Коловозът води младите в кръчми, барове и дискотеки, но някога тръгват встрани

Художник-резбар, учител и много години организатор на галерията на пиринските художници “Стоян Сотиров” в Благоевград Атанас Янев Янев е роден на 19.11.1952 година в Сандански, но корените му са от историческото село Влахи. Завършил е Художествената гимназия в София, след което със специалност “Резба” се дипломира в Художествената академия през 1978 година под ръководството на професорите Асен Василев, Кънчо Цонев и доцент Борис Зографов. След 13 години работа в благоевградската галерия от 1990 година се отдава на учителското поприще и учи децата на рисуване в Националната хуманитарна гимназия “Св.Св. Кирил и Методий” в Благоевград. Съпругата му Нина е медик. Има дъщеря Елена, специалист в Историческия музей в Благоевград, и внук, носещ името му Атанас.

- Г-н Янев, учителствате вече 20 години. Учителят не гони ли у Вас човека на изкуството?

- Не откривам такъв стремеж, тъй като приемам и учителството за изкуство. Да съумее човек да предаде това, което знае и което може, на други е не само вид изкуство, но и нещо много благородно. За мен изкуството не е самоцел, то трябва да има замисъл, да се стреми и служи на нещо. Трябва да е идея, кауза. Разбирам нещата така - ако един художник, за какъвто все пак се смятам, не съдаде поколение от себеподобни, които да го следват и продължат, наполовина си е свършил мисията на творец. Тук ще си помогна с думите на големия художник професор Илия Бешков: “Трева от трева се ражда, човек от човек се ражда и художник от художник се ражда”.

- Излиза, че за да има развитие, е нужна приемственост?

- Да. Развитието не може без опита на предишните поколения. Не може всичко да се открива наново. Трудно, а да речем и невъзможно, е да се започне от нищото. Човекът откакто се е пръкнал, все се е нуждаел от изкуство, а е и съдавал. Това е правил дори и когато е живял в пещерите. Въпросът е това всевечно изкуство може ли непрестанно да търси и да намира по-съвършенни форми на изразителност. И тук идва ролята на твореца с неговата индивидулност, който да направи крачка напред и да намери последователи.

- С какво Ви примами учителството?

- Попита ме веднъж един колега математик по кои учебници преподавам на учениците си. Отговорих му: “В нашата професия учебникът е самият учител. В изкуството не е както в математиката - две и две да правят четири. При нас всичко е различно и по вид, и по съдържание. При нас винаги е процес на търсене, който е свързан с индивидуалните въможности на учител и ученик. Пренасянето от главата на учителя в главата на ученика не става с учебник, а с помощта на вътрешен огън, който ако го нямаш, не се получава.

- Преподаването не ограничава ли времето да творите?

- Не. Животът не е чак толкова кратък по време, че човек, когато има мерак и възможности да работи, да не успее да се себепокаже. Пък и учителството за мен е процес, който от една страна взема, но от друга дава, така че нещата са, дето се казва, от “ръка в ръка” - аз се опитвам да давам, каквото мога, но и получавам. Основното тук е, че човек, който дава на други това, което знае, не го губи, то си остава в теб.

- Радвате ли се на успехите на учениците си?

- Ами те са мои деца. Има ли майка, която да не се радва на успехите на децата си? Като се вглеждам в сътвореното от мои ученици, имам чувството, че се умножавам, както е при пчелите с появата на нови рояци.

- В творчеството Ви мнозина откриват духа на революционер, на стремеж към светлина и свобода.

- Дори и окованият във вериги може да е със свободен дух. Творецът пък най-вече. Творчеството е стремеж към възвисеност и често може да се потърси прилика с пеперудата, стемяща се към светлината и огъня, където може и да изгори. Потеклото ми е такова - бунтарско. Ненавиждам подлизурството. В творчеството си пресъздавам образи и състояния, които са с отпечатък в житейски исторически летописи. Тук ще добавя, че някъде дълбоко в същността ми още бродят хора с пушки, тръгнали да се бият за свобода, както и люде, тръгнала по пътищата на изгнания и страдания.

Майка ми Живка Данаилова е бежанка от Егейска Македония. По бащина линия съм от Влахи. Някъде към 1860 година придошла река Влахинска, отнесла къщата ни и родът се преселил в Хотово. Прадядо ми Яне бил народен човек и с обич бил наричан Адвокато. Дядо ми Атанас е шесто дете на прадядото Яне. Той е учредител на ВМРО в района и е участвал в четата на войводата Яне Сандански и в Македоно-Одринското опълчение по време на Балканската и Междусъюзническата война.

- Да надникнем пак из учебните стаи по изобразително изкуство. Лесно ли се работи с млади хора?

- Да се работи с млади хора, които са тръгнали да изучават азбуката на изкуството, е добър мотив за старание, защото има често своето златно покритие, изразяващо се в творческо, морално и емоционално остойностяване. Очакваш да кажа, че е много трудно, защото много пътеки пред младите хора сега водят към кръчми, барове и дискотеки. Телевизии и други медии ги заливат с много пошлост. Мами ги и интернет, а в джобовете им звънят джиесеми и над всичко това стои капитализация из мислите в търсене на материални, а не на морални изражения. Но няма период от живота на човечеството, в който младостта с нейната буйност да не е във война с мъдростта на отиващото си. Младостта се критикува и сега, и това е нормално, но както в минали времена, така и в сегашното, все ще се появи нещо встрани от общия коловоз, на каквото и аз се опитвам да давам посока. Защото всъщност това, което е извън най-нормалното, дава най-голямото смислово съдържание на настоящето и бъдещето.

- Смятате ли, че учителството Ви се отблагодарява?

- Определено. Не мога да скрия, че в душата ми се разгаря неугасимо огънче, когато мои ученици направят нещо стойностно. Да се спра по-конкретно на това, което преподавам - резбарството. Ще спомена за напредъка на много свои ученици, след които са Явор Ичков, вече утвърден резбар, Ивайло Биляров, с участия в изложби и пленери, Иван Кючуков, Петър Витанов... По-важното е, че тяхното развитие е и мое удовлетворение.

И тук ще спомена думите на великия Леонардо да Винчи: “Жалко за онзи ученик, който не надмине учителя си”. И е прав, защото само когато учениците задминат учителите си, всъщност се получава развитие.

- Имате ли формула за изкуството?

- Да се намери формула на изкуството, на това всеобхващащо нещо, е невъзможно. Понякога казвам: Изкуството не може да промени живота. Животът е такъв, какъвто е, и едва ли изкуството ще го направи по-красив, но сигурното е, че може да го направи по-разбираем и приемлив. Изкуството е и в красивото, и в грозното, и в тъгата, и във веселието, то е любов и омраза, и светлина и мрак. То просто е една висша магия, която може от парче хартия и боя, от къс дърво и едно длето да извае образи, форми и светове, раждащи се в сърцето на твореца, който чрез сътворяването се превръща в част от самия Бог.

- Религиозен ли сте?

- Вярвам.

- Ръцете Ви по-често държат длето и дърво, а не платно и четка. Какво виждате в дървото?