Купих съпругата си срещу стока за 30 000 долара

Александър Дженгозов е роден в Благоевград. Завършва Строителния техникум и работи по строежите в бившия Съветски съюз и София. В столицата си има съпруга, строи луксозни вили в баровските квартали и не предполага, че една среща ще завърти живота му на 180 градуса. Срещата е с австралиец, годината - 1990. А следващите 20 години ще са изпълнени с такива приключения, обрати на съдбата, необмислени авантюри и съдбовни грешки, че днес Сашо казва за себе си: “Аз съм авантюрист, но щастлив авантюрист”. И с неподозирана за суровия му външен вид нежност поглежда 6-те си деца, родени и отглеждани в екзотичната Папуа - Нова Гвинея, и нежната си съпруга Вана, отрасла в едно от 700-те папуаски племена.

С Александър Дженгозов, който в момента е бранш-мениджър на една от най-проспериращите строителни фирми на Папуа - LBC, разговаряме в родния му град, където беше за две седмици през лятната ваканция заедно с цялото си семейство.

- Сашо, 1990 година ли е преломната в твоя живот?

- Да, макар че и преди, и след това винаги съм живял интересно. В Благоевград отраснах сред местните хора с техните разбирания, които не бяха мои. Никой не се е опитвал да ми въздейства и да ми влияе, защото от малък си бях човек с характер и свое виждане за нещата. След завършването на техникума усвоих един отличен занаят и 6 години работих в Съветския съюз, после в София. Имах си жена - всъщност тя ми беше втората, имах си пари, апартамент в центъра, всичко ми беше наред. Винаги съм искал обаче да видя, чуя, открия и пипна онова, което звучеше абсурдно за нас, българите. Абе, с други думи - винаги ми е било интересно

да си пъхна носа там, където за останалите е табу,

където е страшното, необикновеното. И започнах с Австралия.

- При кого отиде там?

- Предисторията е в София. Събрахме се една група българи, 2-ма вече не са между живите, и отидохме да правим подводни снимки на Бариерния рифт. Тоест да снимаме акули и каквото излезе под водата на тропическото море, а, повярвай, там има невероятен живот, който малцина могат дори да си представят. Всъщност това бе спонтанно предложение от един австралиец, който ме бе наблюдавал 2 години в строителството в София. Един ден ме извика и ми предложи да правим съвместен бизнес. Попитах какъв точно бизнес има предвид, той отговори - без значение, важното е да е с теб. Попитах го колко пари има, защото ако един човек, който има по-лоша кола от моята, ми предложи съвместно бизнес начинание, аз ще му откажа. Логично е да предположа, че след като колата ми е по-добра, той просто иска да ме използва като инструмент да изплува и да се замогне. Австралиецът обаче обясни, че има едни 40 милиона долара, които е готов да вложи. Съгласих се, пара си беше. На втората ни среща обсъдихме какъв да е бизнесът. Спряхме се на подводни снимки, в които ще храним акулите, опасни риби... По онова време тези филми бяха малко и скъпоплатени. Бързо придвижихме всички процедури по изваждане на визите, изкарах 6-месечни подводни курсове в Бургас и на 4 септември 1990 г. заминахме.

- Колко филма направихте?

- Нищо не стана -

удари ни

циклонът Джой.

Връхлетя над Австралия с 350 км в час, изкореняваше дървета, заличи стотици километри инфраструктура, реките излязоха от коритата си, колите потъваха насред шосето и отгоре се виждаше само покривът им. Страшно беше. Аз успях да се измъкна с велосипед между две релси на железопътната линия. Те бяха малко по-високи, аз карах велосипеда и щом блъснех колелото в някоя от тях, връщах се отново по средата и следвах посоката. Няколко седмици живях из горите изолиран, понякога над мен прелиташе някой хеликоптер и пускаше пакет храна, след което продължаваше до следващата мърдаща на земята точка. Преди циклона бяхме снимали около 10 000 метра лента “Орво”, но когато бедствието ни сполетя, авиокомпанията, на която бяхме натоварили филмите, ги изгуби в един хангар в Сингапур. 3 месеца бяхме снимали, после още 3 месеца търсихме лентите и накрая се оказа, че от горещината в хангара почти всичко е повредено. Запазили се бяха кадри за един филм, и то не най-добрите. Докато траеше съдебното следствие, партньорите ми заедно с австралиеца взеха, че умряха, и така свърши този мой етап от живота.

