Еднаквите заплати убиват творческия хъс и превръщат актьорите в занаятчии

Коментарите на тема бъдещето на българския театър взеха да взимат доста категорични позиции напоследък. От Министерството на културата, което е принципал на всички държавни репертоарни театри у нас, обявиха, че ще орежат субсидиите на онези, които продължават да работят на празни обороти. А техният брой никак не е малък. Статистиката показва, че у нас има театри, които годишно играят по 220 представления, и други, които се "отсрамват" едва с 60-70. Въпреки това актьорите в тях получават едни и същи заплати.

Къде е в театралния пейзаж благоевградският драматичен театър "Никола Вапцаров" и как неговият директор Николай Кимчев вижда възможностите за излизане от кризата - това са въпросите, около които се опитваме да намерим повече теми в разговора с него.

- Г-н Кимчев, проблемите на българския театър не са от днес или от вчера. Според Вас Министерството на културата избързва ли с желанието си да “реформира” държавните български театри, като просто намали щатния персонал и свие издръжката им, или закъснява?

- С идеята за “реформа” - избързва, но по отношение реорганизацията им считам, че много се е забавило.

- Защо правите разлика между реформа и реорганизация?

- Защото едното няма нищо общо с другото. Реформата е стъпка, която отрича всичко, направено до този момент, докато реорганизацията цели да запази добрите неща в една система и да промени само лошите.

- Темата за реформата на българския театър през изминалите 20 години се превърна нещо като тема за проверка на словореда на всички чиновници в културното ни министерство. Въпреки това досега няма никаква реална реформа в театралното пространство. Коя е причината?

- Смятам, че всички опити да се вкарат държавните репертоарни театри в някакъв калъп или да бъде приложена някаква финансова матрица, която да определя “качеството” на тяхното творческо развитие, ще обезличи много от “провинциалните” театри у нас. Казвам това, защото всеки театър си има своите специфични особености - различна публика, различни виждания за репертоарната си политика и различни културни ценности, които преследва, и нито е логично, нито пък разумно да бъдат поставяни под един и същи знаменател.

- Преди месец в едно свое изявление министър Вежди Рашидов изрази мнение, че 60-70 % от извънстоличните държавни театри трудно могат да се похвалят с някакви творчески или финансови успехи през последните две-три години. Преекспонирана ли е тази негова констатация, или просто е истина, макар горчива?

- Вярно е и едното, и другото. За разлика от другите изкуства, театърът е колективна продукция. Ето защо аз не споделям мнението на министерството, че добър театър е само онзи, който има повече представления и повече приходи от продадени билети. Съгласен съм обаче с министър Рашидов, че доста от 60-те български театъра, които получават някаква субсидия от държавния бюджет, нямат сериозни творчески успехи. Да видим обаче защо?

- Кажете!

- Защото столицата е едно, а “провинцията” - друго. Повечето извънстолични театри например нямат финансовата възможност да поканят в един творчески сезон двама или трима от големите ни режисьори, за да поставят на тяхна сцена пиесата, която са избрали. А когато режисьорът не е авторитетно име, публиката е по-склонна да постави под съмнение и стойността на цялата театрална постановка.

- Според Вас какво е нивото на актьорите в извънстоличните театри?

- Не се страхувам да кажа, че в тях работят много добри професионалисти. Проблемът обаче е, че театрите не винаги могат да попаднат на подходящ режисьор, чрез когото да разкрият таланта на актьорския състав. И причината е, както вече казах, финансова.

- Между добрите актьори обаче има и по-добри, нали?

- Разбира се. И затова смятам, че трябва да има и някаква разлика в заплащането на труда им, защото уравниловката ще продължава да убива творческия хъс и да превръща актьорската професия от творчество в нещо като занаят.

- Тук може би е мястото да ви попитам - нормално ли е заплатите на актьорите в театри, които имат по 200-220 представления годишно, и такива с по 50-60 да бъдат еднакви?

- Не е, разбира се. Преди години имаше точкова система, която в известна степен елиминираше уравниловката и в редица театри най-ангажираните и успешно реализиращи се в репертоара актьори получаваха премия от порядъка дори на 2-3 хиляди лева годишно. Сега обаче времето на тези “филми” свърши и ето докъде стигнахме.

- Тази година номинациите за театралните награди “Аскеер” бяха предимно за столичните театри и само две за извънстоличните. Не е ли още един знак, че “провинциалните” театри не си дават много-много зор да търсят интересни театрални заглавия и да печелят обществен престиж чрез форуми като “Аскеер” например?

- Не съм съгласен с подобна констатация, поне доколкото тя се отнася за нашия театър, защото за последните десет години ние имаме шест номинации за “Аскеер” - за режисура, сценография, костюми, музика, изгряваща звезда и най-добро представление, и четири награди “Аскеер” - две за режисура, една за оригинална музика и една за главна мъжка роля. За останалите театри може би има основание да бъде направен подобен извод, но едва след съответния задълбочен анализ.

