Изкуството ни дълго време се напъваше не да се съизмерва със западното, а да се равнява по него

Срещу името Евгени Велев може да се напише: бурна душа, осъществяваща се с вяра, художествени дарби, научна съблазън, чувство за хумор. Живее в София, възприема се като петричанин и с умиление си спомня за с. Долно Спанчево, където е роден на 23.02.1963 г. Завършил е Националната художествена академия. Доц. Велев работи "в областта на визуално-пластичните изкуства, на неконвенционалните художествени форми, на графичния дизайн и рекламно-издателска дейност". В Университета по библиотекознание и информационни технологии /УниБИТ/ преподава естетика на изкуството, съвременна история на изкуството, православно културно наследство, културни и арт атракции, анимация, съвременно изкуство и актуални проблеми по опазване на манастирите в България.

Картини на Евгени Велев притежават колекционери от Англия, Германия, Австрия, Норвегия, САЩ, Япония и др. Има над 20 самостоятелни изложби, последната от които откри срещу Гергьовден в Петрич.

- Господин Велев, защо решихте да откриете изложбата си в Петрич и в навечерието на Гергьовден?

- Изложбата носи заглавието “Преподобието Стойна и Светията Георги” и показва петнадесетина живописни платна, които съм рисувал през последните две години, както и десетина съпътстващи творби на моята половинка Емилия Велева, която ме дари именно в Петрич с две от трите ни деца. Изложбата е по покана на ръководството на Народно читалище “Братя Миладинови 1914”, на общинското ръководство и лично на кмета на община Петрич г-н Вельо Илиев, и е посветена на празника на града - Гергьовден.

- Как се чувства един артист, завършил Художествената академия с живопис и преподаващ в Университета по библиотекознание и информатика?

- С изключение на годините, през които се занимавах с бизнес и с разни други “щуротии”, винаги съм се чувствал свободен човек и свободен творец. Свободен в Божиите ръце и в Божието благоволение, разбира се, защото, както казва великият руски философ Николай Бердяев, “Човек не е отговорен за своя талант и гениалност. Той го е получил от Бога и затова се чувства в Божията ръка, оръдие на Божието дело в света...

Творчеството е възможно само защото светът е сътворен и има Творец. И Човекът, сътворен от Твореца като негов образ и подобие, е също творец, призван към творчество”. Така, както Бог е сътворил всемира от “нищото, т.е. свободно и от свобода”, така и аз сътворявам своите картини. Що се отнася до университета, в който преподавам, имам благоволението и благоразположението на неговия ректор проф. Стоян Денчев да се чувствам артист и да се държа като такъв.

- Какво означава това за един представител на академичната общност?

- Спомням си, когато служителка ми бе обърнала внимание за това, че ходя бос в университета. Тогава ситуирах монументалните пластики в парка за съвременни визуално-пластични изкуства “Св. Николай Чудотворец” в дворното пространство на университета и бях влязъл в сградата, за да взема някакви помощни материали. Ректорът й бе отвърнал, че доцент Велев е артист и поради тази причина може да ходи където и както си поиска.

- В картините Ви има нещо рядко срещащо се в съвременната българска живопис - развивате своеобразна иконография. Това робуване на традицията ли е, или е избистрен естетически възглед?

- Ако погледнем западното изкуство и западната цивилизация, ще видим, че тяхната философия, естетика и морал са своеобразна “реплика” на древногръцкото изкуство и древногръцката цивилизация. Това е видно, ако се вгледаме както в ренесансовото изкуство, в изкуството на класицизма и романтизма, така и в модернизма. Нашето родно изкуство през немалка част от историческото време се е “напъвало” не да се съизмерва със западното, а да се равнява по него. Това се е случвало и по времето на т.нар. “Възраждане” и в следосвобожденска България. Аз пък си мисля, че съвременните български визуално-пластични изкуства трябва да потърсят генетичната си връзка с православната църковна живопис от целия ХIХ в. и началото на ХХ в.

