Катин ме заплаши с взривяване, защото се боря за спасението на красотите в Рилското корито

Старши преподавателят по физическо възпитание в Националната художествена академия /НХА/ Методи Панайотов е роден на 5 юни 1948 г. в с. Бараково, община Кочериново. Живее в София от 1970 г., а 4 години по-късно завършва ВИФ “Г. Димитров” със специалност “Треньор по баскетбол”. В НХА работи от 1978 г. с прекъсване в периода 1994-2001 г., когато пребивава в Англия и САЩ с децата си Цвета и Борислав, които опитват късмета си като професионални тенисисти. Преди година откри частен музей “Иван Балабанов” в родната си къща в Бараково. Там са отделени и кътове на поета Биньо Иванов и патриарха на българския баскетбол Веселен Темков, единствени по рода си в цяла България. Спокойно можем да причислим М. Панайотов към онази част образовани наши сънародници, които не се притесняват гласно да изричат истината и да се борят за нея, независимо от препятствията насреща. Това ги прави трън в очите на управници, които са свикнали да властват безгрижно, яхнали безропотното подчинение и волското търпение на дезинформираните си гласоподаватели.

- Г-н Панайотов, какво Ви накара да направите музей в собствената си къща, откъде дойде идеята?

- Това е една сантиментална история, защото ние сме родени в книжно-мукавената фабрика на Иван Балабанов, която е построена през 1903 г. Там нашите родители, които са от различни краища, намерили препитание. Разполагали са със заводски квартири, имало е болница, родилно отделение, симфоничен и духов оркестър, танцова трупа, театрални постановки и още куп придобивки. Дори казино. Но не комарджийско, просто такъв е бил терминът. Имаше и страхотен културен дом, читалище със 7000 тома книги, които изчезнаха безследно. В това истинско културно средище за онова време ние намерихме своя абсолютен късмет, защото децата, които живееха до нас в Бараково, Кочериново, Пороминово, Стоб, работеха тютюн и нямаха възможността да четат, да ходят по реката и да се забавляват. При нас имаше плувен басейн и баскетболен отбор, където за първи път играх тази популярна игра. Идваха отбори от "А" група. През 1965 г. пристигна "Миньор" /Перник/, който тогава бе трети в страната. Тогава нашият тим се състезаваше в Южната "Б" група и у дома сме побеждавали съставите на Благоевград, Дупница и Кюстендил. Във фабриката имаше създаден невероятен ред.

- Каква бе съдбата й?

- През 2000 г. започва едно тотално изрязване за скрап. Прекратени са доставките на суровини, обявяват я за нерентабилна. Не знам как са го спретнали и не е моя работа, но следва някаква приватизация. Доколкото ми е известно, чрез КНСБ. Тук е идвал Желязко Христов с Янка Такева, която сега се подвизава в просветните профсъюзи. Сменили са някак директорите и в един момент се оказва, че съоръженията са за вторични суровини. Тогава попитах новите собственици дали има възможност нещо да взема. Почти не ми обърнаха внимание и обявиха за пълни глупости моите намерения. Позволиха ми все пак да събирам, което намеря за ценно. Никога не съм си представял, че тази фабрика, която през 2003 г. би навършила 100 години, ще се закрие по такъв начин.

- Иван Балабанов май не се вписва в представите ни за суровия капитализъм?

- Благодарение на този човек много хора оцеляха в труден етап. Освен жилище той предоставяше на всеки свой работник парче земя за градинка, по едно животно за препитание в кризата по време на войната. Всичко това е описано в документацията, която успяхме да спасим. А хората в Общинския съвет, които са гласували против присъединяването на Пороминово към Благоевградска област, трябва да знаят, че 94 процента от земята, която Балабанов е купил, била притежание на бараковци. Бараковци също имат желание да се присъединят към Благоевградско. В тази връзка един ден ще покажа на общинска сесия документите, от които ясно се вижда, че през 30-те години на миналия век Бараково е към Благоевградски регион. Нашата черква никога не е минавала към Дупнишка околия, а винаги е била към Неврокопската епархия. Имам и редица други писмени материали, свидетелстващи, че мястото ни е в Благоевградско.

