Именитите творци бяха в Рим, договориха да открият изложба и на тръгване изживяха апокалипсиса

- Коста, нека караме поред. В какво се състоеше вашата мисия в Рим?

- Отидохме в италианската столица, за да уговорим изложба с творби на Ники Янакиев, мои и на Илия Илиев, чието потекло е от Благоевград и с когото сме съдружници в ресторанта “Петте кьошета” в София. Бяхме поканени от собственика на галерия за изящно изкуство, който е приятел на нашия приятел Марко от Реджо ди Калабрия. Официалната покана дойде от господин Корсети, кмета на Първа община в Рим, която е централна - в нейния обхват се намира Колизеумът и други световни забележителности. Идеята бе да организираме изложбата за 24 май, в чест на Дните на българската култура в Италия, което трябваше да съвпадне и с откриването на паметника на Иван Вазов в най-голямата Вила Боргезе. В Рим стояхме малко повече от една седмица. В разговора ни с кмета стигнахме до извода, че времето за подготовка на изложбата е малко и решихме да я отложим.

- Но тя ще се състои ли все пак?

- Разбира се. Ще я правим през октомври. Остава да се избере една от двете зали в галерията, която не е голяма, но е разположена в сърцето на Рим, непосредствено зад Колизеума, на хълмчето с прекрасни пинии, където Нерон е построил своя Домус Ауера. И да се уточни датата на откриването.

- И как започнаха неволите ви по отпътуването за родината?

- Нищо не предвещаваше, че ще ни сполети такава неприятност. Беше спокоен съботен ден, полетът ни за България бе малко след 15.00 ч. и ние се озовахме на летището в 13.25 ч. Имахме време да изпием по една последна бира и да се сбогуваме с Лени?

- Коя е Лени?

- Тя е българка, по професия е архитект, женена е за италианец и живеве в Рим. Приятелка е на Ники Янакиев и същия ден преди обяд беше наша любезна спътница - с колата си ни развеждаше из Вечния град и ни показа неща, за които не знаят и трудно се добират дори италианци. Прекара ни през места, които са недостъпни за автомобилите на самите римляни, навярно защото се движехме с колата й с българска регистрация. Разгледахме забележителности около вила Боргезе, разположена живописно на един от известните Седем хълма, видяхме паметника на Гарибалдийците, вила Юлия, която е близо до българското посолство - там има великолепни образци на етруското изкуство. Лени познава отлично Рим и доказа, че понякога чужденците знаят повече за Рим, отколкото някои, прекарващи живота си там, без да знаят дори името на улицата, на която живеят.

- Но дотук идилията е пълна, а ти обеща да говориш за патилата ви във Вечния град. Кога разбрахте, че сте попаднали в капана на исландския вулкан?

- Започнахме да си вземаме довиждане с Лени, тя ни пожела добър път и предложи за малко да изчака на летището, защото някъде в Исландия е избухнал вулкан и може да имаме проблеми. Не, не, какви проблеми, бе! - отвръщаме. Исландия е толкова далеко, а София е така близо - на някакви си час и половина полет. Тогава се сетихме, че май видяхме огромния дим от избухването по монитора във фоайето на хотела, където спяхме. Ама пък чак толкова! Но самоувереността ни е била прибързана.

- Защо? Как осъзнахте това?

- Ужасно бе да видиш десетките монитори на пристигащи и заминаващи самолети, с примигващи отгоре додолу надписи срещу полетите “Анулирани!”. Софийският полет също бе отпаднал. Не можехме да повярваме на очите си, но нямаше грешка. Питаме с треперещи гласове служителите на Ал Италия дали няма друга възможност да се придвижим до България. Любезно ни упътиха към специализираното гише за подпомагане на пътуващи - там се извършват проверки за възможните връзки с други полети, с други линии и маршрути...

- И какво се случи там?

