Л. Причкапов забрани филмът ни за Свобода Бъчварова да бъде показан в Благоевград

Росен Елезов е роден на 16 януари 1953 г. в Благоевград. Завършва книгоиздаване и полиграфия в Москва (1978), кинознание (1987) и кино- и телевизионна режисура (1990) в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". През 80-те години работи като експерт в Комитета за печата и като асистент-режисьор във филмова студия "Бояна". От 1989 до 1992 г. е режисьор във филмова студия "Екран" и по-късно в БНТ, "София кабел", Нова телевизия, ББТ и на свободна практика. От 1994 г. е хоноруван преподавател по телевизионна режисура в НАТФИЗ.

Режисьор е на редица тв програми: "Наблюдател", "неВалидно", "Домино", "Очевидец", "2 и 200", "Вкусът на живота", "Шах и Мат", "Никъде другаде", "Вяра и общество" и др. Филмографията му наброява над 40 заглавия, сред които: "Ecce Homo" (1990), "На тъмно" (1992), "Черната тетрадка" (1995), "Хроника на едно национално предателство" (1997), "Прекършена песен" (1998), "Остатъци" (2000), "Сънувам театър" (2003), "Тъй рече Ванга" (2004), "По особено жесток начин" (2006), "Последната свобода" (2008), "Fly" (2009), “Безсребърници” (2010).

- Г-н Елезов, в профила си във Фейсбук сте написали: "Всички очакват нещо да дойде и се случи, но то няма как да се случи, още по-малко да дойде, защото не съществува...". Бихте ли разтълкували?

- Като население ние сме привикнали да чакаме търпеливо: да дойдат руснаците да ни освободят от турците, после американците - от руснаците, европейците да ни признаят за европейци и т.н. Но кой ли ще вземе да дойде, че да ни освободи от нас самите? От собствените ни комплекси за малоценност, от бездуховния непукизъм, бездушие и подлост, от крадливостта и шуробаджанащината, неграмотността и простащината?! Сякаш в наша същност се е превърнало очакването да дойде "нещо" извън самите нас и да промени живота ни. Сега надеждите са ЕС, подобно планината да се вдигне и да дойде при Мохамед. Така героите на Бекет чакат Годо, а на Кавафис - варварите. Само че те не идват, защото никой не знае дали въобще ги има. За разлика от тях, слава Богу, ЕС го има, ала няма как да дойде на крака и ни направи по-богати душевно, по-благородни и толерантни един към друг и по-възпитани, нали? Май по-свободни е точната дума, защото свободата е личностно, интелектуално осмисляне и ако ти сам не направиш това, няма кой да го стори вместо теб.

- Завършили сте книгоиздаване и полиграфия, а по-късно кинознание и кино- и телевизионна режисура. Какво Ви мотивира да се пренасочите от книгите към киното?

- Да не прозвучи нафукано, но ми се прииска да правя филми още в първи клас. Имаше навремето едно кино в Благоевград, май беше на улица "Стамболийски" - от другата страна на реката, след големия мост вдясно. Там гледах за първи път "Неизпратеното писмо" на Калатозов и Урусевски - със Смоктуновски в главната роля. Сега си давам сметка колко съм бил омаян от черно-бялата пластика на кадрите в Сибир и нищожеството на човека пред природата - та гледах този филм седем вечери подред. И изпитах страхотно желание да бъда част от тази магия. После дойдоха филмите на Тарковски, Бунюел, Куросава, Бергман, Фелини - тези майстори станаха мои учители за цял живот. Колкото до първото си следване в Москва, то дойде по неволя. Годините в НАТФИЗ бяха нулеви за кинорежисура и заминах с надеждата да се прехвърля във ВГИК, но не се получи. Не ми позволи номенклатурният бюрократ Начо Папазов, въпреки че бях издържал приемния изпит в класа на Георгий Данелия и Игор Таланкин. Така временно се наложи да уча и се занимавам с книгоиздаване, преди да продължа по-късно в НАТФИЗ при проф. Неделчо Милев и проф. Христо Христов.

- Филмите Ви (някои от които поредици) са тематично разнообразни. Имате ли любима тема и кои сюжети и личности са Ви по-интересни - от миналото или от съвремието?

- Никога не са ме вълнували злободневните герои и сюжети, нито темите от деня. Обикновено те са с мимолетен, непълноценен живот и духът отдавна си е тръгнал от пустата им опаковка, която е и тяхната същност. А заедно с него си е тръгнала и реалната преценка за стойностите в разбитото ни общество. Във филмите ми се занимавам с истинските харизматични личности, с често непознатите, но пълнокръвни герои, противопоставени на светската суматоха и суета. Напоследък изследвам неравните пътища за постигане на Бога. Мога да кажа, че героите от последните ми филми се осъществяват чрез идеята за духовно просветление. За жалост те търсят и намират себе си в хармония с нравственост и морал - доста чужд за средностатистичния българин. И поради това обикновено са самотници. Последователите им, ако ги е имало въобще, отдавна са се "спасили" някъде другаде, дето е по-лесно, по-доходно и по-комфортно.