- И замина за Папуа, не се върна в България?

- Не се върнах, тръгнах за Папуа да ставам златотърсач. Това беше предложение на един друг австралиец, с когото се запознах там. Бях му спасил живота 2 пъти - в морето и реката, когато циклонът повали върху него едно огромно дърво и му разкъса гърдите.

Грижех се за него, той оздравя, и в знак на признателност ми предложи да търсим заедно злато. Отнесох се малко скептично към идеята, звъннах на жена ми в София и й казах, че ще си пробвам за 6 месеца късмета в златотърсачество. Тя, разбира се, каза ОК, защото знаеше, че ще направя това, което реша. Това ми беше една от най-големите авантюри. Тръгнах 2 седмици преди австриеца, защото визата ми за Австралия изтече. Всъщност той беше българин, напуснал страната ни преди 30 години. Беше 19 май 1991 г. Не знаех една дума на английски, но в Папуа и отлично да го знаеш, все тая. Там има 700 езика, колкото са племената им, и обикновето хора, живеещи на 50 метра един от друг, не могат да се разберат. Още като се прекачих в самолета, установих, че правя фатална грешка. Вътре беше пълно с прасета и кокошки. Пред нас непрекъснато изскачаха планини с високи по 4000 метра върхове и самолетът буквално се катереше по склона, а аз усещах как перките му намаляват непрекъснато оборота си и се чудех през цялото време кога точно ще паднем. За капак кацнахме на една ливада, което за мен беше втори шок. Никога не си бях представял, че има по света страни, от които цивилизацията е толкова далеч, колкото е Папуа. Проумях, че

границата на

авантюрата и глупостта е много тънка и аз току-що я бях преминал.

Но вече беше много късно.

- Колко злато успя да откриеш?

- Какво ти злато? Десетина дни след кацането ми разбрах, че австриецът няма да дойде - опитах се да го открия по телефон, но пощенската станция се оказа опожарена от бандити и нямаше връзка. Имах в джоба си 500 долара и никаква защита от полицията, защото там не гледат с добро око на чужденците. Парите бързо свършиха, а аз се оказах на 500 км от океана, който ми беше единственото спасение. Идеята ми бе да се кача тайно на някой кораб и да стигна до Азия, откъдето по-лесно бих се прибрал в България. Неспасяемо положение. Без пари, без език... Единственото решение бе да тръгна пеш към океана. Използвах реката - знаех от часовете по география, че тя все някога ще се влее в океана. Така

изминах пеш

200 километра -

по коритото винаги е по-късо разстоянието, отколкото по пътищата. Стигнах до град Лей и се приютих в една църква. Оттогава всяка Коледа ходя в тази черква и оставям пари за дарение. Без нея нямаше да оцелея. Та докато живеех в църквата, разбрах, че билетът за кораба е 3000 долара - сума, каквато въобще не можех да си представя. Нямах разрешително да работя на кораб, затова оставаше единственият вариант - да се кача като пътник без билет. Издебнах един кораб и се метнах на него. Мислех, че ще пътува до Тайланд. Слязох на последната спирка и се оказа, че поради незнанието на езика не съм разбрал - корабът пътувал до Тими Айленд - две миниатюрни островчета в океана, не до Тайланд.

