Кризата срина проекти за милиарди долари

Димитър Азмански е родом от Благоевград. По професисия е ВиК инженер. Запознава се със съпругата си Теменужка, която е от Русе, по време на следването. Преди повече от 10 години решават да опитат късмета си извън пределите на страната. Така отиват в Торонто, където се реализират успешно в професиите си. От 3 години работят в Дубай, Обединените арабски емирства и в Саудитска Арабия. Имат 12-годишна дъщеря Моника, която е изключително талантлива.

Прославя българските народни песни в чужбина и дори има издаден свой собствен албум "Малка мома". За радостите и неволите в чужбина и за успеха семейство Азмански разказаха в интервю за "Струма".

- В Канада сте от дълги години. Кога и как решихте да емигрирате?

- Теменужка Азманска /Т.А./: Идеята се роди през 1997 г., когато времената тук бяха доста трудни. Двамата със съпруга ми сме дипломирани строителни инженери и решихме, че имаме сили и възможност и може да потърсим късмета си зад граница. Процедурата по заминаването за Канада ни отне доста време - 3 години за кандидатстване и получаване на документи за легална емиграция, но от месец май 2000 г. сме в Торонто. През този период се роди дъщеря ни Моника. Тя беше на 13 месеца, когато заминахме. Често пъти се шегуваме, че започнахме двама, а приключихме трима.

- Димитър Азмански /Д.А./: Докато бяхме тук, участвахме активно в мероприятия за промяна на обществото. Когато видяхме накъде отиват нещата и че оставаме с излъгани надежди, че не е това, което очакваме, дори в средите на държавния бизнес, все пак моята съпруга беше управител на общинско предприятие, опитахме да просперираме с частен бизнес. В тогавашните условия обаче и това не потръгна. Тогава решихме да предприемем нещо по-силно и единственото условие, което жена ми постави, беше където и да отидем, да сме заедно и да бъдем легално, за да не минаваме през всички административни трудности.

- Как се развиха нещата, когато пристигнахте?

- Д.А.: С бебе нещата не се развиват добре и не започват по най-розовия начин /смее се/. Отидохме в Торонто само с двама познати и с много амбиции. Пристигайки, още преди да кацнем, бяхме силно впечатлени от града. Самолетът летеше половин час над едни светлини и квартали, накъдето и да погледнеш, беше красиво. Тогава, с бебето в ръце, си казахме, че и ако тук няма място за нас, значи проблемът е у нас /смее се/. В началото беше много трудно, въпреки че един от нашите близки вече беше уговорил квартира. Спахме 2-3 дни при човека, който ни посрещна, и в понеделник влязохме в един апартамент с четири стени.

- Т.А.: На който се радвахме изключително много, защото беше обзаведен - имаше хладилник, печка и всичко необходимо. Просто не можехме да повярваме, че това е апартамент, който получаваме под наем, защото условията бяха прекрасни. Може би всичко дойде с помощта на Бога. За да наемеш апартамент там, трябва да платиш цялата сума за една година напред или някой да гарантира за теб. Разбира се, ние нямахме тези пари и управителят на блока, с когото наша приятелка предварително беше разговаряла, ни даде жилището без никакъв гарант. Ние пък след това доведохме още много българи и блокът стана почти български.

- Д.А.: След като вечерта вече имахме място за спане, в рамките на няколко дни се осъзнахме. Парите ни в джоба се топяха като сняг, приходи нямаше. Разбрахме, че макар и да сме законно там и държавата да помага на новопристигащите с езикови или професионални курсове, сме с много ограничени възможности. Хора, които са минали вече по този ред, ни препоръчаха работа в строителството - боядисване, физически труд, разнасяне на храна и т.н. Именно така издържах семейството си.

- Т.А.: Аз през това време ходих на курс по английски език с Моника, която беше още бебе. Бях заета от 09:00 до 15:00 часа, като през това време детето ми се гледаше безплатно в детска градина при много добри условия. Трябваше да ходя само на обяд, за да я нахраня. Часовете бяха абсолютно безплатни, като самият курс включваше няколко нива и беше в продължение на няколко месеца. Пътувах много надалеч, за да избера подходящ район с хубава детска градина.

Когато падна големият сняг, я спрях, тъй като трябваше да изминавам големи разстояния с количката. Напролет, ставайки на 2 години и 2 месеца, когато аз приключих курса, пуснах Моника на детска градина. Директорката й направи малко интервю и каза: "О, това дете е изключително интелигентно! Ще я пусна при големите!". Така и стана - Моника попадна в голямата група, която се водеше предучилищна. Те се грижеха за нея изключително добре - беше като цветенце в средата между тях, всички бяха около нея. Самата тя се адаптира много бързо - проговори български и английски.