- Каква е пречката Бараково да се присъедини към Благоевградска област?

- На първо място кметът на Кочериновска община Костадин Катин. Против е, защото ще намалеят гласоподавателите му, а оттам и парите, които постъпват с тях. Той използва всякакви средства, дори заплашва хората да не се подписват под евентуален референдум, с който Бараково би се откъснало. Истината е, че не му е изгодно. Но се надявам един ден да се разбере, че на хората от нашето село е далеч по-удобно да са към Благоевград, който е на 7-8 км оттук. При спешни случаи, да речем майка ми направи инсулт, звъня в Благоевград, но сега от там казват да се обръщаме към съответните служби в Дупница и Рила. В Рила има една линейка, която едва ли не е останала още от Втората световна война, и тя обслужва цялото Рилско корито. Почти всеки от Бараково, Кочериново, Пороминово има член от семейството, който живее или работи в Благоевград. Нашите деца се раждат там, а не в Дупница.

- Нещата са в разрез с интересите на обикновените хора? Така ли”

- Точно така. Парадоксалното е, че досега никога не се е искало тяхното мнение и е крайно време това да стане. Трябва хората да решават съдбите си, а не някакъв си кмет, който все едно се родил като такъв и иска цял живот да е на този пост. Би било чудесно да има ограничение в мандатите, за да дойдат други хора с различни идеи. Аз предлагам всеки нов кмет при встъпването си в длъжност да се премери на един кантар, да запише килограмите си на една публична стена и под надписа да закачи костюма от предизборната си кампания. Ако дрехите не му станат след края на мандата, да го заключат и докато не отслабне - да не го пускат.

- Наскоро открихте в музея и кът на Веселин Темков, патриарха на българския баскетбол, който намери своя последен пристан в Благоевград. Как го решихте?

- Когато се върнах от чужбина, където бях с двете ми деца за известно време, разпитвах за мои приятели, преподаватели. Срещнах колегата Кольо Хаджийски и се поинтересувах за Темкиша. Разбрах, че е починал, и се поинтересувах дали нещо от неговите вещи е съхранено. Кольо обясни, че от българската баскетболна федерация са дошли и качили най-ценното от квартирата му в три куфара. После аз тръгнах по пътя на тези куфари. Стигнах до музея на спортната слава на стадион "Васил Левски" и до тамошната баскетболна зала, където уж били вещите. Там нишката се загуби. Тогава говорих с Иван Евстатиев, с генералния секретар на федерацията Атанас Тонев. От тях получих сведения, които се оказаха недостатъчни за намирането на куфарите. Стана ми обидно как по такъв начин може да изчезнат нещата на патриарха на българския баскетбол. Тогава започнах да събирам от наши преподаватели различни материали за Темков. Кольо Хаджийски предостави вещите, които хората от федерацията не харесали и не качили в колата си, когато преглеждали квартирата на Темкиша, за което му благодаря. Продължавам с попълването, някои от вещите откупувах, други ми подаряваха и така оформих къта. Побързах да го открия, за да могат съвременниците на Темков да го посетят и разберат, че той не е забравен. А по-младите да научат откъде е тръгнал баскетболът в България. Музеят е безплатен, но в него има стотици снимки и флагове, някои от които са отпреди повече от 50 г.

- Темков е ценен не само в България, може скоро да Ви гостуват и от чужбина.

- Той е бил като един Матей Преображенски за Балканите. Почетният председател на ФИБА Бора Станкович твърдеше, че Веселин Темков е бащата на югославския баскетбол. Знаем на какво ниво сега е баскетболът в страните от бивша Югославия. Моите уважения и благодарности към спортните хора, които посрещнаха и приеха Темков в Благоевград, след като се пенсионира. Тогава той просто беше в безизходица и не знаеше накъде да тръгне, но тук намери своя пристан. Знам, че ръка в този труден момент му е протегнал Крум Савов /б.р. - сега председател и треньор на благоевградския баскетболен клуб "Пирин-Темков"/. Бил е в приятелски взаимоотношения с Красимир Тошев-Мики, Крум Василев-Корсо, Георги Кайнакчиев-Гопата... Получил е съдействие и от общинското ръководство по онова време - дали са му жилище.

