Живата история на читалището в Благоевград Михаил Цонев

- Как да те наричам, Михаил или Мишо?

- Май повече ме познават като Мишо.

- Добре, Мишо, какво е да навършиш 70 години?

- Доскоро имах по-голямо самочувствие - като кажеш “шейсет и няколко”, някак си е по-благозвучно. “Седемдесет и...” е малко стряскащо.

- Коя ти е по-голяма слабост - Пионерският дом или читалището?

- Читалището, макар че и в Пионерския дом вкарах доста емоции - нали бях млад... Там започнах работа през 1965 г. Намираше се на мястото на сегашната Синя къща и дотогава в него нямаше никакви детски състави. Започнахме със създаването на “Пиринска китка”, художествен ръководител й стана Братой Братоев. Любопитното е, че дотогава децата не искаха да свирят на никакви народни инструменти - това

КАВАЛ, ГАЙДА ИМ СЕ ВИЖДАХА НЕВЕРОЯТНА ОТЖИВЕЛИЦА.

Същото бе отношението им и към народните песни и танци.

- Как ги събрахте тогава?

- Чрез учителите. Отидохме във II ОУ при физкултурника Божидар Багашев да го питаме кои деца са по-подвижни, за да намерим подходящи за танци. Като си тръгнахме, хлапетата започнаха да ни се подиграват зад гърбовете и почти се бях отчаял. После обаче започнаха да идват едно по едно. Направихме с Александър Миразчийски хор, Димитър Кацарски от ансамбъл “Пирин” пък създаде оркестър и за няколко години станахме много популярни. Особено градският детски хор с ръководители Христо Коларов и Христо Велев, както и мажоретките и съставът по художествено творчество бяха много известни. Последният състав се ръководеше от Цветана Тодорова и в него имаше много свестни деца. Като Даниела Янева например, която сега е актриса в София, адвокатката Албина Анева, полицаят от Икономическа Борислав Зашев, инж. Антоанета Василева... Децата от тоя състав дори бяха поканени за водещи на правителствения концерт за 8-ми март. Ами какво да кажа за балетната школа? Ръководител беше Мария Рилска, балетен педагог от София.

ОТ ТИЯ МОМИЧЕНЦА БАЛЕРИНИ НЕ СТАНА, НО СТАНАХА ИСТИНСКИ ДАМИ.

Помня, че Мария ги учеше на обноски, на добро поведение, показваше им как да ходят, как да си държат главите, та дори как да пият вода от чешма - не като налапат чучура, а в шепичка, с прибрани коленца и леко приклякане.

- Какво привличаше децата към тези извънучилищни занимания?

- Обществените изяви. Освен това беше напълно безплатно.

- Защо сменихте работата с децата с канцеларска в общината?

- Преместиха ме, а и онова не беше много канцеларска работа. Като председател на ОбС работеше Димитър Серафимов, който говори много бавно, но работи страшно бързо - с него си разделяхме оперативките, той ходеше на тези на окръжните институции, аз - на общинските. Правехме културната програма на общината, а аз

БЯХ ДЛЪЖЕН ДА ОБИКАЛЯМ 2 ПЪТИ МЕСЕЧНО ВСИЧКИ ПАМЕТНИЦИ И ПЛОЧИ

и да видя дали някоя буква не е паднала, дали има бурени наоколо или нещо е повредено, дали работи часовникът на Часовниковата кула и т.н. Имахме идея за пеещ часовник, но не стана, направихме обаче монумента на Делчевия род. Активните борци натискаха да им изработим алея на загиналите, но нещо не се прие - много дълга трябваше да стане. Интересна беше работата ми, но много разхвърляна, беше свързана с доста хора. А по онова време беше трудно да открия дори чистачката на общината, за да я пратя за пощата - тя чистеше всички кабинети, включително и тези на кмета, и все беше заета някъде. Затова, като ми предложиха да започна работа в читалището, приех без всякакво замисляне - щях да отида в по-малък екип, което предполагаше по-лесна организация. Започнах през есента на 1978 година и

ДОРИ МИ УВЕЛИЧИХА ЗАПЛАТАТА С 5 ЛЕВА - СТАНА МИ 175 ЛВ.

- Само ти ли беше на заплата?

- Не, имаше над 20 щата - библиотекарки, художествени ръководители, щатни в школата... Читалището тогава беше единственото място за творческа изява на по-възрастните. После дойдоха Профсъюзният дом и разните му езикови и други школи. Разлепихме обяви по града и много бързо събрахме различните състави. Всичко беше на самодейни начала. Само в музикалната и езиковата школа плащаха някакви минимални такси, всичко останало беше безплатно.

- Това ли бе определящо за интереса на възрастните към самодейните изяви - че е било безплатно?

- Не, възможността да излязат извън страната, което в ония времена беше почти невъзможно по друг начин. И вярно - обиколихме света. Първото ни пътуване навън с китаро-мандолинния оркестър беше на международен фестивал в Испания. Пътувахме като едни истински трубадури, със спални чували, защото нямахме пари за хотели, и нощувахме главно на къмпинги. Маршрутът ни беше през Унгария, Австрия и Франция. Разгледахме през деня Париж и се изтеглихме на 30 км встрани от него за нощувка. Избрахме си една приказна полянка. Абе, даже

ОЩЕ НЕ БЯХМЕ РАЗПЪНАЛИ ЧУВАЛИТЕ, И ХОП - ПРИСТИГНАХА ФРЕНСКИТЕ ПОЛИЦАИ.

Добре че в оркестъра бяха Мони Мошев, който сега е гинеколог, и урологът Владо Чочев, а те знаеха френски. Хубаво е, че носехме с нас бренди. Владо и Мони дадоха по една бутилка коняк на полицаите и ония обещаха да се направят, че не са ни виждали, но само за през нощта - заръчаха ни на следващата сутрин да няма и следа от нас.

- Не се ли изкуши някой да остане?

- Не, при това интересното е, че тогава с нас нямаше човек от МВР, който иначе задължително придружаваше всяка българска група, тръгнала в чужбина. В оркестъра беше Адриян Лолев, който работеше като юрист в мината, а брат му много отдавна беше избягал в чужбина, та Адриян имаше отлична възможност да забегне при това турне, но се върна с нас. Е, направи го по-късно и оттогава живее навън, мисля - в Австралия, но

ТОГАВА НЕ НИ ПРЕДАДЕ И НЕ НИ НАВЛЕЧЕ НЕПРИЯТНОСТИ.

- Как стоеше въпросът с финансирането?