- След това какво се случи с вас - започнахте работа?

- Д.А.: Кацнахме на 5-и май в Торонто, а на 6-и беше Гергьовден. Така имахме удоволствието да се запознаем с голяма част от българската общност, в това число и с нашите големи приятели Александър и Цветанка Караджови от Благоевград. Те бяха там вече близо 12 години. 11 години по-късно аз все още си спомням първите им думи, с които ни посрещнаха: "Зная, в началото е много трудно, но с течение на времето просто се свиква", т.е. не че става по-лесно, но просто се свиква. Започнахме да търсим контакти с българи и хора, които имат сходни с нашите образование и квалификация. Проучвахме възможностите как да се лицензираме и да практикуваме като инженери, защото хващайки самолета, това беше основната ни цел.

В Канада това е основно правило - не можеш да практикуваш каквато и да било професия, дори най-обикновената, без да имаш лиценз. Тези, които са завършили университет, са с университетско образование, но не и с професионална квалификация, за разлика от България, където, като завършиш университет, можеш да се наречеш инженер. Започнахме, като подготвихме документите си за право на кандидатстване за лиценз. През това време аз имах възможността да започна работа в една международна строителна фирма на по-ниска позиция, но все пак придобивах опит. Не работих като инженер, а като технически ръководител, супервайзър на проекта.

Минахме през интервю в Асоциацията на професионалните инженери. Аз го минах през 2003 г., а моята съпруга - година и половина по-късно. От началото на 2004 г. аз имам лиценз за професионален инженер в Канада, който е с големи права и задължения, разбира се. Така ми се даде право да практикувам професията си в организацията НАФТА, която е списъкът на професиите, фигуриращи в моята категория на територията на Мексико, САЩ и Канада, без каквито и да е ограничения. На следващта година моята съпруга мина през цялата тази процедура - интервюта и задължителни изпити. През 2005 г. на нашата улица изгря слънце!

- Т.А.: Всъщност аз вече практикувах професията си. Мога спокойно да кажа, че моят старт беше много силен, защото започнах работа в училище за възрастни, където учих програми, на които не бях обучавана тук. Изкарах и програма за приобщаване на чуждестранните инженери към местните асоциации, където ни учиха как да си правим сивитата и как да кандидатстваме за работа. В същото време положих изпит по история и взех изпит за завършено средно образование.

Най-ценното от тази програма беше това, че ни даваха възможност да работим като доброволци в сферата. Аз имах големия късмет да започна работа в община Торонто, където прекарах четири месеца. Всичко беше на доброволни начала, единственото, което получавах, бяха жетончета за автобуси, с което на практика ми се поемаше превозът. По време на този стаж се явих на интервю в една фирма, където впоследствие започнах работа заради опита в общината.

- Д.А.: Това беше изненада за всички българи, както и за нас самите. Аз през това време бях работил четири години и нейната първа работа с първа заплата беше с 30% по-висока от моята. До този момент аз издържах семейството само с моите доходи. Това промени социалния статус на семейството и взехме да си поставяме по-различни и по-високи цели - да обновим автопарка, защото всеки си имаше автомобил, да поканим бабите да се грижат за детето и да закупим свой дом.

Приоритетите вече бяха образованието и възпитанието на Моника. На Запад има една много интересна практика - ти кандидатстваш за една определена позиция, например младши дизайнер, одобряват те и ти оттук нататък трябва да се примириш с този пост, защото не можеш да се издигнеш, не можеш да станеш старши дизайнер например.

Така че препоръчително е, ако не искаш да катериш стълбицата за 10 или 15 години, в момента, в който придобиеш достатъчно опит и самочувствие, че можеш да се справяш с тази работа, да отидеш да кандидатстваш в друга фирма за по-висока позиция, където като влезнеш от вратата, вече си на тази позиция, а не да ти кажат: "Ама ти до вчера ми чертаеше чертежите, които аз съм проектирал!". Интересен е примерът с жена ми, която два пъти се връща на старите си местоработи.

- Т.А.: Да, наистина е така. В първата фирма, където започнах работа, стартирах от ниво "Inter mediate", т.е. средно, без да съм дизайнер. Преди да получа лиценза, се преместих в друга фирма. След като държах в ръцете си този документ обаче, те нямаха нужда от инженер. До този момент за тях аз бях инженер без лиценз - човек, който може да им върши работата на доста по-ниска заплата. Именно това беше и причината да се преместя, след което имах истинска инженерна работа. Разликата е, че бях платена като инженер! Така се върнах на първата си месторабота.