- Всички девойки в униформи на летище Фиумичино бяха в особено настроение. Тяхната безпомощност ги правеше да изглеждат по-женствени, отколкото когато сериозно и съсредоточено ни обслужваха в нормална ситуация. Сякаш искаха да ни кажат: Видяхте ли, един нищо и никакъв вулкан е достатъчен, за да разберете колко важна е нашата работа, как без нас не можете да си стигнете до дома, колко сме ви нужни в точния момент. А ние сме готови на всичко, само и само да получим някакво предложение за решение на проблема ни.

- И след тези проникновени психологически наблюдения на летищния персонал получихте ли предложение как да се оправяте?

- Не, решение липсваше, освен да се пререгистрираме за сутрешния полет на другия ден, и то ако побързаме, защото и това нямаше да е сигурно след няколко минути.

- Коста, ако се дистанцираш от спомените за собствената ви беда, как изглеждаше цялостната обстановка на летището в Рим?

- Огромното летище за миг се бе преобразило. От пренаселено, но добре функциониращо, изведнъж стана изнервено и хаотично. Започна да мирише на пот от лутащи се в паника пътници, натоварени с чанти, куфари, багаж. По-предвидливите започнаха да се разсъбличат, да заемат малкото седалки в чакалните, да изпълват кафенетата и заведенията за бързо хранене. Други, които като нас бяха на зор, започнаха да пресмятат как да постъпят. През главите ни се завъртяха всевъзможни комбинации: Добре, ще се регистрираме за утрешния полет, но това означава да спим още една нощ в Рим, което не е зле, но имаме ли пари? Ами ако тъпият вулкан продължи да се стеле и утре, и вдругиден, и ние все така си се пререгистрираме и си се шляем в Рим? Колко можем да издържим така?

- И намерихте ли отговор на тази позната главоблъсканица, когато средностатистически българи изпадат в чужбина и започва да ги яде липсата на достатъчно пари?

- Искаме, не искаме, започнахме да следим новините за траекторията на вулканичния облак. Някой от групата си направи майтап: Не ви ли се струва, че съпреживяваме драмата на древните дебелаци динозаврите? И тяхната не е била лесна... Но усещаме, че е кофти - нито е да останем, нито е да тръгнем нанякъде. А и за къде ли, да търсим автобус или влак за България? Хвърлихме се в подземното метро, тръгнахме за гарата, където спират автобусите за София. Рейсът е пълен, а и пътува само до Флоренция, където ще можем да се прехвърлим на друг едва след 20 часа. Мислехме да стигнем до централната гара на Рим, но узнахме, че няма никакви билети за влаковете, пътуващи на север. Автоматичните системи за продажби на билети не работят, свършили са се запасите. Оттам търчим към гишетата на рент-а-кар, те са последната ни надежда. Но опашката е километрична, около 20 фирми предлагат тази услуга, но няма никаква свободна кола. Хората - германци, англичани, чехи, швейцарци, търпеливо чакаха.

- А вие, българите, какво, от емоции не се свъртате ли?

- Тогава ни дойде просветление - на юг, казваме си, това е спасение и решаваме да скочим в първия влак за Бари. Там имам роднини, баба ми по бащина линия е от този град. Ако успеем да стигнем до седем часа вечерта, ще имаме възможност да се качим на ферибота за Игуменица. А оттам все някак си ще се придвижим, знам, че пътуват автобуси за България. И ето ти новина, на морската гара в Бари научаваме спасителната вест, че на пристанището в Игуменица има автобус до София. По-голям късмет от това, здраве му кажи! Купихме си билети за ферибота “Вентурис”, никога няма да забравим това име. Получихме каюта, струваше ни се толкова уютна, сякаш сме попаднали в рая след изнурителния ден да препускаме насам-натам, да се блъскаме по гари и да мъкнем багажи.

- След този щастлив край не виждаш ли някаква поличба за изложбата? Дали пък няма да предизвика вулканичен ефект във Вечния град?

- Дай, Боже! Всяко преживяно изпитание може да е предвестник за успех. Дано и при нас е така през октомври, когато ще се върнем в Рим, за да открием изложбата, която ще се помни заради приключението ни с исландския вулкан. Но по-важно е, че се спасихме по един щастлив начин, пътувахме за България с чаша бира в ръка и с весело настроение.