Държавата и общините трябва да отворят пътя на малките фирми до обществените поръчки, искат само данъци и осигуровки

- Николай, има една приказка, че две дини под една мишница не се носят, а ти си едновременно футболист, студент и строителен предприемач. Не са ли множко?

- Засега се справям, но все в някой момент някоя, както го каза, една от дините, ще се търкулне...

- Кое от трите ти призвания е по-скъпо за теб?

- Още съм на 27 години и ми се рита топка, но това вероятно ще кара още 2-3 години и ще остане като мили спомени. Толкова най-много ще е и със студентстовото. И ще ми остане работата, а към нея и семейството.

- Учиш право, а се занимаваш със строителство. Това не е ли разминаване?

- Не, защото във всяко направление на икономиката е хубаво човек да има и юридическа подготовка. Строителният бизнес не е само мазане на вар, редене на тухли и отливане на бетон. Всяко нещо се обвързва с договори, там има какви ли не клаузи и уловки, та добре е да се знаят и тези страни на нещата. Пък в свой плюс слагам и това, че ръцете ми знаят да работят, а мога да използвам и главата си, за да преценя как и с какво може да се започне и да се завърши един обект.

- Каза, че още ти се играе футбол?

- Много. Но разбирам добре, че топката не ми е бъдещето, и духом, и тялом все повече се насочвам към фирмата ми “АНЕЛ ПЛЮС”.

- Правил ли си баланс на това какво ти е взел и дал футболът?

- Да. Мисля, че футболната топка ми е дала повече. Не става реч за материални неща. Дала ми е приятелства, спомогнала е за оформяне на характера ми, научила ме е на упоритост, на търпение, на себеотдаване. Пък има значение и да чуеш одобрителни възгласи от трибуните при някоя добра проява.

- Разкажи ни за футболната си каариера, как протече?

- Интересно. Започнах в детския състав на “Перун” - Кресна с треньор учителят Фроси Тренчев. През 1997 година като ученик в Благоевград се озовах в група, водена от големия футболист, а тогава треньор, Йордан Попмихайлов. Влязох при юношите на “Пирин” от младшата възраст, преминах през старшата. После служих войник във Велико Търново и там се състезавах във военния отбор, откъдето ме прехвърлиха в “Армеец” към ЦСКА - София. Треньор ми беше Борис Гаганелов-Макето, известният футболист от Петрич, стигнал до национални висоти. След уволнението се озовах отново в “Пирин” - Благоевград, но при мъжете. Играех вътрешен халф. После футболната ми одисея продължи в “Пирин” - Гоце Делчев, “Пирин” - Разлог, “Септември”- Симитли, “Германея” - Сапарева баня, отново в “Пирин” - Благоевград и сега отново съм в “Перун” - Кресна.

- Кой те видя за “Пирин” - Благоевград?

- Петър Михтарски. Много му дължа. Той бе поиграл и в “Левски” - София и почиташе отбора, но аз бях лют цесекар, дето се казва - отвсякъде червен. Това обаче нямаше никакво значение. В “Пирин” играех с хъс, амбициозно, и в мен се породи едно уважение ли да го нарека или любов, но и сега изпитвам най-голяма почит към този славен тим. После футболните ми странствания ми създадоха още приятелства и емоции. С кого ли не поддържам добри взаимоотношения. Да не редя всички, но не мога да не спомена за приятелството ми със Светльо Дяков, който сега е в “Локомотив” - София, с Антон Магурев от Банско, на когото съм кум. Футболът за мен е страст, нещо като нелечима краста, и не мога да не се почесвам. И да си кажа правичката, доволен съм сега, че съм в “Перун”, това е родният ми тим, а още повече съм доволен, че макар и новак, отборът стъпна на 6-то място в есенното класиране, а това си е голям успех, за чието постигане мисля, че и аз имам определена заслуга.

- Откога се занимаваш със строителство?

- Нов съм в бранша. Започнах през 2007 година. Регистрирах и своя фирма “АНЕЛ ПЛЮС”. Имам си постоянна бригада от 5-6 души майстори, която при нужда нараства поне с още толкова. Добри майсторчета са, амбициозни, и все са под 30 години. При свободно време и аз с тях хващам мистрията, чука или отвеса.

- Лесно ли намираш обекти?

- Те това е големият проблем. Сега, когато е всеобща криза, най-трудно е намирането на работа. Случва се нощи поред почти да не спя. Имам група, не мога да я гоня, че после не се създава лесно. Пък си имаме и доверие, чувстваме се като равни помежду си. Затова трябва нещо да се измисли, та в края на месеца да се осигурят заплати, а те не идват без работа... Момчетата ми обаче са много разбрани, виждат трудностите и търсят възможности да ми помагат, което се постига и с добре свършена работа, която става атестат, нещо като препоръка и други да ни потърсят.

- Много ли обекти досега си изпълнил?