- Д.А.: В Канада, ако си оставил добри впечатления за себе си във фирмата, вратата за тебе остава винаги отворена. В Торонто фирмите в нашия бизнес, който е свързан с благоустрояване и инфраструктура, не са повече от 30. Затова и служителите между компаниите се познават, изгражда се една лична мрежа от контакти, без да имаш нужда да разчиташ на външни контакти, когато търсиш работа.

На практика се получава така, че ако до един момент си имал нужда от помощ, в следващия си ти този, който можеш да подадеш ръка и да помогнеш. Ние сме го правили многократно, особено на новопристигащи инженери, и дори е имало случаи, в които съм ги препоръчвал за работа в нашата фирма. Когато обсъжнахме всички тези неща, група от трима души съмишленици инициирахме създаването на Асоциация на българските инженери в Канада. Николай Паскалев, Паулин Лоранс и моя милост вече бяхме излезли от този кръг, който общо взето е параграф 22. Знаехме, че новопристигащите от България млади специалисти имат нужда поне някой да сподели техния опит - именно така се зароди асоциацията, която и в момента функционира. Николай Паскалев е председател, а поради това, че аз и моето семейство сме в Дубай, в момента не водим активна дейност там.

- Как се озовахте в Дубай?

- Д.А.: В началото на 2008 г. мои бивши колеги от последната фирма, в която работех, един по един започнаха да се преместват в Дубай. Там се отваряше нов офис за друга канадска фирма, който имаше нужда от нови хора.

Човек първо си отваря бележника и започва да търси собствените си контакти - така една сутрин получих едно обаждане от Дубай от мой колега, с когото в последните 3 години бяхме изключително близки и работехме много добре. Той ме попита дали искам да отида там. Аз никога не бях имал такива намерения, не съм си и помислял. Той ме убеждаваше: "Тук е много хубаво, топло, работата е перспективна..." Попитах го няма ли да изложа семейството си на риск, а той ми каза: "В края на краищата ела, договорите и заплатите са уточнени с мениджъра! Нека семейството ти да остане в Торонто, а ако решат, за началото на учебната година могат и те да се преместят".

Каза ми, че ще имам възможност да работя върху проекти, върху които в Торонто едва ли ще имам шанса. Той се оказа прав и ни убеди, въпреки че току-що си бяхме купили къща. Срещнахме се в Торонто и приятелят, мениджърът, успя да убеди и съпругата ми, че наистина е хубаво и Дубай би бил стъпка напред, не назад. Разговорът се превърна във вид интервю и за нея. Тогава каза: "Идвайте!". Така през април 2008 г. аз се преместих в Дубай, а Теменужка и Моника дойдоха през октомври.

- Какво работите там, с какво се занимавате?

- Д.А.: В момента аз работя в канадска фирма, а моята съпруга - на контракт от вкъщи, т.е. когато има проекти, с които фирмите не могат да се справят или имат нужда от помощ в областта на инфраструктурата, по личната мрежа от контакти тя им оказва подкрепа. Компанията, в която аз работя, се занимава с транспорт и инфраструктура. Работи се върху огромни проекти - в по-малка степен проектиране, но в по-голяма степен планиране.

През май месец приключих проект за Саудитска Арабия, върху който работех през последните две години /не само аз, а целият тим/. Той касае подобряване на пътната инфраструктура на Риат и обхваща 135 км планиране на мерки за подобряване на съществуващи градски магистрали в Риат. Стойността на проекта е $1 млрд. В момента работим върху други проекти, касаещи планирането на индустриални градове в Саудитска Арабия с големина от порядъка на 250 кв.км нови градове в пустинята.

- Какъв е бизнес климатът там? Промениха ли се нещата след световната икономическа криза, усетихте ли я?

- Д.А.: Общо взето, световната криза се усети и имаше по-силен магнитуд в Близкия изток. Тя започна от Северна Америка. Ние специално имахме индикации за нещо подобно, тъй като работим върху проекти за това как еди-коя си земя ще бъде застроена и след това къщите ще бъдат продадени. Това, от своя страна, е много чувствителен индикатор на това, което се задава и идва. Усеща се! Работейки в сферата на икономиката, още докато бяхме в Торонто, имахме представа, че нещо идва от Америка и по-специално от Флорида, но не можеш да го прецениш с каква сила настъпва.

- Т.А.: Спомням си, че в Торонто все още нямаше нищо, но в САЩ вече се чувстваше и се говореше за кризата.

- Д.А.: Дубай и Арабските емирства са изключително чувствителни в областта на инвестициите, защото самият град няма петролни ресурси и разчита както на чуждестранни инвестиции от цял свят, така и на търговия и туризъм. Когато останалата част от света се тресеше в кризата, това се отрази и на Дубай - няма бъдещи проекти, няма го това да се планира за след 10 или 15 години.