- Филмът "По особено жесток начин" е посветен на писателката Свобода Бъчварова, която също е родом от Благоевград. Имахте ли близко познанство с нея и как се роди идеята за филма?

- Бодка, както я наричаме с обич, и д-р Любомир Бъчваров - мъжът й, са близки приятели на моя баща. Заедно с Кирил Стефанов от ансамбъл "Пирин" те са създали джаз формация. Представете си - джаз група по времето на Вълко Червенков! Свирили са на танцови забави в читалището и в ДНА, откривали живота в една компания. След време Свобода се превърна в "майка Кураж" за всички в киното, безкористно помагаше и се раздаваше в самотната си битка с вятърните мелници на цензурата и нормативната естетика... Тя винаги ще има горещо ъгълче на благодарност в сърцето ми. Никога не ще забравя как ми помагаше с цялото си сърце и сили в годините на сложното проникване в НАТФИЗ... Владко Ганев е бил в сходна ситуация десетина години по-рано. От леля Ванга знам, че няма случайно стекли се обстоятелства. Включих се в проекта за документален филм и ентусиазирано се захванах да реализирам сценария на "канадския емигрант" Владимир Ганев за "бразилската емигрантка" Свобода Бъчварова и нейния баща - "белгийския емигра-нт" Тодор Ангелов, макар да бях само обикновен "интровертен емигрант" (в рамките на шегата, разбира се). Бодка бе истински щастлива, че двама приятели ще се опитат да направят филм за нея. Сякаш повече се радваше да бъдем заедно достатъчно дълго време, за да можем да се наговорим до насита...

- Определяте Свобода Бъчварова като "изключително заразителна и дра-матично необозрима личност". Какво влагате в тази формулировка?

- Ако това са мои думи - добре са казани, но не са съвсем достатъчни. Ако трябва да добавя още поне две думи, които да характеризират силата и нежността на тази необикновена жена, то те ще са: осеняващо великодушие... В житейския й път се случват толкова уникални по своя характер трагични и драматични събития, които променят и разтърсват изцяло битието й. И ако психиката й бе малко по-лабилна, лавината от катастрофиралия със социални утопии ХХ век щеше да съсипе напълно моралния и етичния й статус. Но благодарение на могъществото на духа й нищо подобно не се случва. Винаги съм се изумявал как този дух е успял да се побере в нейното крехко, порцеланово тяло. Катарзисът от личната й равносметка е белязан с болката от постигнатата истина за комунизма - "най-голямата гавра на века с човечеството". Свобода казва още: "Първото и най-важното нещо беше да се науча да не лъжа себе си". Тя преминава през тоталното разочарование от пропадналия идеал - в непрестанен диалог с духа на своя баща Тодор Ангелов - героя на Белгия в съпротивата срещу немската окупация. Разкъсвана и от собствената си вина пред полицейския началник в Горна Джумая - Тутев, срещу когото е била принудена да лъжесвидетелства пред "народния" съд, тя стига накрая с душата и разума си до Спасителя на човечеството Исус. Мисля, че Свобода Бъчварова е единственият интелектуалец в най-новата ни история, който открито и болезнено за себе си призна и осмисли своите заблуди без шикалкавене, както повечето от т.нар. априлско поколение, и постигна духовно пречистване чрез искрената си вяра в Бога.

- Снимали сте част от филма в Рио де Жанейро, където от 20 години живее Свобода Бъчварова. Как патриот като нея се вгражда в чуждата среда?

- По-голяма част от времето си тя прекарва в едно малко градче, Рио Кларо, където написа и трилогията "По особено мъчителен начин". Тя е много обичана - от просяците във фавелите до кмета на градчето. Благодарение на нея там хората познават България. Наричат я "Dona Felicidade" (госпожа Щастие). Където и да мине по улиците, навсякъде й целуват ръцете и я прегръщат с нескрита обич. За реката, пресичаща градчето, тя казва, че и тук си има своята Бистрица, както в Благоевград, защото "Рио Кларо" означава "Бистра река". За мен Свобода Бъчварова е истинският български посланик в Бразилия.

- Изненада ли Ви с нещо Свобода Бъчварова?