Осъзнах, че това е поредната ми грешка. Но нямаше какво да се прави - трябваше да чакам да се върне корабът след десетина дни. Прекарах ги в плуване и ловене на риба. Имаше някакви хора там, които ловяха риба и охлюви и ги продаваха на параходите, но все едно си бях чисто сам. Като Робинзон. Върнах се обратно в Папуа, когато корабът отново дойде, и изпаднах в пълна нищета. Продадох си всичките вещи, за да мога да ям нещо. Най-скъпата - харпунът ми, го продадох за 5 долара. Оставих си един кат дрехи само. Имах огромна брада, напълно окъсан външен вид и бях толкова подозрителен, чи никой не искаше да ми даде работа. Ядях само банани - поне те са там без пари. Пълна мизерия. И тогава разбрах, че има сили, които бдят над всеки от нас, и благодарение на тях всеки си следва съдбата. Срещнах един бизнесмен - бял, който не се уплаши от вида ми и ми даде шанс да работя на строителни обекти, където съм най-добър. Попита ме каква заплата искам. Отговорих му - 3 дни не искам пари, виж ме първо как работя, после сам ще прецениш колко да ми даваш. Това много го впечатли. За мен 3 дни не бяха нищо - спях в църквата и бананите бяха в изобилие, но за него беше много нещо. След 3-ия ден ме сложи на минимална заплата, втората ми заплата беше двойно по-висока, третата - четворно, и така останах там до момента, в който събрах 3000 долара за билет до България. Отидох при моя благодател да му благодаря и да му кажа, че си тръгвам, но искам да го поканя да ми бъде гост в България. Поговорихме малко и той успя да ме убеди, че ще ми е по-добре да остана в Папуа да работя с него. Помислих няколко минути, прехвърлих през главата си оня момент, в който този човек ми подаде ръка, когато бях стигнал дъното на мизерията, и реших, че съм му длъжник и ще остана. Казах му обаче: Докато ти си тук, ще стоя с теб, но напуснеш ли фирмата, тръгвам си със следващия самолет. Стиснахме си ръцете, защото аз съм човек на мъжката дума, и останах. Няколко дни по-късно попитах началника си за колко години е договорът на моя човек, заради когото бях останал. Щях да падна, когато ми отговори:

Ами доживот му е договорът, това е собственикът на фирмата.

Тогава разбрах, че това е била най-голямата ми грешка. Бях дал вече дума, това означаваше, че никога няма да мога да напусна Папуа. Вече нямаше как - трябваше да остана. И тогава се заех със сериозен бизнес. Отворихме отдел на фирмата в столицата и сега сме една от най-проспериращите фирми в Нова Гвинея. Правим високи сгради, имаме 3 кораба. Живея много добре и съм доволен от живота си.

- Къде намери съпругата си?

- О, още по-дълга история. Като заминахме за столицата, една моя позната ме помоли да й помогна да направи аборт. Водих я на 2-3-ма доктори, те отказаха, защото бременността беше доста напреднала и беше опасно. Тя се срамуваше да се върне в племето си с този корем и аз й предложих едната от двете стаи в апартамента, в който тогава живех. Като започна да ражда през нощта, ме събуди, откарах я в болницата, дори помагах на доктора да я изроди, защото през нощта нямаше сестра. На другия ден купих малко подаръче на бебето и реших, че ангажиментите ми към майка му са свършили. След 3 дни обаче докторът ме извика и ми каза да ги прибирам, защото всеки ден сметката им набъбва с 200 долара и не могат да останат повече в болницата. Нямаше как - взех ги. И майката започна да ме увещава:

Бедни сме, не можем да гледаме бебе, вземи

момиченцето.