- Можем да градим от тухла до ключ. Хората обаче са уплашени от кризата и малко инвестират в ново строителство. Това принуждава някои фирми да продават апартаменти дори под тяхната себестойност, за да не замразяват пари в тухли и бетон, дори и при загуба, трябва да имат движение, развитие. Моята група намира реализация предимно във външни изолации и въторешни инсталации. В Сандански работихме на два многоетажни блока, на които направихме американска външна изолация, като под плоскостите не поставихме стереопор, а вата. Имаме изолации на блокове в кв. “Струмско” /Благоевград/, в Кюстендил, на къщи в Кресна, Горна Брезница и други селища. Предадохме в готов вид и офиса на фирма “Аванти” ООД в Благоевград. Правим и вътрешни ремонти.

- Разбрах, че сега правите вътрешните мазилки на църквата “Св. Злата Мъгленска” в родното ти село Сливница, и то благотворително. Да не би да си се позамогнал?

- За мен замогването все още е като мираж в пустиня - уж го виждаш, наближиш да го докоснеш, и го няма. Но съм с надежда фирмата ми един ден да е добре. А що се отнася до църквата в Сливница, то там са родителите ми, кметът Наско Милев ми е вуйчо и ми стана някак си мъчно, че се строи повече от 10 години и все не се достроява, та реших и аз с момчетата ми да направим нещо, дето се вика “в ползу народу”. Моето обаче опира до това, което мога - вътрешните мазилки и подът. Нататък да му мислят за иконостас, за изографисване други люде с благотворителни намерения.

- Как виждаш фирмата си в бъдеще?

- Искам да има добра конкуренция. Надявам се на добри поръчки, да нарасне не само с майстори, но и със специалисти.

- Има ли държавата политика към строителния бизнес?

- Има, но към големите фирми. Малките са позабравени. Поръчките, било то държавни, или общински, се дограбват от големите. На малките фирми май остава да си плащат трудовите осигуровки и данъците. Те не могат и да помиришат обществена поръчка, а тези неща са сред най-сигурните и в работата, и в плащането. Това ще има ли работа, е страшният проблем, а не самата работа. Страшното идва, че трябва в края на месеца да е свършена работата, та момчетата ми да вземат поне по 700-800 лева.

- Какво може да направи държавата за такива като тебе?

- Ами да направи пътя до държавните и обществените поръчки по-достъпен. Но това едва ли ще се случи, тъй като малките фирми не могат да се конкурират в слагане под масата... Мисля все пак нещо да правя. На първо време, въпреки че ще ми коства 2-3 бона, ще се регистрирам като редовен член на Стоителната камара в Благоевград. Това все пак си е нещо, тъй като може по-лесно поне да се стига до информации.

- Какви са ти вижданията за съвременното строителство в Благоевград и региона?

- Хубаво е, че вече не е еднотипно. Може да не е издържано в определен стил, но е разнообразно, има повече лице, има повече импровизация. Ще ми се обаче това строителство да не посяга на паркове, детски площадки и градини.

- Какво прави Николай, когато види свободно време?

- По принцип това рядко ми се случва. По-често съм на футболна разгрявка с приятели на игрищата в комплекс “Езерец” на Румен Калайджиев или на игрището в Изчислителния център. Понякога засядаме и пред телевизора. Обичам да гледам спорт и новини, пък и някой филм.

- Четеш ли?

- Случва се. Ровя се най-вече в енциклопедии, обичам исторически романи. Преглеждам и текущата преса.

- Излизаш ли с приятели?

- Млад съм и не ми се стои сам. Ако не съм със съпругата си, то съм някъде с приятели. Най-често могат да ме открият с футболистите Йордан Грънчаров, Николай Георгиев -Фичето или с кумеца Антон Мангурев. Приятели много, а има и поводи за събиране.

- Какво правите, когато сте заедно?

- Ами нали знаеш, че има един стар лаф: “Пием, пушим, дамаджани сушим”. За мен тези неща са нормални, но в скромния им вид. Така за компания мога да обърна две чашки уиски или три чашки вино.

Поддържам огъня на настроенията. Мога и обичам да пея. Това е наследствено от семейството ми. Любими песни са ми “Йовано, Йованке”, “На 4 май 1903”, “Моли се на бога, Маце”, “Македонско девойче”. От естрадните - “Две праскови и две череши” и други песни, най-вече на Васил Найденов. Близка ми е на сърце и група ФСБ.

- Кога пропя?

- Бързо след като съм проплакал. Фамилията ми е музикална. С много песни и хубав глас е баба ми Радка Лазарска, певица е и мама Анка, която свири и на акордеон, прояви има и баща ми Олег.

- Щастлив човек ли си?

- Мога да кажа да. Напред какво ще е - един Господ знае, но надявам се на добро, че имам добра съпруга, много приятели, а и правя тези неща, които ми се иска да правя. Имам сестра, Елеонора, радвам се, че и тя е добре. Със съпруга си Атанас Иванов живеят в Лондон, имат своя фирма там. Осигуряват кадри за метрото в града, та намират работа и на хора от Пиринско.

- Опитвал ли си хазарт?

- Опазил ме Бог. От такова нещо никой не е прокопсал.

- Имаш ли девиз?

- Да, но той е известната народна поговорка “За лудо работи, за лудо не стой”. Според мен човек трябва да гледа все напред и да върви, защото застоят е смърт. И винаги да търси отговор на въпроса за какво се е родил на този бял свят.