Културата в Благоевград е на ниво 5 лева

Любимо Минков е роден в София на 24.04.1963 г. Преди 10 г. се заселва в града на майка си - Благоевград, с идеята да гледа тримата си синове в едно по-добро и по-спокойно от столицата място. Днес момчетата са вече големи, а татко им е единственият частен галерист в Благоевград. Основава галерия “Любимо” през 2003 година и я държи заедно с приятелката си Лори. Никога не е съжалявал за решението си да насочи живота си към този специфичен бизнес, въпреки че има седмици, през които никой не влиза да гледа картини, камо ли да купува. За себе си ексцентричният галерист казва, че все още не е станал краен песимист, макар че в световен мащаб е сложен кръстът над културата и изкуството.

Когато не пътува по света и е в галерията си зад книжарница “Перун”, Любимо не спира да работи. Пише есета, които са адресирани към синовете му и всички останали синове и дъщери, които нямат време, желание или възможност да говорят със собствените си бащи. Прави го в интернет, защото знае, че това е пътят да комуникираш днес с младите. Продуцира художници - пак в интернет. Пише книги, прави документални филми за изкуството. Първата му книга “Султана” е качена свободно в нета. Втората, с интригуващото заглавие “Проклятието на Благоевград”, е готова за печат. Според автора това е книга за невъзможната любов и за най-страшното нещо - да се влюбиш в човек, който не те заслужава.

- Любимо, миналия месец галерията остана заключена. Къде бяхте с Лори?

- В Сицилия. Покани ни Емилия Михайлова. Тя е завършила ЮЗУ - Благоевград, в момента има там детска танцова школа, омъжена е за местен хореограф. Емилия спечели проект на стойност 20 000 евро по програма за младежки културен обмен и предложи на Лори, с която заедно караха магистратура за арт мениджмънт, да станат съорганизатори на един фестивал в Сицилия. На него дойде и фолклорният състав на ЮЗУ на Петър Петров, който изнесе 3 невероятни концерта. Ние закарахме по 3 картини на 12 автори и ги изложихме в една църква.

- Какви са ти впечатленията от сицилианците?

- Опасявам се, че

МЕЧТАТА НА

ГАРИБАЛДИ ДА ОБЕДИНИ ИТАЛИЯ СИ Е ОСТАНАЛА САМО МЕЧТА.

Сицилия няма нищо общо с Италия. Там е по-скоро Тунис. Те през цялото време са били под робство - австрийско, испанско, гръцко и какво ли не, и това им личи. Същите като нас са. Запознахме се със сина на един от местните мафиоти и той ни доказа с пример тази невероятна прилика. Също както нас, сицилианците никога не скачат срещу властта, чакат я да падне и тогава започват да плюят. Всички знаят, че и следващите ще са лоши, защото

НИКОЙ УВАЖАВАЩ СЕБЕ СИ ЧОВЕК НЯМА ДА СИ ЗАРЕЖЕ СЕМЕЙСТВОТО, МАСЛИНОВАТА ГОРИЧКА И БИЗНЕСА, ЗА ДА ПРАВИ ПОЛИТИКА.

Но като нас отиват и гласуват. И се завърта същият цикъл.

- Поне отношението им към изкуството не е ли по-различно?

- Не е. Разликата е само, че тяхното изкуство е над земята и се руши пред очите им, понеже нямат пари да го реставрират, а нашето е под земята и чака да го преоткрием.

- С какви очи гледат на нас, българите?

- Звездната реплика на въпросния син на мафиот беше към Емилия: “Откъде ги намери тия прекрасни хора, за да ги доведеш тук, в това наше загубено селце!”. Същият ми направи най-големия комплимент, когато на вечерята, на която ни покани, доведе цялата си рода, включително 93-годишната си майка, наконтена, с токчета и ползваща се от цялото внимание на присъстващите. Всъщност доброто отношение към мен, българина, е и заради професията ми на галерист, и то не е само в Сицилия, а по цял свят. Защото хората знаят какъв труд и отговорност се крият в нашия занаят - да намериш добрия художник, да го убедиш да даде картините си, да организираш за своя сметка изнасянето на творбите му зад граница, та дори и да си носиш телевизора, масата и чадъра, както аз направих в Сицилия. Ако щеш вярвай, но 7 години правя галерийна дейност и 1 стотинка не съм получил за това.