Как ще го взема, да не е играчка, опъвах се в началото, но и не можех да си представя, че те ще изхвърлят момиченцето на улицата и няма да има какво да яде утре. Съгласих се. Доведохме малката в България, кръстихме я Милена и се върнахме обратно в Папуа. С майка й обаче имахме много проблеми и аз реших да се разделя с нея. Ако го направех обаче, съдът щеше да ми вземе Милена. Тогава направих поредната фатална грешка. Измислих план - ако имаме 2 деца, имам по-голям шанс да дадат Милена на мен. Елизабет се роди бързо, и нея кръстихме в България. Тогава майка им приведе в действие нейния план. С роднините й знаеха, че имам пари, и бяха измислили съдът да остави момиченцата на тях, а аз да им плащам издръжка. На първото заседания в районния съд замалко да бия съдията, когато, без въобще да прочете исковата ми молба, отсече, че оставя децата на майка им.

Скочих и го

докопах за бялата съдийска перука, но той хукна и

се скри в

канцеларията си.

Обжалвах във Върховен съд и там ми се падна бял съдия. Реших, че ако съм женен, ще имам по-голям шанс да ми дадат двете момиченца. Затова отидох във фирмата, приближих се до една от служителките, която работеше за мен, и я попитах иска ли да се омъжи спешно за мен. Вана ме изгледа доста изумено, но й дадох срок до седващата сутрин и нямаше кой знае колко време да мисли. Каза ми “да”, направихме страхотна сватба с 300 гости, ядене, пиене и бой, като на всяка сватба в Папуа, купих я от роднините й срещу стока за 30 000 долара - прасета, банани и соларен панел, и на другия ден се явихме пред съдията. Показах на съдията Вана и казах: С нея ще гледаме децата. Тя, горката, не беше ходила никога до този момент в ресторант, на срещи - само работата, църквата и съдът, но се справи много добре пред съдията. И той ни даде и двете деца. После продължихме - роди се Руена, името й означава някакво рядко китайско дърво, собственикът на фирмата й го даде. След нея дойде Биляна. Бях решил, че искам момче, в резултат на което се появи първо Сашо младши, а последен е Терон. Сашко го кръстихме в Роженския манастир, сега там ще водим и Терон.

- И сега ти работиш, а Вана гледа децата?

- Не, и тя работи. Има много хора около нас, които ни помагат. Всъщност

аз имам още деца - гледаме още няколко

изоставени,

направо сме ги осиновили.

Преди да тръгнем за България, прибрах последното - едно момченце, стоеше до кофите за смет босичко и гладно.

- Колко човека сядате вечер около масата?

- А, не знам, ние се храним на 3-4 маси, апартаментът ми е с 15 стаи и трудно става преброяването.

- Получаваш ли за тях някакви социални помощи?

- Не, такива неща в Нова Гвинея няма - няма социални работници, няма детски надбавки, нищо няма. Те документи нямат, никой от тях не знае кога е роден.

В Папуа

единственият закон е законът

на джунглата.

Само шофьорски книжки имат папуасци, паспорти вадят само тези, които пътуват зад граница. Моите деца имат, защото сме обиколили с тях света, а Милена го е обиколила 7 пъти. Водил съм ги в Дисниленд, в Япония, Австралия, Лондон им е по-познат, отколкото Благоевград. Искам да им покажа всичко интересно, което може да се види. Е, във влака-стрела в Япония проспаха цялото пътуване, но и дотам стигнаха. Колко пъти съм ги губил, не е за разправяне. В зоопарка във Франкфурт, в Дисниленд, къде ли не. Ама я вземи ти да се оправяш едновременно с 6 деца! Като се загуби някое, за наказание ги прибирам в хотела, да са ми под око и на сигурно поне няколко часа, но после ми минава. Уж все им нареждам да се държат едно за друго, не става и не става. Но пък е много забавно.

- Кое от децата ти първо ще пожелае да стане български гражданин?

- Нека сами да си преценят. За мен самия е без значение дали си гражданин на България, Америка, Япония или Папуа. Аз съм космополитна личност и границите за мен не означават нищо. Никога не съм си поставял за цел да ставам гражданин на чужда страна. Така се случи, станах. Та и те като навършат 18 години, да решават сами за себе си. Опитвам се да им дам много добро образование в английско училище, ако някое прояви желание да продължи да учи - зад него съм.