Хората от Испания, Холандия, Гърция, които ме четат в интернет, ме наричат господин

Цветан Войнов е роден 1958 г. в Благоевград. От най-ранна възраст се сблъсква с трудностите на живота. Работил е като миньор, таксиметров шофьор, електротехник, фаянсаджия, сервитьор и управител на ресторант. Завършил е педагогически институт.

Любовта към литературата и историята е съкровената му страст. Пише разкази, остросюжетни, взети директно от живота. В тях четем за герои със силни характери, потопяваме се в приказния свят на старобългарските легенди от Пиринския край, надникваме в душевността на обикновения отруден човек. В неговите разкази не всичко е гладко и красиво, не всичко е изящно и комфортно. Затова пък, когато ги прочете, човек винаги открива там нещо от себе си, нещо, което трудно би споделил, но което трайно увлича и се помни.

Първият му разказ датира от далечната 1984 г. Оттогава не спира да пише. Този находчив и родолюбив български автор досега е издал сборника "Нови македонски разкази" (2008, Издателство "Буквите"), "Спорт в община Симитли" и "Черниче - шепот от корените". Негови разкази са публикувани в сборника "Балкански ветрове" на Илияна Каракочева /Ина Крейн (2009) и в алманах "Нова българска литература. Проза" (2009, Издателство "Буквите"). Публикува активно в литературните сайтове "Буквите", "Откровения", "Хулите", и "Блог - БГ".

- Цветане, последните три години си издал няколко книги. Откога всъщност пишеш?

- Започнах първия си роман през 1973 година. Наскоро преглеждах ръкописа и с изненада видях какви изрази съм използвал още тогава - бил съм ученик в първи курс на Минния техникум в Бобов дол. След това през 1986 година публикувах мои материали в миньорския вестник. Срамувах се и не показвах мои неща, едва през 2008 г. издадох първата си книга "Нови македонски разкази". От 100 разказа, които изпратих, издателите си избраха осемнадесет. Повечето разкази са за хората от нашия край, отговарят на нашата душевност. След това включиха мои работи в алманаха "Нова българска литература. Проза".

- Участваш с разкази в сборника "Балкански ветрове" заедно с Ина Крейн. Как се роди вашето сътрудничество?

- Случайно по сайтовете в интернет се запознахме с нея. Илияна Каракочева, с псевдоним Ина Крейн, е учителка, живее в София, но е с корени от Петрич. С нея влязохме в конфликт по повод една легенда за голяма любов от нашия край, по която тя беше написала и пуснала в интернет свой разказ. Аз се скарах с нея, казвам го с усмивка, така по нашенски: Защо си ми взела тая легенда? Защо плагиатстваш?... Хората, които пишем, сме ревниви, ако някой е използвал твои думи. Макар че, ако се замислиш, всичко на тоя свят е вече казано. Ние какво можем да кажем ново? Нищо. Ако обаче човек го изрази по нашенски, по своему, тогава става вече оригинално, може да звучи автентично. Тя ми отговори полушеговито-полусериозно: "Тая легенда е слушана в Пиринско от сто години и се препредава. Може да я има в твоя край - Крупнишко-Брежанско-Симитлийското землище, но я има и в нашия край - Петричко." И аз се съгласих - тя беше права.

Моят разказ по тази легенда ще излезе в другата книжка - "Предания и легенди от Пирин". Тогава с нея се съгласихме, че всички хора могат да разказват легендата, защото всеки си я разказва по своему, тя се е препредавала от уста на уста години наред - така ще бъде и занапред. После станахме доста близки приятели и сега непрекъснато си споделяме, прехвърляме си неща и си помагаме. Началото беше конфликт, но оттам се разви едно добро приятелство.

Ина Крейн ме покани да участвам с няколко разказа в нейната книга "Балкански ветрове". Заедно направихме представяне на книгата в София, където имаше доста хора. Даже си спомням, че два дни след това Кирил Костурков от Полето мина оттук и ми каза: "Абе, знаеш ли, вчера говориха по програма "Христо Ботев" за теб и за онова момиче Илияна. Я надуй се малко!" Аз съм обикновен човек, нямам такова желание и другите могат да говорят за това дали се надувам.

- Доколко разказите ти отразяват конкретни хора и събития, познават ли се в тях като герои хората от този район?

- Разбира се. Имах една кратка среща с жена от Брежани. Казваха й Севда Даскалицата - тя на мен не ми е преподавала, но и двамата имаме брежански корен. С нея говорихме в каква посока се завива бобът. Много хора, които дори са от село, не знаят накъде върви бобът, в коя посока се завива. Винаги на дясната страна - знам го, защото като малък майка ми ме пращаше да завивам боб и той винаги падаше. Та питах леля Севда на коя страна трябва да върви бобът и тя ми отговори: "Винаги по посока на хорото." Аз го запомних и по него направих разказ. Обаче върнах случката назад във времето, героинята е едно момиче, което ще стане даскалица след време. Стана много хубав разказ и го публикуваха в алманаха "Нова българска литература". В друг разказ "Калинка хитра невеста" съм преразказал случка на моя близка с нейната свекърва.