- От какво се издържате тогава с Лори?

- От съпътстващи дейности, например презентация на художниците в интернет. Но не питай как се издържаме точно.

- Значи благоевградчанинът не купува картини?

- Не, а и не само картини. И книги не купува. Вечерта преди да умре, няколко часа след като бе представила в Благоевград документалната си книга, събирана десетилетия наред, парченце по парченце и думичка по думичка, приятелката ми Дафина Ленци седеше ей тук, на този диван, и ме гледаше с огромно неудобство.

НА ПРЕДСТАВЯНЕТО БЕШЕ УСПЯЛА ДА ПРОДАДЕ САМО 2 КНИГИ.

Няма да забравя този поглед и мълчанието й. Последните 2 години от живота й ние бяхме заедно буквално всеки ден и тя се надяваше с парите от продажбата да помогне на галерията. Дафи се чувстваше виновна, че не е успяла. Гледаше така отчаяно, сякаш знаеше, че утре вече ще е мъртва. После, след смъртта й, продадохме 10 книги.

- Не мислиш ли, че нямаш работа, защото повечето художници предпочитат сами да обикалят банки, заведения и да си търсят богати колекционери, продавайки картините си без посредник?

- Няма в света признат художник, който сам да продава. Галеристът е човекът, който залага на даден художник, той определя стойността му като творец. Има галерии, в които няма изложена нито една картина, изборът става по каталог, дори не пускат вътре всеки.

- Колко са благоевградските художници?

- Над 180. И повечето от тях не продават нищо, защото няма търсене. Христоматиен ще остане разказът на Венци Терзийски, който един ден срещнал някакъв богаташ от кв. “Струмско”, както винаги, нямал пари за бира и му предложил своя картина за 3 лв. Оня му казал:

ВЗЕМИ 5 ЛВ., АМА КАРТИНА НЕ ЩА, ЩОТО НЯМА КАКВО ДА Я ПРАВЯ.

Това е отношението на благоевградчани към изкуството - не го щат, защото няма какво да го правят.

- Тезата ти е, че благоевградчани са духовно бедни и затова не влизат в галерията ти. Не е ли по-определящ моментът с материалната им бедност - как средностатистическият българин да си купи картина за 400 лв., ако заплатата му е 240?

- Няма средни хора, има големи и малки. Хората с пари в Благоевград ще ги дадат за кебапчета и никога няма да проядат черен хайвер. Да, има няколко от по-заможните, които си

ПОРЪЧВАТ ЧЕРНИЯ ХАЙВЕР, НО ГО ЯДАТ ОТ ПЛАСТМАСОВА ЧИНИЙКА.

- Виждаш ли някъде изход?

- Виждам само един. Над входа на Художествената академия да сложат надпис “Готви се да бъдеш цял живот гладен”. Та художниците поне да знаят какво ги чака. Говори се непрекъснато за дотации - на театрите например, но тези дотации са за институцията, не за хората в нея. В една Турция, оня див Анадол, на който всички ние се подиграваме, всеки творец минава през един конкурс, който в сравнение с нашето висше е някакво елементарно ниво, получава тапия и въз основа на нея

ТУРЦИЯ МУ ПЛАЩА ДОЖИВОТНА ПЕНСИЯ ОТ 800 ЛИРИ.

Това ни го разказа един музикант, който дори не се нарече такъв, а каза, че свири на китара. Няколко месеца, след като получил въпросната тапия, той зарязал свиренето и се заел с компютърен бизнес, но пенсията ще продължи да я получава до края на дните си.

- Кой беше последният истински ценител, който посети галерията ти?

- Беше жена - гинеколожка от София, която обаче не стъпи в галерията, защото бе видяла в сайта ни картини на любимата си художничка Нина Златева. Поръча ни по телефона 4 и на другия ден й ги откарах в кабинета. Беше приготвила в плик 1400 лв. и така бе изумена от бързата доставка, че дори отказа да ги разопакова - каза, че ще го направи вкъщи на спокойствие. Май за друг случай не се сещам. За да е истински ценител, човек трябва да има имуществен и интелектуален ценз. Такъв благоевградчанин няма, а ако има, аз не го познавам.

