Изографисала съм 5 църкви, във всеки дом трябва да има икона-закрилник

- Г-жо Ненова, когато човек навърши 60 години, сякаш закономерно си прави равносметка как е преминала тази част на живота му, какво е постигнал и какво му предстои. Вие кога и как започнахте да се занимавате с рисуване, кои бяха първите Ви учители, първите стъпки и успехи?

- С рисуване започнах да се занимавам много отдавна, завършила съм художествено училище в София. По-късно нещата се развиха така, че дойдох в Кюстендил и попаднах в една много благоприятна среда, работихме заедно с Ценка Бакърджиева и се сприятелихме, както и с другите колеги.

Първата ми самостоятелна изложба обаче беше не на картини или на икони, към които имам сега особен афинитет, а на кукли. Направих я, за да зарадвам дъщеря ми, през далечната вече 1984 г. и да покажа какво съм направила за нея. Тогава нямаше много голям избор на играчки в магазините, а оригиналните съвсем бяха кът. След като показах моите кукли в Кюстендил, изложбата много се хареса и стана повод да гостувам и в други градове, където също имаше голям успех. След това животът ми отново взе неочакван обрат и започнах работа като реставратор към НИПК. Съприкосновението с творбите на старите зографи бе ново усещане и то ме насочи към другото направление в творчеството ми - рисуването на икони.

А живописта винаги ме е привличала - между куклите и иконите винаги съм рисувала, по-точно с масло, маслена техника. С времето съм участвала в много изложби, първата беше през 1994 г. За последните 15 години съм подготвила и представила и 12 самостоятелни изложби. Една от тях бе в Струмица, Македония - по покана на тяхното Министерство на културата. Това бе голяма чест за мен. Имам 5 изложби в Кюстендил, останалите са в София, Банско, Благоевград. Това е творческият ми път, нещата са набирали скорост в годините. Много пъти съм искала да намаля темпото и случващото се около мен да бъде по-умерено, но явно напънът отвътре е бил голям и така се стигна до тази юбилейна изложба - тя всъщност е ретроизложба, с мои работи от 1994 г. Показвам и икони и това не е случайно - 5 църкви съм изписала, направила съм всички икони по иконостасите.

- Какво Ви вдъхновява, какво предпочитате да изобразявате и какви са посланията на Вашите картини?

- За мен картината е едно настроение, ако го няма, нищо не можеш да сътвориш. Трябва да уловиш най-подходящия момент, за да се получи. Искам да доставя радост и удоволствие на хората с моите картини. Творбата трябва да излъчва оптимизъм, да е слънчева, цветна, наситена... Оттук нататък всеки сам избира "своята" картина. Забелязала съм, че хората предпочитат различни картини. Това ме удовлетворява, защото показва, че съм стигнала до техните души. Всъщност какъвто е творецът, такова е и творчеството му - то отразява неговата душа, това, което носи в себе си.

- Какви качества трябва да притежава един художник, за да бъде оценен и да получи признание? Трябва ли да бъде оригинален или пък да се подчинява на модата?

- Много се говори и даже се робува на схващането, че един художник трябва да има свой стил и винаги да се придържа към него. И дори и без подпис да се разпознават творбите му. Аз обаче мисля, че при твореца най-вече трябва да има промяна и развитие, иначе настъпва застой. Може би с тази изложба излизам от моя стил. Стилът и душевността на твореца се отразяват във всяка една картина. Той трябва да работи, да търси, да експериментира. Защото, ако държи само на един стил и цял живот работи по един и същи начин, с едни и същи цветове, за мен той просто е спрял във времето.

- Имате ли любими картини, с които не бихте се разделили?

- Да, имам такива картини, например "Власинското езеро". Тя е от един пленер в Сърбия. Картината е настроение и спомен - напомня за мястото, където си бил, какво си преживял. Винаги, когато я погледна, се пренасям в тази атмосфера. Друга такава картина е "Адам и Ева" - държа я тук, в ателието си. Всяка картина е уникална - пресъздадените в нея неща не се повтарят...

- Правите чудесни икони, има ли интерес към тях и въобще какви картини се продават?

- Може би работата ми с оригинали на икони покрай реставрацията на икони и стенописи, която започнах донякъде случайно, но продължи с години, ме е подтикнала да търся и нестандартното в самия изказ на иконата - не като копие, което да носи едно съвременно звучене, а по-скоро нова икона, която да напомня за старите икони, да пресъздава миналото. Това засилва интереса към творбата. За моите икони обработвам много стари дъски (над 100-годишни), технологията е специална, изисква се импрегниране на самото дърво, за да се запази изображението. Имаше време, когато хората много търсеха икони, дори имаше такава мода, вероятно защото дълго време това беше забранено, но впоследствие всичко утихна - явно е било създадено по много изкуствен начин.