Значи как се ражда един мой разказ? Казват ми нещо много интересно, показателно за живота на тукашните хора. Но за да направиш разказ, трябва да имаш много голям обем от информация, да вкараш тая случка в нещо интересно, за да се получи разказ. Аз не сядам просто ей така да пиша разказ - дълго го преживявам, усещам го, узрява и когато стане готово, то само си излезе, просто си изтича.

- Има ли сладкодумни хора от рода Войнови? Все пак влечението към словото се наследява.

- Нямаме такива традиции. Аз съм израснал в трудни условия. Мен просто животът ме учи. Очевидно има нещо дадено отнякъде, за да може то да си върви, да си излиза. Не че аз съм казал, че ще стана писател или че ще напиша нещо. То не става така, а узрява. Когато седна да пиша, аз поставям въпроса, по който трябва да се работи, и то си излиза след два-три месеца. Събуждам се някой ден в един часа през нощта и до сутринта примерно имам 40 листа написани и разхвърляни. Подредя ги и тогава лягам - след като съм се освободил от всичко. По-късно преработвам написаното. Защото аз си ги пиша на нашенски, на "димотики", и едва после ги преработвам на "катаревуса", демек на литературния език. Иначе си ги пиша на нашенски. Не се срамувам да си говоря тук на нашенски с нашите хора.

- Пробвал ли си се в поезията?

- Поезия съм пускал в миньорския вестник, но после изведнъж поезията се превърна в проза и вече съм прозаик.

- А какво стана с романа, който си започнал като ученик?

- Този роман го започнах още 1973 г. В него се разказва за едно момче, което тръгва с корабите за Америка някъде 1910-1912 година, когато нашият край още е под турско робство, а България е била освободена. Тогава много хора от региона тръгват на гурбет по Америка. Едно момченце отива с тях и след различни перипетии се връща… Още не съм го завършил. Само си го поглеждам от време на време и размишлявам. Ще го довърша някога, нека да доузрее.

- Миньорството много десетилетия е било основен поминък на хората от Симитлийска община. Ти самият си бил миньор и пишеш за миньорите. Как се възприемат тези твои разкази?

- Когато работех в рудника в Брежани, имаше едно пропадане. Пропадна един кръст и затрупа миньора Асен Черешарски, въпросът бе дали ще оцелее. Когато всички се юрнаха да го спасяват, аз бях там, беше трудна и мъчителна ситуация. И днес все още се вълнувам. По случая направих разказа "Миньорка одисея", публикуван в сборника "Нови македонски разкази". Който е бил в мината, той знае за какво става въпрос, на външните е доста трудно да се обяснява. Тези, които са прочели мои разкази в сайтовете, казват: "Вече започваме да разбираме вашата миньорска професия."

- Издал си и две краеведски книги - за село Черниче и за спорта в Симитлийска община.

- През последните три години работих книгата "Черниче - шепот от корените". През това време обикалях и събирах материали и снимки. В нея на снимките могат да се видят страшно много хора, някои от които не са живи вече. Там я има и баба Венка още като шаферка, бабите и дядовците с носиите, спортните отбори, кукери. В корицата има заслуга и Росен Минков. Вече ми подхвърлиха да направя продължение - да събера информация за почти всички родове. Разполагах с много информация и снимки и не всички успяха да влязат, иначе книгата щеше да стане много голяма, съответно и по-скъпа. Но ако има продължение, ще ги включа.

- Кои са читателите на твоите книги?

- Някои вече са прочели "Нови македонски разкази", има я в библиотеката. Повечето ми неща обаче се четат в интернет сайтовете, в които участвам. Обаждат ми се хора от Холандия, Гърция, Испания. Там повече четат и ме знаят като г-н Войнов. Тук хората си ме знаят като "оня човек с доковицата, който отива някъде да работи". Така че в книгите е моята истинска същност, а иначе съм си един обикновен човек.

- Имаш ли готови разкази за бъдещи книги?

- Предстои излизането на още три-четири мои рожби - така им казвам. След моите две дъщери книгите са другите ми деца, в които влагам много неща. Днес (б.р. 9 декември, ден на Света Ана) е празник на бременните, та затова бих се изразил така: и аз съм бременен с още четири книги, които ще излязат.

- Тук логично идва въпросът за парите. Как осигуряваш издаването на книгите си?

- Сам. Вместо да купувам скъпи неща, спестявам и аз си ги финансирам. Докато други, за да издадат книга, събират по 2-3-5 хиляди лева от тоя, от тоя, от тоя… Аз като продумам за пари, всеки ми казва, че няма пари. Затова отивам, изкопавам ги, изработвам ги и ги давам. Всичко е от мене си.

- Какво е отношението ти към политиката?

- Когато ми предлагаха да се включа в тая или оная партия, аз отказах. Отговарях: Аз съм надпартиен, извънпартиен, трябва просто да наблюдавам живота, да бъда живата съвест на това, което става около нас. И в същото време да мога да описвам тия неща. Ако се включа към едни, другите ще ме напсуват - това се случва твърде често днес в България.

- Но има и поръчкови писатели?

- Истинският писател трябва да бъде над нещата, за да бъде балансиран. По принцип той е живата съвест на своето време, наблюдава какво става и описва нещата, без да бъде пристрастен.