По-конкретно с иконите и стенописите от нашите манастири и селски църкви, които като датировка предхождат създадените “образци” от западните модернисти и не отстъпват по естетическа и художествена стойност на “шедьоврите” на западноевропейския модернизъм. Да осмислят цялото българско православно изкуство и онова, което сме наследили на днешните български земи от другите народи, за да пазим традициите, и тези изкуства се съизмерват с останалите световни изкуства посредством своята “другост”. Затова в картините ми има нещо “рядко срещащо се в съвременната българска живопис” и затова ви напомнят за православната иконография.

- Защо точно вашето учебно заведение присъди научна степен на руския патриарх?

- Когато присъди званието “доктор хонорис кауза” на УниБИТ на патриарха на Москва и на цяла Русия Кирил, ректорът на университета Стоян Денчев заяви, че получава почетната титла заради големите му заслуги за укрепване на православното единство, за приноса му в задълбочаването на духовните и християнските ценности и традиции между българския и руския народ, и аз вярвам, че това е истинската причина за този акт. А що се отнася до това защо точно УниБИТ - защото сегашното ръководство на университета много точно напипва пулса на културния, образователен и обществено-социален живот в страната ни.

- С този жест не ставате ли страна, участваща в емоционалната българо-руска политика, която мирише на газ и източноправославен тамян?

- Не мисля, че споменатото вече ръководство е способно да въвлече университета в подобен сценарий.

- Наскоро представихте в Петрич книгата си “Най-дългият таратор”, която определяте като “прозаична какафония”. Каква е тази какафония, ухаеща на чесън, копър и може би на смлени орехи?

- Колкото и нескромно да звучи, жанрът “прозаична какафония” е мой патент и ако остане в историята на българската литература, аз и моите наследници до “девето коляно” много ще се гордеем с това. А иначе казано, “какафония” означава “лош глас”, “неблагозвучие, звуков разнопис, безразборност на звуци, шум, създаван от хаотични викове на хора, врява, гълчава, безредие, хаос, звукова бутафория и т.н. В музиката е неприятно, хаотично натрупване на тонове. В литературата е анархично изградена художествена постройка. А в живота е “манджа с грозде” или “таратор”, а самото прилагателно “прозаична” произлиза от съществителното проза. Ухае на чесън, копър и на счукани орехи, защото самият живот е такъв - ухае на всякакви миризми: от невероятно хубави до странно неприятни.

- Какви поуки носи тараторът на българина с оглед на неговата метежна народопсихология?

- Мисля си, че истинският таратор е чисто българско изобретение и като такова се явява национален кулинарен символ, има славата на знаков елемент на българската улична реч: “да духаш супата (таратора)”.

- Кой според Вас е съвършеният таратор?

- Най-дългият, естествено.

- Защо представихте книгата си “Най-дългият таратор” заедно с Румен Леонидов, който също зарадва петричани с творбата си “Уплашеният човек”?

- Защото сме приятели, защото ни свързва Преподобна Стойна и не на последно място, защото е мой издател.

- А защо решихте Петрич да бъде Вашият артистичен Йерусалим? Защото сте роден в покрайнините му, защото Вельо Илиев е гостоприемен кмет, или...

- Като повечето хора, и аз много обичам родния си край. Но се връщам там постоянно и заради много други неща. Едни от тях са Преподобна Стойна, хубавото вино, лютата ракия и омайната природа. Не на последно място е моето приятелство с кмета на града Вельо Илиев.

- Наскоро се завърнахте от мисия в Чехия. Какъв бе нейният характер - културен, образователен, развлекателен?

- “Три в едно”, както е популярно да се изразяват младите напоследък. В периода 17-22 април 2012 г. взех участие в Петия международен научен семинар на УниБИТ “Съвременни измерения на европейското образователно и научно пространство. Българо-чешки културни общувания”, който тази година се проведе в столицата Прага. По времe на престоя в този изключително красив град с колегите и със сина ми Самуил посетихме националната библиотека на Чехия, православната катедрала “Св.Св. Кирил и Методий”, други научни и културни институции, художествени музеи и галерии, свързани с естеството на образователната и научната дейност на нашия университет, както и с моите лични културни интереси.

