитли, завършил е строителния техникум “Никола Парапунов” в Благоевград.

Занимава се с частен бизнес, управител е на фирма “Танибилд” ООД. Съпругата му Евелина работи като продавач-консултант във фирма “Петрол”. Има двама синове - Даниел и Методи.

- Г-н Димов, кога Ви хвана вирусът на ловджийството?

- Де да беше вирус. Вирусите са лечими, пък дори и в тежка форма. Заразата към ловджийството обаче е нелечима и държи, дето се казва, “докато сърце чука”. То си е заболяване, за което цяр досега не е откриван, неподвластно е и на природната медицина. Това, кога ме е прихванало, мисля, че е още от детството ми.

Наследствено по кръв е. Живея в Симитли, но корените ми са от Тросково. Балканско село е и все е било място на хора, носещи пушки. Ако не по комитлък и харамийство, то е било по ловджилък. Хора с пушки е имало и в нашия род. Навсякъде из района бе знаен дядо ми Стоян Димов като човек на слуката. Аз нося неговото име. Ловец е бил и прадядо ми Илия. Известни са обаче повече като зайчари, пукали са и по вълци, лисици, белки, ама не и по диви свине, че някога из Влахина не ги е имало.

- И как тръгнахте по тайните пътеки на ловджийството?

- Всичко дойде от дядо ми Стоян. Не е оставал без ловни кучета и аз често се грижех и си играех с тях. Станаха ми другари. Често дядо ми и други ловци се отпускаха в сладки ловни приказки и това изпълваше детската ми глава с тайни и желани тръпки. Поотраснах и към 1993 година дядо взе да ме води из горите на Влахина.

Не бях редовен ловец, но се е случвало да ми даде дядо пушката и да я насоча към някое пиле. Стояне, рекох си, така тая няма да я бъде, ами отивай на курс и тръгвай с пушка, както си е по закон. Това и направих. През 1996 година, вече 19-годишен, бях на курс за ловци, организиран от ловното сдружение “Сокол 1911” в Благоевград. Взех изпита и добих пълни права да мога да ходя въоръжен из ловните полета на Влахина.

- Помните ли първия си излет като редовен ловец?

- Помня, но не ме впечатли много, че вече бях, дето се вика, проиграл по-рано занаята. Пък и много случки се понатрупаха и всяка нова пропъжда тези преди нея.

- Ще разкажете ли за някоя случка?

- За ловни лакардии се иска време, ама ще разкажа една от първите ми не слуки, а неслуки. Нарочно избирам нея, защото стана с един много симпатичен и уважаван от мен човек. Става въпрос за някогашния първи секретар на БКП в Симитли Симеон Тупаров. Душа човек, възпитан, а и опитен в лова.

С него сме в местността Кумола. Аз още съм млад ловец и не съм поставен на пусия, а съм акач - така се казват тези, дето викат, за да плашат живините и да ги насочват към баш ловците, заели пусии. Застанал съм на едно място и нещо се разшумуля из храстите. Пушех цигара, хвърлям я и вдигам пушката. Минава минута-две и нищо. Вземам си цигарата и така поразвълнуван дръпвам, за да ми стигне димът до петите и ето че изскача глиган някъде към 150 килограма, и то редовни кила, а не от ловджийските.

Докато вдигна пушката, глиганът избяга. Избяга, ама право към Симеон Тупаров. А той човекът си полегнал и позадрямал и прасето право в него и го надскача. Тази неслука бе добър урок за мен, а получих и наказание, от дружинката ме наказаха още една пълна година да съм акач, а не баш ловец.

Но сега вече е друго. За петнадесетина ловни години съм отстрелял 10 прасета, лисици - два пъти повече, зайци - дребна работа, не се броят, пилците - също.

- С какво Ви привлича ловът!

- Ами с това, че е магия. Можеш ли обясниш защо човек се влюбва? Това е любов, която одухотворява, изпълва с емоции, сърбеж, при който колкото повече се почесваш, повече те засърбява.

- Имате частен бизнес, който изцежда много от силите, защо приехте и да сте председател на ловната дружинка, и то голяма, каквато е симитлийската?

- Наистина съм ангажиран човек, но никога не съм се укривал от себе си, не съм правил барикада за собствените си проблеми. Ловците в дружинката са нещо като своеобразно братство, поискаха и как можех да им откажа.

