Дразни ме, че в България липсва уважение между хората

Надя Манова е родена в Благоевград, има придобита специалност за елтехник. Работила е като бобиньор в местния Текстилен комбинат. Напуска страната през 2002 година, след като остава в продължение на две години без работа след закриването на предприятието. Със съпруга си Ивайло решават да търсят прехрана за семейството си в чужбина.

Надя всяка година се връща в родината си, но твърди, че не й липсва и не й е тъжно за България.

Тук се дразни от злобата и простотията, която според нея се среща навсякъде.

За нелекия път, извървян от една българска майка в чужбина, за това какво чувства и какви са впечатленията й разговаряме с Надя Манова.

- Надя, кога пристигна и как се чувстваш?

- Тази година си идвам за трети път, пристигнах заедно със семейството си на 5 август и си тръгваме в края на месеца. Знаете ли, за съжаление определено не ми липсва България и не ми е тъжно, защото още при стъпването на родна земя се сблъсквам с неуважението и простотията. И веднага ще ви приведа пример: На ГКПП - Калотина сме спрели автомобили и се редим на пропуска в две редици. Паля колата, за да потегля, и този шофьор, който бе встрани от мен в другата колона, тръгна да ме изпреварва и застана отпред. Питам се защо, за да е една кола по-напред ли?

- Какво друго те дразни тук?

- Веднага ще посоча един пресен пример от тази сутрин: Бяхме в поликлиниката със съпруга ми, чакахме за лекарски преглед и в коридора видях мъж на средна възраст със специално медицинско облекло, не знам дали е лекар или санитар, защото нямаше поставено име на ревера. Но той бе запалил цигара и пиеше кафе. Там, в коридора, където бе препълнено с чакащи болни хора, той пушеше. Не издържах и отидох директно при него, попитах го дали тук работи, а той ми отговори: “Да!” И попита какъв ми е проблемът. Ето за това говоря, дразни ме, че липсва уважението един към друг.

Не може да е така, не е редно да се пуши вътре в затворено помещение, и то в здравно заведение. Изборът дали да е пушач е право на всеки един от нас, но този здравен работник, не знам може би бе лекар, трябва да служи за пример на останалите.

Да не говорим за това, че огромен проблем е липсата на място за паркиране в района на поликлиниката. Няма обозначени места за инвалиди, сякаш тези хора не съществуват. Няма къде да паркираш автомобила си, така че да е удобно за придвижване на пациентите... Съпругът ми в момента е със счупен крак и се движи с две патерици. Да ви кажа ли къде спрях колата и близо 20 минути той, куцукайки, се движеше по камъни, за да стигнем до поликлиниката. А има толкова свободно място, обрасло с бурени, в непосредствена близост до поликлиниката. Но може би мястото се пази за построяване на нова сграда, а не на удобен паркинг за пациентите.

И веднага ще ви обясня - на път за насам спряхме в Германия. Там, като видяха, че съпругът ми е трудноподвижен, веднага един служител на бензиностанция стана и му отвори тоалетната за инвалиди.

И още един пример от сега: Пред лекарския кабинет чакахме на опашка. Една жена застана пред мен и в момента, в който се отвори вратата, нахално нахълта. Без да се посвени, разговаря с лекаря и се опита дори да извика придружаващата я отвън, аз единствена възроптах и й поясних, че всички чакаме реда си.

Аз не твърдя, че всички хора трябва да се обичат, но тук не се извиняваме, не си даваме път. Ако може да става “тарапана” и да прередим някой... А тези обноски идват отвътре, от съзнанието ни.

Не е редно да чакам за консултация в Медицински център, няма да посоча името и медика, който е на регистратурата, едновременно да говори с мен, с колега и да обядва. Даже по едно време спря да говори с мен и аз изпаднах в дупка, стоя и чакам, без да знам ще ми даде ли номер. Просто има правила на обноски и те трябва да се спазват...

В Англия всичко е в името и в полза на гражданите. Когато мъжът ми си счупи крака, отиде в поликлиника, записват го в информационната мрежа /на компютър/ и чака ред за ортопед. Всеки пациент си знае номера...

Огорчи ме и поведението на полицай в КАТ - Благоевград. Чакам да си получа шофьорската книжка и вече съм на гишето. Подписвах се, когато нахално до мен застана униформен и започна да си говори с колежката си да обслужи с предимство негови познати. Аз само повдигнах глава и го погледах, в този момент бе толкова улисан в това да ме пререди, че можеше и да се “целунем”. Как така полицай говори по телефона и пуши демонстративно отвън, нали той е там на работа.