- С пантеистичното си преклонение пред родния край, с който живее всяка минута на другия край на планетата. С голямото си сърце и болка за България. С това, че пее в църковния хор на Руската православна църква в Рио де Жанейро. С това, че не е стаила и капка ненавист към доносниците си в Държавна сигурност, също и към човека, попречил й да реализира "опус вита", както тя нарича сценария си за Йоан Кукузел.

- Телевизията е неразделна част от живота на съвременния човек. Какъв е идеалът Ви за нея като режисьор и как оценявате съществуващите телевизии у нас?

- Ако говорим за естетика и формално единство, подчинено на съответния телевизионен формат - то практически няма такава. В сравнение с останалите БНТ по презумпция и предназначение на обществена се откроява сред морето от пошлост и простотия на "гаражната" представа за печеливш комерсиален модел. В този смисъл идеал и телевизия - това е някакъв нонсенс, несъществуваща съпоставимост. Телевизията в повечето си проявления слугува на низките страсти, властелин е на мимолетното, мозаечно познание - за сметка на изчезващата четяща раса. Дрогираното пасивно зрителско възприятие е жертва на водопад от бързо сменящи се, безсмислени кадри и случайни натруфени монтажни форми. За отчайващия избор на водещи и неизтребимата подобно хлебарка чалга не ми се говори. Ефектът на присъствие уродливо е фетишизиран в псевдориалити "шоута", унижаващи човешкото достойнство. Телевизията в изродените си форми е проявление на визуална безпомощност, на всевластие на "диванната" журналистика и опростачване чрез мизерен, диалектно развален и жаргонен език.

- Сценарист и режисьор сте на първия филм за досиетата "Черната тетрадка" (1995). Разкритията на Комисията за досиетата от последните години изкушава ли Ви отново да се върнете към тази тема?

- Питали ли сте се кой днес в България би искал да гледа подобни филми? Вижте само как обществото спокойно приема поредните разкрития за принадлежност към службите на репресивния апарат и как същите люде безнаказано си стоят на старите позиции, преспокойно управляват, учат на морал, формират мнения, раздават справедливост, дипломатстват и прочие. Общото безхаберие предопределя и съдбата на сериозната кинодокументалистика. Навремето "Черната тетрадка" имаше голям отзвук. Героите бяха обикновени хора - миячка на чинии, шофьор, пенсионер, студент, превърнат в доносник. Всички те бяха жертви на различни активни мероприятия и разработки от ДС. Сянката на вербовчика и оперативния работник фатално лягаше върху пречупените им съдби. Сега повече ме интересуват кукловодите на проваления преход, които са представители на тайните служби на бившия режим, игрите им с досиетата, както и манталитета, морала и психиката на разбивачите на човешки животи. Ако архивите "извадят" на светло механизмите за големите манипулации на квази-прехода и връзките и зависимостите на тайни ни служби с тези на КГБ, с удоволствие. Разбира се, трябва да се намери и някой, който да продуцира горещите въглени на такъв филм.

- Тази година се навършват 100 години от рождението на Ванга, която Вие наричате "майка на България". Кое нейно послание от филма ви с Тома Томов "Тъй рече Ванга" (2004) бихте искали да отправите към читателите ни?

- Много са дълбоките неща, които тя казва във филма. Ето кое си спомням на "прима виста": "Аз съм повеке измъчена. На вас са само домашните грижи, а на мене и световните... Ама нищо, сите човеци сме едно. Нищо с нас не отнисаме като умреме. Сичко тука ке остане... Секи има един гъз и една уста! Тогава оти, море, сите искат толкоз много паре?"

- Над какво работите в момента и къде могат да бъдат видени Вашите филми?

- Неотдавна завърших последния си филм "Безсребърници" за историята и възкресяването на разрушения след 9 септември манастир "Св.Св. Безсребърници Козма и Дамян", видени през житието и страстите на младия монах отец Никанор. Той има успешна кариера като брокер на американската фондова борса НАСДАГ, търгувал е с ценни книжа на Уолстрийт и е работил във финансова къща "Карол". Вече като монах спечелва проект по програма САПАРД на ЕС за отглеждане на биволи и прави биологична ферма. Въздига манастира от пепелищата и неговото съзиждане се случва буквално пред очите ни като някакво чудо. Премиерата на филма предстои на "София филм фест" през месец март. Освен на телевизионния екран филмите ми могат да се видят при прожекции в различни градове.

Много ми тежи, че след отказ на кмета Лазар Причкапов филмът за голямата българска писателка Свобода Бъчварова "По особено жесток начин" не бе показан в родния ни град. Човечецът явно бе информиран предварително, че неговата съгражданка се е отрекла от комунистическата идея и е приела Христос в сърцето си...… По същата причина преди няколко години президентът Първанов отказа да й връчи орден "Стара планина", както не го стори и за големия поет Константин Павлов...

"O, времена, о, нрави!".