Пък не е нито човешко, нито по мъжки да се бяга от отговорност. Така че доброволно реших да сложа още един товар на гърба. И го нося с чисти помисли, че така се заздравяват и мускули, и дух. Пък си имам за мото една приказка, която гласи: Колкото по-тежка е раницата, толкова е по-лек пътят на ловеца. Председател съм от 2008 година, не ми снемат доверието, а това по-иначе казано означава, че си нося добре службата.

- Къде са ловните ви полета?

- От Струма до границата с Македония. Кажи-речи половин Влахина планина. 12 хиляди хектара. Грижим се за тях, но повече за фауната им. За обитателите им сме подсигурили много хранилки, калища, засяваме дивечови ниви. За тази година при план 15 дка сме засели 20 дка в Кумола и Орджиловец.

Разхвърляме почти всяка седмица царевица край вървищата на прасетата, така че като намират храна тук, тук и да се навъртат и сегашните новородени прасенца, които след години ще ни потрябват за слука. Тук искам да изкажа благодарност най-вече на редовните в тези акции Слави Гиздов, Иван Димов, Добрин Качулски.

- Дружинката разполага ли със своя база?

- През изминалите пет години си изградиха две хижи. Едната е в местността Орджиловец при Тросково. Сградата е с дървена конструкция, но масивна и предоставя удобства за 40 души. Другата е в местността Руен край Кулишка река. Тя също е масивна - тухлена зидария, бетон. Разполага с 50 места.

Пред нея върху каменище е изградена дървена беседка. Направиха я Иван Димов и Стоян Дреновички. Нарекоха я “Дим Дуков”, като взехме части от фамилните имена на Димов и Дреновички, който е известен и като Дудуков.

- Някой помогна ли Ви?

- Ами повече стана на принципа “Бог помага, ала в кошара не вкарва”. Инициативата бе на ловците и всеки се включи с доброволен труд, а и с пари, според възможностите си. Помогна ни бизнесменът Николай Стоименов.

- Съпругата Ви Евелина как приема честите излети?

- С разбиране. Тя мен, а аз нея. Съзнавам, че с тези ловни излети в известна степен ощетявам семейството си. Но както Бог рекъл - така ще е.

- Момчетата Ви Даниел и Методи гласите ли за наследници в лова?

- Малки са още. Гледам ги, че се привързват към гончетата и нищо чудно и тях да ги хване заразата. Не искам обаче да ги притискам. По-добре всичко да е по реда си и според мерака. Нищо не бива да става насила.

- Ловните излети редуват ли се и с увеселения?

- Та това в голяма степен е и целта на занятието. Кога всички, кога на групи, при слука или неслука, събираме се, похапваме диво месце, а ако няма, и от питомно, попийваме, както си му е ред и стигаме до песни, че и до хора. Както има отличници при лова, така и при веселията има първенци.

В лова не помръква известността на Иван Димов и Добрин Качулски, но във веселието на високия пиедестал най-често са Симеон Тупаров с акордеона си и Бойко Айков с ангелското си гърло. Обикновено започваме с песента “Три планини” на Димитър Янев, която е химн на Симитли, и завършваме с чисто македонски песни.

- Какъв е отчетът на дружинката за 2010?

- Да го кажем в цифри: 30 прасета, 3 вълка, 12 лисици. На вълците им прочетоха евангелието Васил Дреновички и Добрин Качулски. При прасетата списъкът е по-широк.

- Като поопразвате раниците след лов за уреждане на веселие, остава ли и нещо за вкъщи?

- О, да. Дори се налага жените и да правят консерви и суджуци.

- Как обикновено приготвяте дивечовото месо?

- Имаме си рецепти. В моето семейство се предпочита задушено глиганско с малки картофи. Като сме на банкети, повече отсядаме в заведението “Младост” на Румен Несторов. Там правим кюфтета от диво, като ги примесваме с бекон от питомно и задължително по печена люта чушка.

- Изпитвате ли жал към дивеча?

- Не. Прасета давят кучетата ни, ровят из нивите на стопаните, вълците посягат на овце и кози. Не, няма милост.

- А има ли истина и в лова?

- Да.

- Къде я намирате?

- В тръпката. В това, че всеки ловен излет е ден на поклонничество пред природата и че това е ключът, с който се затваря вратата към грижите. Смятам, че за всеки ден сред природата Бог дава поне по два дни повече живот.