ТУК ИМА ЦЕНИТЕЛИ НА ВИНОТО, НА ФУТБОЛА И ЧАЛГАТА, НО НЕ И НА ИЗКУСТВОТО.

В Благоевград изкуството е на ниво 5-те лева.

- Като че ли хич не обичаш благоевградчани?

- Те самите не се обичат, не обичат града си. Местните се държат в Благоевград все едно че са на хотел. Кой местен какво положително е направил за града си? Имам чувството, че всички, които искаме да раздвижим нещо, сме все приоданци.

- Не си ли мислил да напуснеш и да отидеш в София или някъде по Европа?

- Бих могъл да дам под наем този етаж, който е единствената ми собственост в Благоевград, останала от майка ми, и да запраша нанякъде, където има смисъл да върша това, което правя в момента. И нищо чудно така да стане. На мен помещение не ми трябва - в Сицилия центърът на селцето, където правихме феста, стана галерия “Любимо”. На художниците обаче им трябва помещение. “Вароша” беше направена за тях, после ги накараха да плащат наем,

СЕГА “ВАРОША” Е ЕДНА ГОЛЯМА КРЪЧМА.

Имаше смисъл от “Вароша” едно време, когато автобусът стоварваше туристите направо там, а по партийна линия непрекъснато се правеха откупки. Сега няма партийна линия. В България почти няма хора като няколкото богаташи, които видяхме завчера в Македония - те си плащат, за да си изкарат отпуската в компанията на художници. Канят 10 човека, осигуряват им подслон, храна и пиене на корем, бои и платна и ги оставят да рисуват един месец, а след това им купуват картините.

- В предишната си галерия ти беше сложил маси и столове и се опитваше да правиш редовни сбирки на гилдията, защо тук няма?

- Ами защото

ПРИЧИНАТА, ПОРАДИ КОЯТО ИДВАХА ПОЧТИ ВСИЧКИ ХУДОЖНИЦИ, БЕШЕ ТЕЧНА.

- Какво от днешната действителност те озадачава най-много?

- Това, че хората се сещат по 3 пъти на ден, че трябва да се хранят, а не могат да се сетят, че веднъж годишно трябва да нахранят и душата си - в театъра, в операта или в галерията. Всъщност те може би изпитват такава нужда, но са си убили апетита с телевизията или интернета, които са снаксът. Най-страшното нещо, което съм виждал в живота си, беше колоната от тирове преди седмица, с която се стовариха на площада пайнерките, и броят на зрителите им. 6 месеца преди това, пак на площада, беше балетът на Нешка Робева, и тогава имаше едва около 100 души.

- Пълен песимизъм дотук

- Още не е чак пълен. Но

ЗАРАДИ СНАКСА БЪЛГАРИНЪТ НИКОГА НЯМА ДА СЕ НАУЧИ ОТНОВО ДА ОБИЧА ИЗКУСТВОТО,

както никога няма да се научи да сади пак тютюн, след като намери друг начин да изкарва пари - например чрез контрабандата на цигари.

- Ти гласуваш ли на избори?

- Никога не съм го правил. Да не говорим, че още съм със софийска регистрация.

- Не можах да си обясня все пак неприязънта ти към благоевградчани, както и заглавието на книгата, която си подготвил за печат.

- Вероятно е свързано и с детството ми. Спомням си как влязох за пръв път в този град - през прозореца на влака. Измъкна ме през един такъв вуйчо ми. За мен това беше лична драма. Идвах от Германия, където майка ми бе омъжена за търговски представител, живеехме в огромна подредена къща, коли, лайф отвсякъде, и изведнъж идвам при баба на Благоевград. Трагедията ми явно е, че не влязох в Благоевград през вратата, а през джама.

- Имаш ли платно, с което никога не би се разделил?

- Не. Но имам няколко, които са безценни, а до момента я са ги видели петима души, я не. Това е част от колекцията на Дафина Ленци, която донесох от Италия. 39 оригинални платна, събирани от съпруга й - граф Ленци, които дори не могат да бъдат оценени.