В последния ден от провеждането на семинара се състоя и т.нар. “Пражка презентация” на моята книга “Най-дългият таратор”. Тя беше представена от ректора проф. Стоян Денчев и доц. Мария Николова. На българския културен институт, където се проведе семинарът, подарих няколко “таратора”, а развлекателният характер на мисията се сведе до прекомерната употреба на добра чешка бира, която, както се изрази един наш млад колега, се оказа също част от културното наследство на Република Чехия и чехите “добре знаят за тази работа”.

- Горещ поклонник сте на Преподобна Стойна. Говорите ли си с нея? Какво я питате? Какво получавате от тази свята жена?

- В “Най-дългият таратор” съм направил плах опит да опиша някои от “срещите” си с Преподобието, но само толкова. Не смятам, че притежавам такова “дар слово”, чрез което да запозная читателите си с подробностите около моите общувания със светицата. Получил съм всичко, от което съм имал нужда на тази земя. А иначе, не я питам нищо... не я заговарям. Тя сама се появява когато си поиска и ми казва каквото трябва. Понякога не ми казва нищо, стои до леглото ми в тъмното и ме гледа.

- Имате и книга, в която научно обосновавате как трябва да изглежда един център на съвременното изкуство. Кои са основните принципи, на които трябва да се изгражда едно такова средище?

- Книгата се казва “Постмодерна информационна среда и съвременно изкуство”, а стратегическа цел на проекта е да се изгради и апробира модел за “съхраняване на съвременното художествено наследство чрез образование, посредством създаване на “Национален научно-образователен музей” в България (в рамките на национален или регионален център за изкуства). Целта е местните, регионалните и наднационалните аудитории и публики да бъдат въвлечени в процес на сближаване и дискусии, засягащи взаимозависимостите между понятията за изкуство и за общество, за един общ и неизбежен социокултурен процес, в който да бъдат интегрирани всички балкански демократични (и демократично ориентирани) страни с хуманистично поставена култура.

- Имате ли идея как може да се осъществи и виждате ли подходящото му място?

- Според мен такъв център би могъл да се изгради в регионален център, който има утвърдени традиции в своето културно и социално развитие. Вече съм водил разговори с ръководствата на няколко общини с подобни показатели. Наскоро дори поканих мои приятели от Центъра за съвременно изкуство в град Прато в Италия, където от десетина години функционира подобен комплекс, да станат партньори на проекта и да посетят Пазарджик, защото е един от градовете, който отговаря на тези условия. Защо обаче този град да не се казва Благоевград? В крайна сметка в личната ми карта и в творческата ми биография пише - роден в с. Долно Спанчево, Благоевградско.

- Звучи вдъхновяващо, защото Благоевград има нужда от нещо, което разтърсващо да освежи културния живот. Но защото сме на петричка вълна, да Ви питам: Кой е най-големият майтап, който сте чули в града под Беласица?

- Две коли чакат на червен светофар. Дълго време обаче след като светофарът е светнал зелено, шофьорът на първата кола дреме като “панаирско муле” и не потегля. Изнервен, шофьорът на втората кола изръмжава на глас, блъскайки с юмруци по клаксона: “Айде, бе! Шо чекаш... мента да прокапи...!?

- Имате ли други скорошни планове за Петрич?

- За мене би било чест да се включа в събитията, посветени на честванията по случай 100-годишнината от освобождението на града от турско робство и да бъда полезен на управата на града и на организаторите с каквото мога.

- Какво си пожелахте лично и на сънародниците ни за празника на Свети Георги?

- Да съм жив и здрав и те да са живи и здрави! Свети Георги да е с мен и с тях в добри и лоши моменти! Бог да благослови всички добри люде и да покаже “пътя” на всички заблудени чада!