Кирил Христов: Единственият кяр на татко като депутат беше шпек саламът

Владимир Христов е един от малкото благоевградчани, които със сигурност могат да нарекат живота си ползотворен. До 1989 г. е един от най-добрите и известни строители в областния център на Пиринско. Сам не знае колко ордени, медали и отличия има. Бил е депутат. Пенсионер е от края на 90-те години, но веднага се хваща в частния строителен бизнес и спира едва преди няколко години, когато тежко заболяване парализира гласните му струни.

Въпреки това Владимир Христов е един от малкото благоевградчани, които със сигурност могат да се нарекат щастливци - заради обичта на близките си. Към редакцията се обърна синът му Кирил, който работи в “Напоителни системи”. Той поиска да разкаже за живота на баща си, за да разберат хората какъв прекрасен човек го е отгледал и възпитал.

Срещаме се в къщата на семейството в кв. “Грамада”. Холната маса е отрупана със статии за Владимир Христов главно от вестник “Пиринско дело” и десетки кутии с ордени, които е получнил като строител.

Ето какво разказва за баща си Кирил Христов:

Татко е роден на 17 октомври 1933 г. в благоевградското с. Селище. Баща му дядо Иван се занимавал с животновъдство, но като всеки напредничав човек изпратил сина си да учи в гимназията в Благоевград. Още през първия срок баща ми обаче се разболял и прекъснал образованието си. 16-годишен е, когато строи първата си къща в Селище. Сградата още си стои, макар вече никой да не живее в нея.

След казармата в Пловдив татко се връща в Благоевград и започва работа в строителството. Бил е бригадир на комплексна бригада, с която е построил

ПОВЕЧЕ ОТ 2500 АПАРТАМЕНТА

в 9-ти микрорайон, в кв. “Струмско”, Сандански, Петрич, Радомир и Гоце Делчев. Започва работа с Трънската бригада при изграждането на Текстилния комбинат през 1959 г. Когато го завършват, майсторът Никола Саздов се прибира в родния край и му оставя момчетата си да продължи да ги ръководи. Дело на баща ми са “Пиринснаб”, “Топливо”, Партийната школа, Машинно-тракторната станция, Домостроителният комбинат. Голямата му гордост в Благоевград е блок “Рила”, който е първият десететажен блок в Благоевградска област, негови са блоковете по “Брегалница”, Териториално-изчислителният център, ул. “Марица”.

Бригадата му прави първите блокове по метода на пакетоповдигащите се плочи през 1965 г.

БОЯДИСВАТ ГИ ЧЕРВЕНИ, НО БОЯТА МНОГО БЪРЗО ИЗБЛЕДНЯВА

и това го ядосваше доста.

Помня, когато го избраха за депутат от Симитлийски избирателен район. Това беше през 1976-1981 г. В тогавашното Народно събрание имаше 2-ма безпартийни депутати и един от тях беше баща ми.

Докато депутатстваше, той не спря да работи в Домостроителния комбинат. Ходеше си всеки ден на работа в ДК-то, а в София ходеше само когато има заседания на парламента. Тогава така беше. Ние, семейството му, разбирахме, че има депутат в къщата ни само когато той се връщаше от парламента и ни носеше шпек салам - купуваше го по 1,50 лв. палката от хранителния магазин на Народното събрание. Преди години ходих да проверя не се ли полага някаква добавка към пенсията му като на бивш депутат, но се оказа, че

НАРОДНИТЕ ИЗБРАНИЦИ ОТ ОНОВА ВРЕМЕ ТАКИВА ФИНАНСОВИ ПРИВИЛЕГИИ НЕ ПОЛЗВАТ.

Всъщност - поне така ми казаха.

Татко непрекъснато отсъстваше от вкъщи - все беше в командировки в София, Кюстендил, Петрич. Отгледа ме майка ми Лидия, която работеше в Текстилния и Телефонния завод. Всъщност това му беше и скитането на татко, който не знаеше що е кръчма, цигара или алкохол. Единствените му посещения в заведенията бяха само на банкети на предприятието и когато на празника на нашия град ни водеше на Бачиново.

Всъщност като се замисля, той беше такъв работохолик, че семейството му оставаше винаги на заден план. Спомням си как през 1979 г. катастрофирах и ме приеха натрошен в “Пирогов”. Като ме изписаха, се прибрах в Благоевград, но веднага вдигнах температура 42 градуса и реших, че отново трябва да се върна в болницата. Казах на татко, че пак трябва да пътувам до столицата, като тайно се надявах той да ме заведе или поне транспорт да ми осигури. Отговорът му беше:

ДА, ТРЪГВАЙ, ЛЕКУВАЙ СЕ, АЗ ТРЯБВА ДА ОТИДА НА РАБОТА.

За професионализма на баща ми мога да кажа само суперлативи. Завърших Строителен техникум, но баща ми четеше плановете по-добре от мен, смяташе наум с такава скорост, все едно е калкулатор.

Ето, това са част от медалите и ордените, които е получил. Първият е “Народен орден на труда” - сребърен, който му връчиха през 1962 г., а най-високите отличия са орден “Народна Република България” - I степен, и орден “Георги Димитров”. Докато можеше да говори, татко често разказваше как през 1981 г. го поканили в София да го направят “Герой на социалистическия труд”. Тръгнали с Мазнейков - на петричкото АПК,

В СОФИЯ ОБАЧЕ ГОРЕ СТАНАЛА РОКАДАТА И НАПРАВИЛИ ГЕРОЙ НА ТРУДА МАЗНЕЙКОВ, А НА БАЩА МИ ДАЛИ “ГЕОРГИ ДИМИТРОВ”.

Далаверата била 2000 лв. премия, която върви с “Герой на социалистическия труд”. Татко беше много обиден. И много се гордееше с приза “Заслужил гражданин на Благоевград”, който му присъдиха през 1969 - той бе един от първите 4-ма благоевградчани, отличени с този знак.

Пенсионира се в ДК-то на 320 лв. пенсия. Малко съжалявам, че не му направихме никакво тържество, но нямаше кога да го организираме - още на другия ден той се хвана да работи на частно. 15 години работи при Емо Американеца и се отказа чак като се разболя. До последно работеше с невероятно темпо и много качествено. Преди няколко години

СЕ ХВАНА С ОЩЕ 2-МА СТАРЦИ НА ЕДИН СТРОЕЖ И НАПРАВИХА ПОКАЗНО НА СЪСЕДИТЕ В “ГРАМАДА”,

вдигнаха 3-етажна кооперация за същото време, колкото стигна на майсторите на Драгалето да стигнат до втория етаж на неговата кооперация.

Сега, след тежко заболяване, не му давам да работи, макар да съм сигурен, че ако му разреша, той ще е най-щастливият човек на земята.

Въпреки това обаче той продължава да живее със строежите си. Сутрин става, облича си костюма и тръгва да обикаля града и да наглежда блоковете, които е построил в младостта си. До обяд прави един кръг из града, след като подремне - втори кръг. И все оглежда дали има пукнатини някакви, дали е саниран блокът и станал ли е така по-хубав. Въпреки че през ония години бетонът се е бъркал на ръка, докато можеше да говори, ми казваше, че е доволен от работата - своята и на момчетата от бригадата.