Като малка се срамувах да нося тамбурата, връстниците ме подиграваха

Веселинка Боянова е от Благоевград, преподава тамбура в Центъра по изкуствата в кв. “Вароша” от 1995 г. и е създател и ръководител на група “Веселина”, която неизменно печели овациите на публиката и обира награди на конкурсите, в които участва. Майка е на тийнейджър, дъщеря на свещеник и по призвание родител и наставник на всичките си ученици. А много от тях вече са студенти, завършват или учат във висши музикални училища и задължително й се обаждат, когато се прибират в Благоевград.

- Г-жо Боянова, вероятно не са много децата, които искат да свирят на тамбура, защото да се занимават с музика означава доста работа: упорити репетиции всеки ден, постоянство и много работа. Как си намираш ученици?

- В началото през 1995 г. започнах работа по заместване в Центъра по изкуствата и наистина нямаше достатъчно деца, за да се направи щат. Страхотен жест, който няма да забравя, тогава направи за мен брат ми, той също преподаваше тамбура и ми преотстъпи своите ученици, за да започна работа.

- И двамата сте музиканти, така ли?

- Да, и двамата сме завършили Средното музикално училище в Широка лъка с тамбура и Музикалната академия в Пловдив. Той е 2 г. по-голям от мен и заради казармата учихме и завършихме заедно една и съща специалност. Но набирането на ученици тогава не беше лесно, ходех по училищата, показвах музикалния инструмент, правех демонстрации...

- Нещо от рода на днешния уърк-шоп ли?

- Може да се каже. Бях изненадана, че децата не знаят какъв е този български народен инструмент, казваха всичко друго, но не и “тамбура”, като го показвах. Беше наистина много трудно. За мой късмет стартът ми бе доста успешен, защото в първата година дойдоха 3 деца, които искаха да кандидатстват в музикално училище след 7-и клас, и трите бяха приети в Широка лъка, а конкуренцията тогава беше доста сериозна. Сега вече не се налага да обикалям по училищата, защото групата, която направих, е реклама на работата ми, децата сами идват. Дори идват повече, отколкото мога да поема като ученици.

- Имало ли е случаи да връщаш деца? Ако иска да свири дете без усет към музиката, какво правиш?

- Не връщам деца. Опитът ми ме е научил, че най-добрият начин е да си директен. Когато човек обясни спокойно нещата, без да се опитва да извърта и да шикалкави, и е честен и прям, обикновено отсрещната страна го оценява. Е, имало е хора, на които не им става приятно, когато предложа да запишат детето си в някой от другите клубове в Центъра по изкуствата, защото не в музиката е бъдещето му, но след време оценяват искреността ми.

В Центъра по изкуствата всяко дете може да се изяви, има занятия по народно пеене, пиано, китара, декоративно-приложни изкуства, изобразително изкуство, литературно творчество, български словесен фолклор, балет, народни танци... Имам деца, които знаят, че няма да продължат да се развиват в областта на музиката, свирят в групата, това е хобито им, но амбициите им са в съвсем различни сфери, не като музиканти. И въпреки това продължават да идват на репетициите. Защото тук има нещо друго, децата се сплотяват в един колектив, а това е тайната на успеха на групата. По-музикалните и по-надарени деца носят по-голяма тежест при изпълненията, разпределям така работата, че всеки да е на мястото си в състава. Не от всеки става солист, но не е и нужно.

- Те не се ли сърдят?

- Не, разбира се, и те си знаят възможностите. Още като раздавам партитурите, обяснявам коя е по-тежка, къде да се обърне по-голямо внимание...

- В групата има и доста малки деца, всички ли четат ноти?

- Наистина най-малкото детенце, с което съм работила, е 4-годишно, в началото те почват слухоподражателен метод. Впоследствие под формата на игри, за да им е интересно, започвам и нотното ограмотяване. Това детенце, за което казах, имаше невероятен старт, на 5 годинки то свиреше и пееше с тамбурата, страшно музикално е. За съжаление се отказа, когато стана в I клас, вероятно тогава се бе стреснало, че няма да се справи и в училище, и на допълнителни занятия, и престана да идва.

- Имаш ли отзиви за това как се справят твоите ученици, когато отидат в следващото ниво - музикално училище или вуз?

- Ще го кажа с думите на моите преподаватели в Широка лъка и в Пловдивската музикална академия, които ме познават и преди години са учили и мен: Те се открояват. Петьо Кръстев, който преподава в ЮЗУ и е диригент в ансамбъл “Пирин”, също ми казва, че е възхитен от възпитаниците ми. От тази гледна точка мога да кажа, че са успели, и това ме кара да се чувствам горда и доволна, че съм си свършила работата. Радвам им се като на свои деца.

- Колко ученици са минали през групата ти?

- Не знам, може би вече към стотина.

- Майка си на едно дете, не те ли уморява работата с толкова много чужди, да ги обгрижваш изцяло по време на турнета, концерти и пътувания?

- Ако човек се уморява от тези неща, по-добре да си смени професията. Изпитвам огромно удовлетворение от всеки техен успех, дори наглед да е малък! Толкова обичам всичките си ученици, че през лятото, когато се разделяме за 1 месец, аз се променям. Живвам, когато се срещнем и отново започнем занятията. Ние сме като едно семейство, което се разделя само вечер за спането и на другия ден отново е заедно.

