Имам 600 изворни народни песни в репертоара си

- Живко, какво в живота ти е било най-мило и драго?

- Ами ще се спра на песента, в която се казва “Що ми е мило и драго на Струга града, мамо, дюкян да имам, на кепенците, мамо, да седам, стружките моми, мамо, да гледам”. Това така го казвам образно, като мерак, че в живота ми народните песни и обичаи действително са ми нещо мило и драго, но като “нямам дюкян в Струга”, то съм работил и други работи.

- Много ли държиш на фолклора?

- Да. За мен народното творчество, но това непипнатото, необработеното, това, с което народът е мечтал, копнял, живял и болял много векове, което е било смисълът на житие и битие, е живецът на душата, каквото е хлябът за тялото.

- Вече си пенсионер, с какво се занимаваш сега?

- Да, аз вече съм в пенсия, но не се чувствам като пенсионер. Отвътре ми ври много млада енергия и мерак за сътворяване и пресъздаване. Пенсионер е този, който нищо не прави, а аз винаги съм сред хора, мислите ми не допускат тъга, в гърлото ми избълбукват мелодии, пръстите ми търсят клавишите на акордеона или палките на барабана и тъпана.

- Колко песни знаеш?

- Без да включвам обработени и чалгаджийски, а само чисти, изворни, имам към 600 записани. Мисля си, че поне 400 от тях могат да запея и изсвиря. Много от тях са истински бисери.

- Кой период от живота си считаш за най-плодотворен?

- Когато бях на работа в текстилния комбинат “Гоце Делчев” в Благоевград. Това беше от 1979 до 1994 година. Проявявал съм се като певец и музикант. Тогава началниците ме направиха и фотограф на предприятието. Татяна Сърбинска направи ансамбъл и на мене дадоха да ръководя мъжката група. То не бяха една и две изявите: съборите-надпяване “Пирин пее”, съборите на народното творчество в Копривщица, ежегодните жестивали на работещите в системата на текстила във Варна, празници на предприятието... Много изяви, много и отличия. Като фотограф правих табла с ударници, събития из живота на комбината. Сега още пазя един голям снимков архив. Тези години ми бяха и най-леки по сърце.

- А кои години пък са ти били най-тежките?

- Когато бях кмет на Голешево. Това беше от 1995 до 2000 година. Уж се стараех да работя добре, а все се чувствах нещо като виновен, като сбъркал. Така бе, че на село един кмет не е само кмет, а е и вадар, и падар. Всички за всичко го търсят, но на всички не може да се угоди. И като казваме, че това е труден период от живота ми, го казвам не че бе каквото е било през детството и юношеството му, а е тръгнало на умиране. Мъка, мъка е, като си помислех, че от над 1000 жители някога, бяха останали само няколко десетки, и то без никаква перспектива. Пък и кметска немотия - не можеш нищо да правиш. Е, все пак изкопчих по нещо от общината в Сандански, та успях поне да оправя Мраморския мост, Гумасарския, още Лиловския, Цецовия. Общо в селото са 9 моста и само два извън него. Стари са те, както е старо и селото, като някои са от трако-римски времена.

- Род Славкови със стари корени ли е в земята на селото?

- Не знам колко дълбоко са побити, но сме кореняци. Поселения в този район има и още от времето преди Христа. Следи от новокаменната епоха има в м. Врися, антимен некропол в м. Езерица, от времето на желязната епоха в Солището и Перинарска лъка. Средновековни крепости и селища има в местностите Селището, Чучидол и Черешар. Ще се похваля, че Голешево има уникална църква “Св. Димитър”, строена през 1833 година, че селото е било център на самокови, че тук е пребивавал поетът-харамия Пейо Яворов и е опора на войводата Яне Сандански. Но да продължа за моя род. Един от далечните ми прадядовци, Димитър, който имал още 4 братя и 3 сестри, забягнал в Аспровалта в сегашна Гърция на гурбет. Там имал дюкян и продавал сладкарски неща и от това “сладко” се приема, че иде и името Славкови, което първоначално е било Сладкови.

- Над половин век си отдал на фолклора. Как започна?

- Като ученик в Голешево. Откри ме учителят по музика Ангелуш Зонев, добър цигулар. Излезнах на сцена 10-годишен. На едно представление ме наградиха с потник - тогава това беше рядкост и не всеки си позволяваше. Децата ми завиждаха, като ме видеха с него. Давах им да го пипат.

- Кой те увлече по фолклора?

- Ами то вероятно си е по кръв. Ще спомена мама Мария, тя беше голяма самодейка към читалището. Споменавам и тате Димитър, който и пееше, ама като че ли бе по-добър на хорото и не минаваше сватба или друго празненство без той да се прояви.

- Какво мислиш за чалгата?

- Щом има кой да я прави и кой да я слуша, нека си върви. На мен лично не ми допада. Аз съм по изворния фолклор, за това, което, както планинската водица избълбуква от скалите, така и народното сътворение избълбуква от гърлото. И няма значение дали песента е от Пирнско, от Солунко или Гевгелийско, пък и от Тракийско, важното е да не е пипана, да не й е вкаран допинг. На пеене съм се учил от Борис Машалов, Мита Стойчева, Гюргя Пинджурова, Иван Пановски, допадат ми сега Иван Дяков, Иван Гоцев. От много съм се учил, ама ми се струва, че и от мене вече има какво да се понаучи.

- Какво е характерното в песните на Голешево?

- Първо, че са оригинални. Изказът е в диалект. Пее се примерно “нящо” вместо “нещо”, “глъвъта”, вместо “главата”, “рекъта”, вместо “реката”. Песните са повече на рукане.

- Разбрах, че имаш и авторски песни.