Как може по цял свят да има ред и служителите да не ползват личните си телефони по време на работа, а тук ми прави впечатление, че навсякъде, независимо в коя институция, се говори по телефона. Ако има някакъв проблем, просто се натиска бутон и на място идва управителят. В Англия са събрани хора от цял свят, но има правила на поведение, които се спазват. Ами тук няма дори и култура на движение по пътищата, пешеходците пресичат както и където им скимне. Шофьорите демонстрират сила и мощ с луксозни коли и стават произшествията.

Трябва да се промени мисленето на българина. И тук искам да спомена нещо, което ми направи силно впечатление. Аз заминах със съпруга си за Англия през 2002 година, а децата ни останаха тук, при баба им.

Естествено, първо трябваше да си подсигурим стабилна работа и доходи, за да ги вземем с нас. През 2006 година съм в Благоевград, за да взема дъщеря си. Вървим късно вечерта зимата по улицата и покрай нас минава полицейска кола, шофьорът само намали скоростта и ни погледна. Но това стресира дъщеря ми, която тогава бе 13-годишна. Учудих се, че тя се страхува от тях. В Англия на полицая можеш да разчиташ във всяка ситуация, обясних й че ако там има нужда от помощ, трябва да се обърне към тях. А не да се страхува, защото обикновеният гражданин в България се страхува от това каква санкция и за какво ще му наложат!

- Как започва твоят ден в Англия?

- Там ставам в 05,30 часа и се прибирам в 20,00 часа, уморена, но спокойна. Денят ми е натоварен, но няма стрес. Сутрин денят ми започва с чаша горещо кафе, закусвам и се качвам на автомобила. Пътувам около 60 километра, в зависимост от трафика и времето за придвижването около час. Почиствам къщи от 08,00 часа до 12,00 часа, след това пак се качвам на автомобила и отивам на втората ми работа като детегледачка. Паркирам колата пред дома на семейството и с метрото отивам, за да прибера децата от училище. Те са момиче и момченце на 5 и 8-годишна възраст. В Англия децата тръгват на училище на 5 години.

Първо в 15,00 часа взимам малкото, после и другото. Там учебната програма за учениците не е толкова натоварена, както при нас. Не се изисква от детето да носи огромна раница на гърба си, която да тежи 10 килограма. Учениците нямат задължението всеки ден да подготвят уроци по няколко разказвателни предмета, при тях знанията се оценяват в края на срока с тест. Преподава им се, но това задължение да учиш всеки ден и да разказваш урока го няма. Ако едно дете е надарено по един предмет, например математика, независимо в кой клас е, то може да се обучава в час с група от по-горен курс.

Просто самата образователна система е много гъвкава, след 8-ми клас учениците сами могат да избират желаните от тях предмети за обучение. Например Дидка, моята дъщеря, избра рисуване и английски, това са любимите й предмети. Синът Тони, когато пристигна в Англия, бе на 20 години и бе завършил средно образование.

Моите задължение към двете деца са да ги обгрижвам до завръщането на родителите им у дома около 18,00 часа. Най-трудно ми е, когато между тях, естествено, като деца възникне спор и аз трябва да бъда арбитърът. Не ми тежи определено работата, тя е занимателна. Самоосигурявам се и в края на всяка година внасям необходимите здравни и социални осигуровки. При мъжа ми плащането става всяка седмица и работодателят му ги внася.

- Колко е средната заплата в Англия, която получава един българин?

- Точна сума е трудно да се посочи, но примерно около 2500 лв. средна месечна заплата. За един час например за чистене на къща се плаща около 7 паунда, близо 16 лв.

И пак повтарям, прибираш се уморен, но спокоен и сигурен за утрешния си ден. А тук хората не са нито финансово стабилни, нито удовлетворени. Може би и това е причината за озлоблението. Законите в страната ни ги има, просто трябва да се спазват и прилагат.

И накрая, но, разбира се, не на последно място, ще посоча, че вече 4 месеца чакам да платя 2400 лв. на Енергото за разкриване на нов абонат. Подала съм молба още на 4 май тази година и още чакам издаване на становище, просто институциите трябва да се научат да работят.

И накрая, за да приключим разговора с нещо оптимистично, ще посоча, че добро впечатление ми направи обслужването в клона на ОББ - Благоевград. Посрещат те любезно в комфортен офис, питат за какво плащане си, взимаш си номер и заставаш спокойно на гишето, където може да извадиш документи и пари. А не да се притесняваш кой ти диша във врата...

Обичам страната си, защото тук е земният рай, има чудесни планини и море, само нека променим мисленето си, хора, и да спазваме учтивост и уважение един към друг. За да може нашите наследници да живеят не сред простотия, а в благоденствие...