- Как ги стимулираш да репетират повече, ако предстои концерт или конкурс например? Наказваш ли ги?

- Който е бил в музикално училище, знае каква атмосфера се получава. Там не е необходимо да караш едно дете да свири, всички го правят естествено, идва ти отвътре. Мечтата ми беше да създам в Центъра по изкуствата точно тази атмосфера, която те кара да свириш, без това да ти тежи и да засичаш минутите по часовник. Онези, които искат музиката да се превърне в тяхна професия, сядат и репетират. Другите правят необходимото да вървят с групата, защото им харесва този начин на живот: да излизат на сцената, да ходят на фестивали, на турнета, на лагери в чужбина. И винаги съветвам учениците си, които имат някаква дарба, но са решили да се реализират в други области, да продължават да я развиват, макар и като хоби, защото това ще им доставя удоволствие цял живот.

- Почти от основаването си фолклорна група “Веселина” участва в националния конкурс “Орфеево изворче” и неизменно се връщате с медал. И как успявате да намирате пари за пътувания и участия?

- В “Орфеево изворче” участваме от 2004 г., тогава беше в София. Като организация на пътуването ни беше много по-лесно, защото не се налагаше да плащаме нощувки, тъй като всеки имаше някой близък, при когото да пренощува. Спечелихме първата награда, бях много щастлива, защото беше първият голям конкурс, в който участваме. Направили сме голямо впечатление на организаторката и председател на националния фолклорен конкурс “Орфеево изворче”, дори не я познавах тогава - Дочка Къшева, но тя се обади през лятото и каза, че сме наградени с лагер-школа на морето, защото децата са направили изключително силно представяне. Дори ме попита, при това с огромно удоволствие: “Извинявайте, но Вие и по красота ли ги избирате, освен по талант?!” Оттогава стана традиция и всяка година ходим на лагер-школи на морето. Що се отнася до участието ни, обикновено разходите за транспорта ни до Стара Загора, където вече се провежда “Орфеево изворче”, се поемат от общината, а останалото - такси за участие, нощувки, храна, плащат родителите. Заради кризата тази година се наложи родителите и пътя да си платят, но от участие не се отказахме, защото донесохме 17 награди, от които 10 първи. А това най-много мотивира децата. Ако нямаме участия в конкурси и този стремеж да са най-добри, да се покажат на сцени в чужбина и да съчетаят приятното с полезното, гарантирам ви, че и у дома слабо ще работят, едва ли ще го правят с хъс, а ще гледат само да мине урокът. Реално погледнато, ако работиш в която и да е посока и няма къде и пред кого да покажеш колко си добър, защо да го правиш?!

- Успехите и отличията, които печели група “Веселина”, не ти ли носят достатъчно реклама, че да получиш предложения за по-добра, в смисъл по-добре платена, работа?

- Работата си харесвам, аз друго освен да преподавам не съм искала. Предложения съм имала, и то доста изкушаващи и примамливи, но големият ми “проблем” е точно група “Веселина”, защото съм я създала с много обич, с много труд, всеотдайност и не мога да оставя тези деца. Аз продължавам да бродирам ризките им за костюмите, макар че никога не съм си представяла, че ще ми се наложи да го правя. Мотото ми е, че човек трябва да дава всичко от себе си, като се захване с каквато и работа да е, за да се почувства щастлив. Ако гледаш да претупаш нещата с оправданието “за толкова ми плащат”, никога няма да усетиш сладостта на успеха.

- Родителите ти не са музиканти, откъде сте наследили с брат ти гена?

- Родителите ни не са музиканти, но са много музикални. Предполагам, че гена сме наследили от дядо ни по бащина линия. Той беше самоук, но свиреше на гайда, на тамбура, като деца израснахме при него и той ни даде “маята”, както се казва. А иначе като малка съм започнала занятия на тамбура при Кирил Трайков в същите тези къщи в кв. “Вароша”, в които сега аз преподавам, и той все още е учител тук. Честно да си призная, тогава нямах желание, срамувах се, децата ме подиграваха, че свиря на тамбура, дори ме беше срам инструмента да нося. Исках да стана танцьорка, играех и в “Пиринска китка” и исках да уча в хореографското училище в София, но баща ми реши друго. Но обичах да слушам и като си тръгвах от час, се скривах отвън до вратата и слушах учителя ми как свири на тамбура. Тогава си казвах, че и аз искам като него да преподавам. И се сбъдна.

- Не е ли твърде претенциозно да кръстиш групата на себе си?

- Не го направих аз, децата дадоха името. Бяхме на фестивал в с. Дрен, на който журналисти ги заразпитвали откъде са, кои са. И те се зачудили какво да отговорят и казали, че са група “Веселина”, защото клас по тамбура от Благоевград им се видяло много дълго и сложно. И така групата си намери името, а аз нямаше как да им се сърдя.

- През 2011 г. ви предстои да отбележите първата по-сериозна годишнина, планирате ли на 10-ия рожден ден да поканите всички, които са минали през групата?

- Иска ми се да направим един наистина специален концерт за годишнината. Различен от всички досега и, разбира се, да поканим всички възпитаници. Много ще разчитаме на подкрепата на общината и на благоевградчани, дано да се отзоват и спонсори, за да отпразнуваме през април 10-ия си рожден ден с много приятели и гости.