Мисля, че хората трябва още да се обогатяват, да имат култура, отношение и разбиране към изкуството. Защото когато един човек знае стойността на творбата, той знае какво да иска и да цени, както и може да прецени какво място да предвиди за нея.

- Каква е разликата между картината и иконата?

- Разликата е огромна - при иконата трябва да се спазва канонът, докато при картината художникът има пълна свобода и можеш да покажеш своя начин на мислене, настроение, светоусещане...

- Къде трябва да се поставят иконите?

- Иконите се поставят винаги на изток - както се прави и в църквата, там е иконостасът с иконите, и молитвата се отправя с обръщане на изток. Така трябва да бъде и вкъщи. Според мен всяко християнско семейство трябва да има икона, която да закриля дома. За предпочитане е Света Богородица, защото тя е майката-пазителка на дома и семейството. Може да бъде и друг светец-покровител, избран според имената на стопаните. Това е много важно, за да градим култура и духовност и в нашите деца.

- Един художник може ли да се издържа само с рисуване?

- Познавам колеги, които се издържат с изкуство, но те са много малко. Те са изявени като имена, дето има една приказка: Първо човекът работи за името, след това името работи за художника. Така че това са творци, при които името работи за тях. За другите е доста трудно. Мога да споделя, че ми е болезнено да слушам, че за художниците няма средства, няма пари за откупки. А за да рисуваш, трябват значителни средства - влагат се материали и труд, а след това може и нищо да не получиш. Може ли да се говори, че сме град на художниците, когато няма средства за награди на най-добрите, да речем, на годишната изложба. Иначе хората нямат стимул и ентусиазъм.

- Харесва ли Ви да участвате в пленери?

- Да, приятно ми е да рисувам на пленери. Участвала съм тук, в Кюстендил - в пленера "Св. Лука", както и в Македония и Сърбия. В Мелник също имам два пленера. Те обогатяват твореца, там срещаме колеги - приятели за цял живот. Виждаме и различни начини на работа. По този начин излизаш от ателието и показваш как работиш, какви техники прилагаш. Много неща се научават там - пленерът е едно училище. Много приятелства, които имам, също са от пленери, а това е прекрасно.

- Чествате 60-годишен юбилей, за което Ви поздравяваме и Ви желаем здраве, лично щастие и още по-големи творчески успехи. Накратко, каква е равносметката - от какво сте удовлетворени и какво още мечтаете да постигнете?

- За всички тези години мисля, че съм постигнала много неща, главно благодарение на положения от мен труд. Защото човек, ако не обича да работи, няма как да постигне успехи, дори да има талант. За да постигнеш нещо, големият процент е труд. Мечтая да нарисувам най-хубавите си картини - сякаш с годините все по-цветна ставам, по-колоритна. Дано да не спирам, да имам стимул за работа, да не ме напуска желанието да рисувам. Вярвам, че то не зависи от възрастта.

- Вашето семейство подкрепя ли Ви, някой наследи ли таланта Ви?

- Не, но аз съм наследила таланта за правене на изкуство от моята майка, светла й памет. Нищо случайно няма - тя се занимаваше с бродерия и сама си рисуваше моделите и всички тези копирки сега са при мене. Аз съм родена точно на 18 октомври - празникът на Св. Лука, закрилникът на иконописците, навярно това е знак на съдбата.

Моята дъщеря не е художник, не всичко може да се наследи, но семейството винаги ме е подкрепяло. Моят съпруг ми е голямата опора в живота и много дължа на него. Той ми е дясната ръка, за всичко ми помага, и най-вече с позитивно настроение, което е много важно за един творец - да има нормална среда.

- Кюстендил е известен като град на художниците, какво бихте пожелали на колегите си, както и на всички съграждани?

- Пожелавам им здраве, спокойствие и да живеем в по-голямо разбирателство. Нека да общуваме, защото е жалко, че връзката между художниците вече я няма. Аз съм тук от 40 години и знам как се е живяло, каква спойка е имало между колегите. Докато сега всеки се е изолирал сам в ателието си, мислейки за оцеляване. Но в крайна сметка ние сме хора, които трябва да общуват, да обсъждат, важен е контактът между нас.