Художникът-иконописец Николай Кашев: Бутаме децата към компютрите, затворихме им библиотеките, за да им направим интернет зали, а сега се оплакваме

- Г-н Кашев, иконопис или живопис, кое от двете е слабото Ви място?

- Като че ли повече обичам да рисувам икони. Изографисал съм и два параклиса - в Брежани и Мечкул.

- Иконите Ви изглеждат много лъскави и съвременни, не гоните ли изкуственото състаряване, за да изглеждат автентични?

- Аз правя авторска икона - всичко е по канон, но умишлено не я състарявам. Защо трябва да го правя, нали след 100 години тя сама

ПО ЕСТЕСТВЕН ПЪТ ЩЕ СЕ СЪСТАРИ,

както се е случило и с иконите на старите иконописци. Трябва да има развитие в иконописта. Аз я постигам с лек нюанс в цветовете. Ако оригиналът на една кърпа например е в цвят цинобър, аз ще го направя в кармин. Не мисля, че е добре да повтаряме всичко едно към едно.

- Трябва ли човек да е вярващ, за да рисува икони?

- Задължително. Аз специално съм много вярващ.

- Тогава вероятно сте и за въвеждане на вероучението в училище.

- Трябва да го има, разбира се. Черквата е тази, която може да замени дрогата. Затова е добре вероучение да се учи между I и IV клас, когато се гради ценностната система на децата.

- Какви бяха преди учениците Ви и какви са днес внучките Ви?

- Огромна е разликата между някогашните и днешните ученици.

ПО-РАНО МАЛКИТЕ ИМАХА СТРАХОВА ДИСЦИПЛИНА.

И то не само от нас, учителите, а и от родителите, комшиите, от правилата и законите и от всичко останало, което ги заобикаляше. Духът на младостта тогава бе затворен от многото табута. Ние си мислехме, че тогава е било уважение, било е по-скоро страх. След демокрацията нещата коренно се промениха. Този младежки дух се отпуши и за съжаление - в недобра посока. Още идват при мен деца и ме молят - научи ме да рисувам, тоест нещата не са съвсем загубени, но като цяло повечето от техните връстници се интересуват от по-други неща. На всички казвам - щом си дошъл при мен, значи ти можеш да рисуваш и се нуждаеш само от малко насока. Защото учителят открехва вратата на знанието, а ученикът сам влиза там. Но броят на желаещите вече далеч не е толкова голям, както по-рано.

- С други думи, на децата им е по-интересно учителят да отвори вратата пред компютъра, отколкото пред Рембранд?

- Така е и това е тенденция, подхранвана в еднаква степен както от семейството, така и от училището. Направи сметка - има ли вече училище без компютърна зала?

В КОЙТО И КАБИНЕТ ДА НАДНИКНЕШ, ИМА КОМПЮТЪР. ДОКАТО УЧИЛИЩНА

БИБЛИОТЕКА НЯМА.

С училището в Симитли има библиотека, но пък в нея ходят само децата от I до IV клас, да си търсят детски книжки, и учителите от горния курс, които искат да прочетат нещо, което ще им свърши работа за квалификациите или нещо конкретно за урока. Но това са доста малко посетители. И затова децата ни не могат да говорят, защото не четат. Когато им показвам “Нощна стража” на Рембранд, аз им обяснявам сюжета, после изразните средства, с които е направено внушението, докато за младите е по-лесно да влязат в интернет и да я видят тази картина, после реакцията им “Да, хареса ми” или “Много е яка”, но

НЯМАТ ДУМИЧКИТЕ, С КОИТО ДА

ОБЯСНЯТ КАКВО ТОЧНО ИМ Е

ХАРЕСАЛО.

защото не са ги чули. Това, уви, е лошата страна на интернет - с него децата загубиха дар слово. Но след като ние, възрастните, сами им го набутахме в ръцете, сега не виждам за какво се оплакваме.

- Случвало ли Ви се е да удряте ученик?

- Не, да си призная, макар че доста често са ме изкушавали, изкарвали са ме извън нерви и ми е идвало... Ама още като млад учител си избрах линия на поведение - като ме ядоса някой, обръщам му гръб и започвам да си пиша нещо на дъската. Ако започна дискусия по простотията, която съм чул или видял, часът ще свърши.

ОБЪРНИ МУ ГРЪБ И ГО НАКАЖИ С

МЪЛЧАНИЕ.

Разбира се, ако поведението не е било много грубо или обидно. Но едно време ги нямаше тия неща в час. Авторитет бяхме за тях ние, учителите. Сега, ако удариш някого, дори съвсем леко да го шляпнеш, медиите са дотичали начаса, извикани от нашамаросания по джиесема му. Хлапакът веднага се е оплакал на директора и родителят му вече е пристигнал в училището да се кара. Не, не, нямаше по наше време такива неща. Виж, поколението учители преди мен бяха малко по-строги, отколкото ние. Докато аз бях ученик, учителите доста често ни извиваха ушите. А ние си го приемахме за нещо нормално.

- Рисувате главно пейзажи, откъде се зареждате с идеи?

- Лещен и Ковачевица, а през последните години - от село Сушица. Там преди 20 години си купих една плевня и си я реставрирах сам. Всичко е мое дело - камъни, дървена облицовка, 30 вида вечнозелени храсти съм засадил в двора, рай е. Под навес от гипскартон съм си направил галерия на открито, която и през зимата не я прибирам. Много е хубаво, а ми е и на 10 км и през ден съм там.

- Може ли художник днес да се издържа с картините си?

- Невъзможно, откупките се правят инцидентно, а е и

ГРЕШНО ДА ИСКАШ ЗА ЕДНА КАРТИНА 1000 ЛВ., ПРИ

УСЛОВИЕ ЧЕ

ЗАПЛАТАТА НА ЧОВЕК Е 500 ЛВ.

Често ми се случва - идва в галерията ми някой, лепва се за една картина, виждам, че много му харесва, и ме пита колко струва. Казвам му цената, човекът си признава - много му е. Тогава го питам колко може да отдели и каквато сума каже той, за толкова му я давам. От изкуство милионер в България не можеш да станеш. А и не е необходимо. Какво му е нужно на един художник - да има

ПАРИ ЗА БОИ,

ПЛАТНО, РАМКА И ЗА ЕДНА СТУДЕНА БИРА.

Другото е суета.

- Значи сте богат човек?

- Е, с пенсия от 186 лв., която с увеличението стигна 290, не бих могъл да съм особено богат, но се справям. Съпругата ми Маргарита, и тя е пенсионерка от ДСК на 270 лв. пенсия, но парите ни стигат. И третият член на семейството ни е скромен в разходите - едно малко котенце, което въобще не ни подяжда.

- Не помагат ли финансово дъщерята и внучките?

- Не искам да помагат. Те си имат свой живот и свои проблеми, няма нужда и ние да им висим на врата.