Интервю с поетесата Станка Равелова

Станка Равелова е родена на 19 март 1932г. в с. Панчарево, Дупнишка околия. Завършила е Селскостопанската академия в София - агроном по професия, но писател и поет по душа. За нея големия писател Велин Георгиев казва „Невидима душа, която пее”. Член на СБП. Автор на поетичните книги: ”Спомен в зелено”, „Листа и птици”, „Великденски сняг” и прозаичните творби: „ Балада за Юлия”, „Добър вечер, живот” и „Нещо меко, нещо топло, нещо като възглавница”.

- Г-жо Равелова, Вие сте поетеса от Дупница. Автор на стихосбирките „Спомен в зелено” 1995 г., „ Листа и птици„ 1997г., ”Великденски сняг„ 2010 г. и прозаичните книги - „Балада за Юлия” 2005 г., „Добър вечер, живот” 2006г., „Нещо меко, нещо топло, нещо като възглавница” 2011г. Какво е за Вас поезията ?

- Трудно е да каже човек, какво е поезията. Тя може да бъде падащ лист, полъх от пеперудено крило, дума даже от която да полетиш...

- Коя е първата Ви среща с публиката?

- Първата ми среща с публиката е с едно стихотворение „Есен” през 1966г., което не аз, а поета Константин Мазников, без да знам го изпратил на тогавашния окръжен вестник в Кюстендил. Аз изтръпнах като го видях. Другото мое произведение е есето „След дъжда” 1992 г, публикувано във вестник „Литературен форум”.

- В книгата си „Добър вечер, живот” разказвате за своето детство. Жив ли е детския огън в сърцето Ви?

- Ако не е жив, нямаше да напиша и другите неща. Имах най-прекрасното детство. Детство, в което свободно можеш да играеш на двора, без някой да те дебне. В което родителите са близо до теб. Играят с теб. Родителите възпитаваха децата си на добродетели с личния си пример.

- По Ваша инициатива в нашия град са канени едни от най-видните поети. Разкажете за срещата Ви с лирика Христо Фотев?

- Голяво вълнение беше. Чак като споменавам името му изтръпвам. Спомням си една есенна вечер през 1989 година Христо Фотев влезе задъхан в клуба на културните дейци в града ни, хвърли небрежно якето си и се извини за закъснението. Рецитираше бавно, вглъбено. В очите му капки от неговото море. Слушах развълнуваната му свободна душа – полъх от птица... и този полъх само след няколко часа се пренеса у дома. Първите думи, с които Христо Фотев влезе бяха: „О, как ми замириса на мамината стая с мирис на дюли„. След като усетих, че той и жена му Виолета се настаниха, почти свойски се отпуснах и аз. Дъщеря ми Юлия поднесе тепсия с печени дюли – мезета, ракия и нощта започна!

- През тази нощ имаше от всичко по малко. За какво ли не говорихме и най-малко за поезия, но сякаш всичко беше поезия. Почти с мъка молихме поета да каже някой стих, а той: „В главата ми зрее една антична тема„ и стана та погледна към книгите ми. Взе с нежност „В късните часове„ на Борис Делчев и на мен внезапно ми се прииска да ми напише нещо като автограф върху книгата. Сепна се от желанието ми, как така ще се подписва на книга от друг автор! Свих се виновно, а той изведнъж отвори първата страничка и написа „В чест на Бор...„ и химикалката спря. Бързо му подадох друга и той продължи „На Таня, в чест на Борис Делчев с почит и нежност„. Христо Фотев, 20 октомври 1989г. Като по знак безмълвието ни улови за гърлата и стана тихо.

Гледах и си мислех, че сега той се издига над себе си и че думите при него убиват ефекта от мекотата в сближаването между хората. Обърна се към дъщеря ми и започна да й разказва случка за спасено момиче от делфин. После като видя стихосбирката на Иван Пейчев „Далечно плаване„, заразказва за този обичан от него поет, неща от живота му. Думите му падаха приглушени като дъждец, който вали и прекъсва. Слушам го и се свивам,смалявам се някак, да не би да наруша магията и тя да изчезне в мълчанието. Но и в него човек може да потъне с лекота в неговия свят донякъде. Ала кой ли може да надникне в такава душа, да надникне в очите му, в които като че е събрана цялата вселена. Тази нощ стана дума и за положението в България. Той въздъхна и изрази мисълта си като жадно очакване. Дръпнах пердето.

Развиделяваше се. Я, то се съмнало, бе? Каква хубава нощ беше, само три жени. Е, благодаря на нощта. Разделихме се с една покана да се видим в неговата къща в село Равадиново, където по неговите думи се чуства най-добре. „Не понасам шума и бързината на големия град, някаква безпомощност ме обзема. Като изгубено дете съм в София...”

Пускам телевизора. „Почина най-големият поет на България Христо Фотев...”. Нещо в мен замръзна и изведнъж в главата ми дойде неговия стих „Тъй голо и свободно е сърцето ми, че тръгва по небето„. ”Умираш ли поете?”. Не! Сядам на неговото място, където седеше в оная далечна нощ, запалвам свещичка, та да му е светло оттатък вълните...

- Работите ли върху някаква творба в момента?

- След като написах „Великденски сняг„ и „Нещо меко, нещо топло, нещо като възглавница”, нещо се затвори в мен. Дали умора или от много впечатления... И ето цяла година нищо не съм написала, а от една седмица се появиха три стихотворения....

- Големият писател Велин Георгиев Ви определя като „невидима душа, която пее”. Жива ли е още песента?

- Жива е песента. Щом като след едно затишие се появи нова поетична мелодия... Големият писател Велин Георгиев казва: „Старите римляни са казвали, че няма закъснели художествени творци, има избързали...”. А аз ако съм закъсняла, то е за това, че съм се страхувала дали съм дорасла книги да издам. Това е такава отговорност към думите. Винаги съм си мислила, че една круша капва, когато е узряла, и тогава е сладка... Велин Георгиев, Петър Андасаров, Христо Ганев, Кинка Константинова - първата ми редакторка, Йордан Янков - моя редактор, Христо Фотев са част от големите поети, които са ми дали вяра.

- Истинските неща в живота се виждат със сърцето. Какво ще пожелаете на Вашите читатели?

- Пожелавам една поетична нагласа. Да си избират време тихо, само за тях и да се вглъбяват в четене. Ще ги поздравя с едно мое ново стихотворение:

Летеж

Тази нощ между клоните октомври се промъкна тихо-
прошумоля и едно по едно откъсна всичките листа.
И литна ятото , но не на юг хвърчилата отлетяха,
а кацнаха в тревата цветните крила.
И щом вятърът ги видя,
изтича, поигра си с тях
и накрая уморен между тях заспа.
После заваля и на спарена шума замириса.
Август 2012 г. Станка Равелова

Николая Иванова