- Малко над 11 000 постановки са реализирали театрите ни през 2009 г., като броят на зрителите е бил с близо 70 000 по-малък от броя им през 2008 г. Ако се окаже, че резултатите за 2010 са следвали същата тази тенденция, това не е ли знак, че трябва да се промени нещо в мениджмънта на българския театър?

- Според мен зрителите намаляват, защото хората нямат пари за театър. Имали сме случаи, когато в селищни центрове като Сатовча, Гърмен, Якоруда, Белица, Хаджидимово, Кресна и т.н. сме сваляли цената на билетите на 2-3 лева и пак не е имало достатъчно зрители в салона.

Второ, голяма част от потенциалните зрители - тези на възраст между 25 и 40 години, емигрираха по света, т.е. българският театър ги загуби като публика. И трето - когато безработицата е прескочила 15 процента сред работоспособното население, какъвто и мениджмънт да правим при тази ситуация, нещата няма да се променят кой знае колко.

- Доколкото зная, всички институции, които разчитат на държавния бюджет, са задължени да имат минимум 23 на сто възвращаемост на изразходваните от тях средства. Вписва ли се в тази норма благоевградският драматичен театър?

- За моя радост - да. В момента ние имаме над 28 процента възвращаемост. С предстоящите премиери - комедията на Дарио Фо “Няма да платим, няма да платим!” и детската “Лудориите на котарака с чизми”, аз съм убеден, че процентът на финансовата ни възвращаемост ще бъде още по-голям.

- Ако съм Ви разбрал правилно, напипали сте “ваксата”!

- Не само с тези две нови премиери, но и със спектаклите “Гласовете ви чувам” по Димитър Талев, “Делото” по Александър Сухово-Кобилин, реквиемът “И светъл и грешен...”, посветен на 100-годишнината от рождението на Никола Вапцаров, “Богът на касапницата” от Ясмина Реза, “Госпожица Юлия” от Аугуст Стриндберг и др.

- При сегашното отчайващо състояние на хазната логично ли е български театри, които нямат почти никаква възвращаемост на изразходваните средства, да останат необезпокоявани “на яслата”, ако тяхната репертоарна политика не бъде пазарно ориентирана?

- Дайте да изясним какво значи “пазарно ориентирана репертоарна политика”, когато става дума за изкуство, а не за картофи, зеле или домати. Световноизвестни автори като Шекспир, Чехов, Гогол, Стриндберг, Ясмина Реза и много други не могат да бъдат наречени “пазарни автори” и тяхната драматургия в никакъв случай не попада в графата “касови пиеси за широката публика”, които носят повече приходи на театрите. Значи ли това, че трябва да бъдат изхвърлени от репертоара? Според мен - не, защото актьорите израстват най-добре в роли от голямата театрална класика.

- А сега какво става - актьорът, който играе повече и по-добре, понякога получава по-малко от този, когото зрителите дори не познават.

- Така е, което не е логично. Ето защо ще се радвам, ако чрез Министерството на културата се въведе отново някаква система за стимулиращо заплащане на актьорския труд.

- Вие, директорите, не можете ли да направите сами това?

- Няма как, защото не разполагаме с такива права и със съответните икономически лостове.

- Ако обаче бяхте министър, как щяхте да постъпите с театрите, които годишно имат по една-две премиери и 40-50 представления?

- Според мен може да се обедини творческият потенциал на близкостоящите театри - на около 40-50 км, като например Добрич и Русе; Хасково, Стара Загора и Димитровград; Благоевград и Кюстендил; София и Перник, и др. Така те ще имат по-малко разходи и повече театрална продукция.

- Представяте ли си обаче каква “война” ще се развихри тогава по отношение на това кой да бъде “театърът-началник”?

- Представям си, но хората са казали отдавна, че който плаща - той поръчва музиката. Е, ще има мърморене, но всяко чудо за три дни. В случая държавата издържа тези театри и нейно е правото и задължението да прецени кой театър да бъде “централен” и кой негов “филиал”.

- Откъде тогава реално трябва да започне реорганизирането на българския театър, за да не бъдем свидетели на поредната административна козметика?

- От самите театри. Според мен всеки директор на държавен театър трябва да представи своята концепция за развитието му - да речем за срок от пет години напред, а Министерството на културата да селектира най-добрите идеи и ги превърне в нещо като стандарти или като “ръководство” за театрален мениджмънт. Така нещата ще си дойдат на мястото?

- Добрите идеи винаги са били ценно “ноу-хау”, но Вие сигурен ли сте, че ще бъдат предложени достатъчно добри идеи от всички подобни институции?

- Надявам се. А там, където ръководството и актьорският състав на един бюджетен театър нямат визия за бъдещето си, ще трябва да се намеси по подходящ начин и Министерството на културата.