- Откриването на Темковия кът уважи легендарният български рефер Артеник Арабаджиян, който наскоро бе включен в Топ 5 на баскетболните съдии на планетата за всички времена.

- Арту, както го наричаме ние, е невероятен човек. Дойде, независимо че е на 80 години. С него се получи интересен епизод, като се качи в стаята на Темкиша. Попита ме: "Абе, Мето, дали моята дипломна работа е някъде тук, при теб?". Оказа се, че Веселин Темков е бил ръководител на дипломната му работа. Казах му, че я няма, защото при мен е съхранена само малка част от вещите, големите куфари ги отнесоха други. Представям си колко ценна би била сега тази дипломна работа на един великан в световното баскетсъдийство.

- Как възприемат хората от Бараково и района Вашето дело”

- От тези, които са в квартал "Завода", се приема много положително, защото те са свързани неразривно с фабриката на Иван Балабанов, благодарение на която се е развило и Кочериново.

- А с какво око гледат местните управници на музея?

- С недобро. Дори съм чувал от общински служители, че им е забранено от Катин да посещават моя музей. Имам даже и роднини, които от страх не искат да стъпнат в къщата ми, камо ли в музея.

Ето и един куриоз. Понеже Никола Вапцаров се е венчал в черквата в Бараково, миналата година чествахме там неговата 100-годишнина. Получи се съвпадение, че точно по същото време бях насрочил заедно с Катя Ерменкова и Иван Топалов литературно четене на гениалния поет Биньо Иванов, който е роден в нашата фабрика. Това бе добре дошло за пристигналите във връзка с Вапцаровата годишнина поети. Но хората от общината, които трябваше да помагат у нас за импровизираното посрещане и коктейла, не дойдоха, защото им беше забранено. Това е отношението на съвременните управници - не искат да се чува друг глас.

Примерно аз не съм съгласен да се построи едно регионално депо, което ще затрие и Благоевград. За съжаление техният еколог Калинка Спасова не прави нищо. Казах й, че ако гражданите знаят какво се върши, ще хвърлят камъни по нея. Въпросното депо е разположено на север, по въздушен път е на 5 км и микробите ще хвърчат, защото северните ветрове не подбират нито гражданите, нито селяните. Другият наш проблем е красивата Рилска река, която искат да вкарат в тръби за построяване на ВЕЦ-ове, което е още едно голямо престъпление. Казвал съм много пъти, че не искам да правя музей и за въздуха на Рилското корито и водата на Рилската река, и да ги гледаме в епруветки и шишета. Дано на следващите избори дойдат по-млади и по-грамотни хора, за да направят правилна равносметка и оценят точно ситуацията в района. Родени сме в невероятно красива долина. През нея Иван Вазов е минал с файтон през Х"Х век и е написал една книга - "Великата Рилска пустиня". Там пише за Кочериновската долина с нилско плодородие. Както сме тръгнали, ще я докараме до пустиня, но не в символичния, а в буквалния смисъл.

- Вашата активност едва ли се харесва?

- Съдете сами. Наскоро направих жалба до полицията в Кюстендил, сега писах нова до инспекцията в Кочериново. И двете по повод отношението на Катин. Той е толкова обигран, че ме заплашва без свидетели. Аз нямам интерес да си създавам конфликти, просто чета документите за регионалното депо и за ВЕЦ-овете, които са при мен. Проблемът е, че той иска да ги направи. А хората, които ще страдат от построяването им, ги е страх да възроптаят, защото ще си загубят работата в общината или на други места. Такава е системата. И аз заради това, че не мълча и оглавявам сдружението "Защита на Рилското корито", станах негова мишена. Дойде при мен и започна да ме псува на майка. Засипа ме със заплахи и каза, че щял да ме взриви. Под моето достойнство е да падна нивото му и да отвръщам с подобни тежки обиди. Майката не е виновна. На него някой му е вменил, че ще се кандидатирам за кмет. Аз обаче не съм толкова тъп, за да го направя. В атаките си Катин ме даде на прокурор, който да ме разследва за обир на музея на Вапцаров. След два месеца несъстоятелното дело се прекрати поради липса на доказателства.