Проектите, които бяха направени, останаха просто на хартия и така и не се реализираха, а за тях бяха изхарчени много пари. И все пак това, че някой е вложил и е платил няколко милиона долара за проектиране, е нищо в сравнение със сумата, която ще вложи, за да го построи - тогава са необходими милиарди. Иначе имаше много интересни проекти. Ясно си спомням единия от тях - за изграждане на 4, 5 и 6-звезден туристически комплекс на Малдивите. Инвеститорите, разбира се, бяха от Арабските емирства, островите не съществуваха и сега ги няма - беше замислено кораби да извозват камъни от Индия, които да се поставят върху коралите, а след това да се изградят сградите и хотелите.

Едва после да се изрежат в различни форми и да се залесят. Подобни проекти звучат като приказка и са уникални - проекти, за които човек никога не би и мечтал! Работих и върху хотел "Атлантис", който трябваше да бъде подводен, но също беше замразен. Ако трябва да обобщя ситуацията - смятам, че тези, които имаха по-косервативна политика по отношение на инвестирането на пари, те сякаш се справиха по-добре, преминавайки през кризата, за сметка на тези, които бяха по-рискови и се опитваха със замах да правят бизнес.

Ще ви дам един пример: през 2008 г., за да отида на работа, ми бяха необходими около час и двайсет минути, сега по същия път и същата магистрала са ми необходими не повече от 45 минути. Т.е. вече мога да шофирам спокойно по пътищата, докато преди това бяха адски задръствания. Когато кацнахме в Дубай, всичко беше гора от кранове - сега ги няма, но тези кранове ги виждам в Риат, Абу Даби и Джета. Там се работи с размах, но сякаш по-бавно и се учат от грешките на по-рисковите инвеститори. Дубай е град, чието местно население съставлява не повече от 15% от общото. Останалите сме хора, които идваме да им помагаме да изградят дома си по начина, по който те си го представят.

- В Дубай имате ли български приятели?

- Д.А.: Да, има българска общност. Генералното консулство е място, където българите се срещат. Имаше български бизнес клуб, който обаче се разпадна. През 2008 г. в Дубай имаше около 6000 българи, в момента не са повече от 1500 и още толкова в столицата Абу Даби.

- Т.А.: В генералното консулство се намира и българското училище, което съществува вече четири години.

- Как се чувствате в България, и по-специално в Благоевград?

- Д.А.: Идваме си тук, за да попълним липсата.

- Т.А.: Сега със скайпа и интернета е съвсем различно и улеснено. Преди години, когато отидохме в Торонто, разговорите бяха много скъпи и давахме много пари. Купувахме едни измамни карти - взимахме ги уж с по 30 минути, а пък в тях за секунди оставаха 10. Идваме си с различна честота - заминахме 2000 г. и си дойдохме през 2006 г., когато Моника беше едва на 7 години.

- Д.А.: След това на път за Дубай спрях в България за 3 дни, ако можеше изобщо това да се брои за посещение... Сега вече трето лято поред Моника и Теменужка са тук, а аз за първи път оттогава, тъй като въпросът с отпуските е труден.

- В очите ви виждам щастие за това, че сте заминали и не сте останали тук. Така ли е?

- Д.А.: Човек, когато губи, не знае какво печели, и обратното! Има ползи, има и пропуски...

- Т.А.: Има две страни. Хубавата е, че сме отворени към света и го виждаме по друг начин, срещнахме се с много хора и култури. Най-големият опит е за Моника, която от малка се среща с различни раси, религии и култури, има космополитен начин на мислене и е дете на света. Другата страна е, че родителите ни остаряват и са сами, макар че те идваха при нас за дълго. На нас ни липсват те, липсва ни това, че когато имат нужда от нас, ние няма как да реагираме...

- Моника, а ти с какво се занимаваш, как се чувстваш?

- Моника Азманска /М.А./: В Торонто посещавах френско училище, а в Дубай - българско. В момента съм за седми клас, уча пиано при учителка рускиня, която идва вкъщи, и взимам изпити, където съм за пети клас. Уча към лондонския колеж "Тринити". Учим всичко на френски, четири пъти в седмицата изучаваме английски език, а три пъти - арабски. Ако си говорят нещо арабите, мога да схвана, но не отлично. Имам намерение обаче да се усъвършенствам и в този език! Освен това пея български народни песни - миналата година записах албум във Варна, издадохме го в Торонто, а тази година и в България. В Дубай и Торонто ми харесва, щастлива съм навсякъде, където съм с мама и тате!