- Как например?

- По най-демократичния и ефективен начин - сменяш директора и търсиш друг, който има ясна визия не само какво да прави, но и как да го направи.

- Вие например какво ще промените в благоевградския театър, за да се вместите в бюджета си от 504 000 лева, който тази година ще бъде орязан с 10 процента?

- Занимава ме въпросът за вътрешната взаимозаменяемост на хората, които работят в нашия театър. Обсъждали съм го с колегите и мисля, че имаме и други резерви, които ще ни позволят да се справим въпреки тези 10 процента, но тяхното приложение не зависи единствено от нас.

- Например?

- Малко хора знаят, че ние имаме чудесна производствена база, чийто капацитет от години стои неизползван. А тя е в състояние да обслужи нуждите на театрите и театралните трупи по поречието на Струма - Перник, Кюстендил, Дупница, а защо не и на някои от столичните. И аз ще искам от Министерството на културата да ми отговорят каква е “логиката” тази база години наред да стои неизползвана и да се руши, а театрите да възлагат производството на декори на частни фирми и да плащат скъпо и прескъпо?

- Налага се впечатлението, че повечето от директорите на големите столични театри са на мнение, че основните критерии за качествената работа на един театър трябва да бъдат броят на изиграните театрални представления, приходите от продадени билети и себестойността на едно всяко едно театрално представление. Заставате ли зад тази позиция?

- Наивно е да се отговаря на този въпрос с “да” или “не”, защото всяко залитане в едната или другата посока води до риска или театърът да се комерсиализира, поставяйки на сцената само “касови” пиеси, или да затвори врати, ако ориентацията му е към елитарни заглавия, непривличащи масовия зрител в залата. Ключът според мен е в балансирания репертоар.

- С колко лева държавата дотира всеки продаден билет за представление на театъра, който ръководите?

- Не знам точната цифра в момента и не споделям да се прави капитал от това, защото и в държави като Русия, Франция, Австрия, Германия и ред други страни по света няма културна институция, която да е в състояние да се издържа само от продадените билети.

- Но има и такива, които успяват да съфинасират до 50 процента от разходите си, нали? И в тази връзка искам да Ви попитам - имате ли представа колко време реално ще му трябва на “средностатистическия” български държавен театър да достигне този таван?

- Като време - не мога да кажа, но ако държавните театри получат по-големи права за стопанска инициатива, сигурен съм, че доста от тях ще се доближат до тези заветни 50%.

- Прави впечатление, че директорите на театрите у нас са бивши или настоящи театрали. Ако започнат да бъдат управлявани от хора с пазарни идеи и пазарно ориентирано мислене, театрите ще спечелят или ще загубят от това?

- Зависи от това какво ще бъде отношението на тези мениджъри към театралната продукция. Ако вътрешното им усещане бъде, че това е стока, която трябва да се продаде на всяка цена, може да бъдете сигурни, че в репертоара ще има място само за пиеси, които гъделичкат първичните инстинкти на зрителя, но не и за пиеси, които го водят към катарзис.

- Как гледате на идеята Министерството на културата периодично да провежда семинари по мениджмънт с ръководителите на културните институти?

- Съвсем положително, защото имаме нужда от такъв тип знания.

- В началото на юни в столицата се проведе среща на министерството с кметовете на общините, в които има държавни театри. Целта беше да се провери какви са възможностите и нагласите за прилагане на модела с делегираните бюджети, приложен в четири столични театъра. Вие бяхте ли на тази среща?

- Не, защото на нея не беше поканен нито един от директорите на държавните театри.

- Ако столичният модел на делегираните бюджети бъде приложен и по отношение финансирането на благоевградския театър, това ще разхлаби ли финансовата примка?

- Нашият театър и сега е на смесено финансиране, но делът на общината е много малък - едва 20 хиляди лева, което представлява около 4 на сто от бюджетните ни разходи. В същото време в общини като София, Плевен, Бургас, Русе, Пазарджик и още няколко областни града кметствата финансират над 30-35% от бюджетните разходи на техните театри. Ако ние имахме едно такова рамо, тази година не само щяхме да проведем театралния фестивал, а и щяхме да поканим в Благоевград режисьори от ранга на Александър Морфов и Явор Гърдев.

- В края на този разговор няма как да не Ви питам - временно или завинаги е погребан благоевградският театрален фестивал?

- Организирането на един театрален фестивал изисква много сериозна финансова подкрепа. За жалост повечето фирми тази година отказаха да спонсорират фестивала, оправдавайки се с финансовата криза. Така той не можа да се случи. Уверявам обаче театралната общественост, че през май 2011 година фестивал в Благоевград ще има, и то със сериозно международно участие. Отсега започваме да се готвим за него. Критериите ни за селекцията са ясни, започваме да набираме и средства. Вярвам, че ще получим и по-голяма подкрепа от страна на Общинския съвет в Благоевград.